In memoriam: Почина благодетелката Донка Паприкова

Донка Паприкова започна да полага по-организирано грижи за болни и самотни възрастни хора през 1992 година. Нейни първи съмишленици бяха няколко от най-близките й приятелки, все пенсионерки, като нея. Тогава, във възтесничката кухня на собствения й дом на ул. "Мургаш" 5 в столицата, жените готвена два пъти седмично, каквото има, и лично разнасяха храната на живеещи възрастни самотници от квартала. Продуктите бяха набавяни от дарения. Скоро инициативата се разрастна, към нея в качеството си на доброволци се присъединиха лекари и медицински сестри, които обгрижваха старците по домовете.

За благородното дело на Донка Паприкова обаче се разчу, когато няколко съпруги на посланици и техните дъщери я посетиха и лично пожелаха да се включат в инициативата да помагат на изпаднали в беда клетници.

Паприкова, бивша преподавателка по немски и руски език, произхождаше от стар софийски род, родът на Владимир Димитров – Майстора – нейн чичо. Тя не обичаше да говори за себе до такава степен, че мнозина не можеха да приемат скромността й за естествена и я възприемаха като своеобразна поза.

"Какво толкова, жена съм, като всички българки и аз с грижите си, като останалите", бе фразата, с която тя отбиваше благо, но категорично по-настойчивите журналистически въпроси. На хората, които допускаше по-близо до себе си, споделяше, че не търпи завистта, злобата и вещоманията – неща, в които можеше да се увери всеки, влязъл в дома й и прекарал с нея няколко часа. Никаки излишни предмети, но наличното подредено с финото чувство за стил, хармония и ненатрапчивост. Функционалността на всяка вещ бе за баба Донка по-ценна от марката или стойността й. В стаята й – скромно легло, голяма трапезна маса, използвана същевременно и за писалище, огромна библиотека, скромен телевизор, в ъгъла – импровизиран домашен иконостас. Единственото "разточителство" в наредбата бе портретът й като ученичка, рисуван от нейния чичо Владимир Димитров – Майстора и вехтото пиано, на което самата тя е свирила като питомка на католическа пансион в София някога.

Тази наредба на стаята си тя пренесе и на новия адрес на ул. "Светослав Тертер", където преди десетина година столичното кметство предостави къща, общинска собственост, за болничите стаи на хоспис "Милосърдие".

Идеята ни е да вървим по стъпките на Майка Тереза, да работим безвъзмездно за хората, които си нямат никого и да им дадем надежда. Когато ние доброволците сме заедно, изпълняваме строго принципа да не говорим за политика, вероизповедания и лошо за другите. Целта ни е да служим на самотните хора и да им покажем в последните мигове, че и те са ценност, за да си отидат от този свят спокойно с чувството, че някой мисли за тях, обичаше да казва Паприкова. Но се дразнеше много, когато някой дръзнеше да нарече самата нея Майка Тереза, както обикновено се опитваха да афишират близост с нея хора, които дори не я познаваха. Когато пък я похвалеха бързаше да тушира похвалата: "Ако нещо е направено, то е защото има добри хора около мен. Не вярвайте, ако някой ви каже, че българинът е лош, у сънародниците ни има човещина, за някой обаче все още не е дошъл моментът да я проявят." Ласкателството, както и злословието, баба Донка обаче отминаваше с пълно мълчание. Махването с ръка "Не ни ще ги съдим" бе единственото, което си позволяваше да каже, ако някои особено много се опитваха да попречат на делото й. А такива имаше още от самото му начало, от времето, когато във възтесничката й кухня на ул. "Мургаш" 5 пенсионерки готвеха за други пенсионери без близки. Имаше ги и до самата й смърт.

Месец преди кончината й настояване на нейни съседи бяха запечатани два от апартаментите на хосписа, на ул. "Река Осъм" 1, а болните старци натикани в най-стара сграда на ул. "Светослав Тертер", която всъщност е стара къща с ограничен капацитет. Самото легло с неподвижната вече Паприкова също бе преместено там.

В двата съседни апартамента на ул. "Река Осъм" 1 бяха настанени общо 15 тежко болни самотници. Жилищата са собственост на фондация "Милосърдие", чиято основателка също е Паприкова, за тях тя има нотариани актове, но за чиновниците на община "Средец", те се оказаха недостатъчно основание.

Единият от запечатаните апартаменти е дарение от Симеон Сакскобургготски, още преди завръщането му в родината, а другият е купен с пари, предоставени на фондация "Милосърдие" от холандски неправителствени организации и от няколко посолства. Двата бяха съединени и така превърнати в хоспис с 15 легла, които винаги бяха пълни. Съседите въпреки, че преди време дали съгласието си в тях да се помещават болните, впоследствие се отметнаха от думите си и подадоха граждански иск срещу Паприкова. В резултат хосписът бе запечатан до окончателното произнасяне на съда.

Не бе тайна, че съседите искаха да продадат изгодно собствените си жилища, тъй като в тази част на София апартаментите са едни от най-скъпите. Бяха се уплашили, че цените на имотите им ще паднат от факта, че заради болните в хосписа пред кооперацията често спират линейки и катафалки. В свое решение Инспекцията по строителен надзор твърдят, че след като има хоспис, това променяло предназначението на апартаментите, които са за жилищни нужди и те трябва да бъдат затворени.

Близките и съратниците на Донка Паприкова успяха да скрият до последно тези проблеми от нея. За радост, тя си отиде без да разбере, че "човешката недоброжелателност", както тя наричаше някои прояви, посяга към най-святото от живота й – делото й да бъде в услуга на страдалците в последните им часове.