Невъзможната и истинска любов на мироносиците

Г. Кордис

Има една прекрасна френска поговорка: „Върши каквото трябва, пък да става каквото ще.“ Ние, християните, бихме могли да внесем леко изменение в нея: „Върши каквото трябва, но като цяло оставяй Господ да решава“.

Какво ни е потребно, за да изпълним със смисъл живота си? Какво ни дава сили да издържаме на трудностите и болестите? Какво ни помага да виждаме смъртта като нещо не толкова страшно, а болката – като нещо поносимо?

За нас, християните, отговорът е кратък и ясен: любовта към Иисуса Христа. Именно любовта, не просто вярата. Неслучайно апостол Павел е казал: „Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм“ (1Кор. 13:2).

Любовта може да бъде с различна сила и да се проявява по различни начини. Понякога под името любов се крият похотливост и сладострастие, друг път – егоизъм. Човек си мисли, че обича някого, а в действителност неговата обич е към удоволствията и придобивките, които общението с „любимия“ му носят.

Тогава какво всъщност е любовта?

Понякога на преден план се изтъква желанието да доставяш радостни преживявания на любимия. Това е нормално, само че се случва с желанието за подобна загриженост да се прикриват разнородни форми на поведение, твърде чужди на любовта,. Изглежда, че поривът да доставяш радостни преживявания на другия (нещо, което без съмнение си има своето неотменно място в любовта) е свързан с жаждата за общуване, стремежа за съвместно пребиваване и потребността да се отдаваш в служба на любимия, и то да се отдаваш жертвено, в името на любовта да се отказваш от „своето“. И този отказ, тази жертва, лишенията, понасяни заради любимия, ти носят радост.

Подобна любов към човека е показал Сам Иисус Христос. За нея ние си спомняме и размишляваме в детайли през дните непосредствено преди Пасха. А за любовта към Христос, за нейните най-висши проявления Църквата говори във втората неделя след Пасха – на празника на жените мироносици.

Спомняме си за онези няколко жени, които в ранното утро след съботния ден се отправили към гроба, в който е било положено Тялото на техния Учител, за да Го видят още веднъж и да Му послужат за последен път.

Искали да Го видят… За обичащите хора няма по-голяма наслада, по-силна потребност от това да се виждат един друг. Този, който е изпитвал обич, знае това. Понякога обаче се случва да не изпиташ сладост при вида на обичания човек, а тъкмо обратното – непоносима болка.

Така се получава, когато обичаният човек си отива, или още по-страшно – когато е мъртъв. Но дори и тогава, независимо от болката и мъката, любовта ни тегли да бъдем заедно, да го видим пак и пак, поне докато това е още възможно.

И ето, няколко жени бързат към Иисус, за да Го видят отново.

Тук отново любовта е тази, която ги води да Му отдадат служба. Щом е било радостно и сладко да служиш на любимия, докато Той е бил жив, то няма нищо болезнено да Му отдадеш служба и когато е мъртъв.

Но това е истинската любов. Тя има и друго особено свойство: напълно пренебрегва здравия разум, ако той би могъл да й попречи да осъществи каквото любовта счита за необходимо.

Когато са отивали към гроба, жените са знаели, че

входът е закрит с тежък камък, който нито една от тях не би имала сили да отмести

„Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“, говорели си те помежду си (срв. Марк 16:3).

Ясно е било, че няма кой, а това ще рече, че и няма да могат да осъществят намерението си; по силата на логиката самото им отиване също е лишено от смисъл. Но те отиват. Отиват и когато стигат там, „виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям“ (Марк 16:4). Това също може да ни послужи за урок.

Ако любовта ни тегли да извършим нещо добро, а разсъдъкът ни възпира, отправяйки предупреждения, че по пътя към това добро ще срещнем препятствия, които ще бъдат непреодолими, нека си спомняме за жените мироносици.

Невъзможността да отвалят камъка не ги е възпряла и ето, че камъкът бива отвален от Самия Господ. По същия начин нека и ние да вършим всичко, което зависи от собствените ни сили, като редом с това вярваме, че невъзможното за нас е възможно за Бога и Той ще го направи, ако такава е Неговата воля.

Има една прекрасна френска поговорка: „Върши каквото трябва, пък да става каквото ще.“ Ние, християните, бихме могли да внесем леко изменение в нея: „Върши каквото трябва, но като цяло оставяй Господ да решава“. | www.pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова