Благословената обида и Рождеството на Богородица

Обидата е едно от най-неприятните неща на света. Никой не обича да го обиждат. Поради това умението да се понасят обиди невъзмутимо, и дори благодушно, винаги се е ценяло много високо в християнството, а и не само в християнството.

Отец Алексей Мечев казвал на своите духовни чеда всяка вечер, молитвено вглеждайки се в изминалия ден и благодарейки на Господа за всичко добро, да се радват не толкова на това, че с Негова помощ са успели да извършат някакво добро, колкото на това, че ако някой ги е обидил, са успели да не се обидят, да не се разгневят, да не отговорят на обидата с обида. Именно това, по негово мнение, е особено ценно.

А преподобният Йоан Лествичник учел да смятаме за изгубен всеки ден, в който никой не ни е обидил и не сме имали възможност да понесем тази обида с кротост. Нищо не украсява така човешката душа, както благодушното понасяне на обиди.

Но… лесно е да се каже!

И все пак кротостта не е единственият правилен начин да отреагираме на обидата. Имаме пример за това, когато именно обидата станала причина за едно от най-важните и значими събития в историята на човечеството. Това събитие е Рождеството на Пресвета Богородица, което празнуваме днес.

Раждането на всеки човек е безценен дар от Бога на света. Всяка съпружеска двойка, държейки в ръце този дар, трябва да се отнася с благоговеен трепет към тази тайна: „Какво ли ще бъде това дете?”. Нали всеки, който е роден, е призван да донесе в този свят нещо ново, нещо неповторимо. Колко тъжно е, когато това не се случи! И още по-тъжно е, ако донесе в света нещо лошо и разрушително.

Не е известно, ще бъде ли този дар наистина дар, или проклятие: това много зависи от родителите, от тяхното възпитание, пример, молитви, но всяко новородено несъмнено носи със себе си надежда. И онзи, който по една или друга причина не е получил този дар, винаги страда.

Това страдание се е преживявало особено болезнено в древния Израил. Тук то се възприемало като знак за богооставеност, като нещо недостойно и позорно, приемало се от околните като знак за някакви тайни грехове на бездетните съпрузи.

В такова положение до определено време били и Йоаким и Анна, тези, в чиито ръце Господ изпратил Своя най-прекрасен Дар, Пречистата Дева Мария. Но те получили този Дар след дълги години очакване, което с времето ставало все по-безнадеждно.

Няма съмнение, че през всичките тези години съпрузите се молели, но Бог като че ли не ги чувал. Но ако Бог не отговаря на молитвата, това никога не значи, че Той не я чува.

И тук ми се иска още веднъж да напомня за една важна духовна истина. Случва се човек горещо да проси нещо от Бога, и да не получава желаното. Когато дълго време няма отговор на нашата молитва, можем да постъпим по два начина.

Някои от нас оставят молитвата. „Все едно, Бог не чува, какъв смисъл има да Му се молим!” – разсъждават те. А други, напротив, приемат това като знак, че трябва да се молят още по-усърдно. Да си спомним думите на Спасителя: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори“ (Мат. 7:7-8).

А ако въпреки това не ни се отваря? Тук са възможни два отговора: първият е, че няма кой да отвори, а вторият е, че лошо хлопаме на вратата. Това кой от отговорите избираме, е показател за нашата вяра. Всички ние неведнъж сме се молили, но молили ли сме се истински поне веднъж?

На молитвата на Йоаким и Анна бил даден отговор тогава, когато тя достигнала своята най-гореща точка. А кое спомогнало за това? Обидата!

Преданието разказва как Йоаким дошъл в храма да принесе жертва и бил отхвърлен от първосвещеника. „Ти не си принесъл потомство на Израил!” И на Йоаким му станало така горчиво и обидно, че „не се върнал при жена си, а отишъл в пустинята, разпънал там шатрата си и постил четиридесет дни и четиридесет нощи, казвайки: няма да вляза нито за храна, нито за питие, докато Господ не снизходи към мен, и молитвата ще ми бъде храна и питие”.

Като узнала за това, Анна оплаквала своето бездетство, а сега и вдовство. Тогава и нейната слугиня оскърбила господарката си, упреквайки я за нейното бездетство. И това оскърбление, тази обида придала нова сила на молитвата на жената.

Преданието разказва за това следното: „И като вдигнала очи към небето, видяла на дървото гнездо врабци и започнала да плаче, казвайки: „Горко ми, кой ме е родил? Коя утроба ме е произвела на света? Защото аз станах проклятие у Израилевите синове и с насмешки ме отхвърлиха от храма. Горко ми, на кого съм подобна? Не съм подобна и на небесните птици, защото и небесните птици имат потомство у Тебе, Господи. Не съм подобна и на безсловесните твари, защото и безсловесните твари имат потомство у Тебе, Господи. Не съм подобна и на тези води, защото и водите принасят плодове у Тебе, Господи. Горко ми, на кого съм подобна? Не съм подобна и на земята, защото и земята принася плодове в свое време и Те благославя, Господи”.

И ето, накрая дошъл отговорът на тази молитва. И то какъв отговор! Но, както казахме, молитвата на Йоаким и Анна едва ли би имала такава сила, такава пламенност, ако не беше обидата!

Благословена е тази обида! Зная не един случай, когато именно нещо много обидно е пробудило в човека такава енергия, такова горене, че той е успял да започне истински да се моли и да извърши нещо действително ценно.

В случая с Йоаким и Анна този жестокосърдечен първосвещеник и тази груба слугиня, за които говори Преданието, без сами да знаят, извършили добро дело не само на тези бездетни съпрузи, но и на цялото човечество. Това, разбира се, не означава, че ние също трябва да обиждаме някого с надеждата за нещо подобно. Но когато нас обиждат…

Да си спомним, че всяка обида може да бъде благословена, ако пробуди в нас желание да усилим молитвата и подтикне душата ни още по-горещо да се моли, още по-настойчиво да търси и по-силно да чука на небесните врати. I www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева