Какво става с братята католици?

На 11 февруари 2022 г. католическото издание National Catholic Register публикува интервю на бившия префект на Ватиканската конгрегация по учението на вярата кардинал Герхард Мюлер, дадено след скандалните решения на „Синодалния път“ – форум на германското католическо духовенство и вярващи, поискал наскоро легализиране на еднополовите двойки и женското свещенство в Католическата църква. Мюлер заяви, че правоверните католици днес преминават през период на изпитания, че са подложени на преследвания и „психологически терор“ от страна на своите либерално настроени събратя. Дори един повърхностен поглед върху ситуацията показва, че Мюлер е напълно прав. Но дали думите му не са глас на викащ в пустиня? Та нали самият папа Франциск е направил вече не едно „съчувствено“ изявление за ЛГБТ. Ще успеят ли католиците да спрат пропадането на своята църква в пропастта на тоталния либерализъм, или разколът е единствената перспектива пред Ватикана? И какви изводи от тази ситуация можем да направим ние, православните?

Решенията на „Синодалния път“ в Германия

„Синодалният път“ е движение, което обединява католическите епископи и миряни в Германия и е създадено с цел обсъждане на въпросите на властта, сексуалния морал, свещенството и ролята на жените в Църквата. То се състои от германските католически епископи, 69 миряни, членовете на Централния комитет на германските католици и представители на други клонове на Германската католическа църква. Следващото заседание на „Синодалния път“ трябва да се състои във Франкфурт на 8 –10 септември, предвижда се той да завърши работата си през пролетта на 2023 г., а през октомври  2023 г. Ватиканът ще трябва да приеме или да отхвърли предложенията му.

На 5 февруари 2022 г., на последното си заседание, участниците на „Синодалния път“ утвърдиха текста на документа „Благословение за двойките, които се обичат“. За приемането му гласуваха 161 участници, 34 бяха против, 11 се въздържаха. С още по-голям превес беше подкрепено по-нататъшното обсъждане на текста на документа „Арбитражна преоценка на хомосексуализма“. Тези документи искат от Католическата църква да преразгледа своето отношение към хомосексуалността и да признае еднополовите бракове.

Преди гласуването архиепископът на Люксембург кардинал Жан-Клод Олерих, който е шеф на Комисията на епископските конференции на Европейския съюз и генерален представител на „Синодалния път“ на бъдещия заключителен събор във Ватикана, даде интервю на германската католическа агенция KNA.

Олерих заяви, че в неговата архиепископия има хомосексуални свещеници и миряни, и той не смята за християнско да ги гони. На въпроса: „Как заобикаляте учението на Църквата за това, че хомосексуалността е грях?“, той отговори: „Смятам, че това положение е невярно. В момента продължаваме да размишляваме върху учението (за греховността на хомосексуализма – бел. ред.). И тъй, както папата каза неотдавна, може да се стигне до промяна в учението. Затова аз смятам, че социолого-научната основа на това учение вече не е вярна… В Новия Завет изобщо не става дума за хомосексуализма. Обсъждат се само хомосексуалните актове, които в някаква степен са били езически култови актове. Те, разбира се, са били забранени. Смятам, че е време да преразгледаме основата на това учение“.

Този отговор заслужава внимание. От него може да се види по какъв начин хомосексуалността, която Светото Писание определя като грях, може да бъде обявена за допустима от гледна точка на католическия религиозен морал. Чрез ловки схоластични разсъждения ще бъде „доказано“, че хомосексуалността е греховна не сама по себе си, а само „в контекста на езическите култове“. Съответно, ако тя се практикува извън този контекст, значи е допустима.

Но да се върнем към „Синодалния път“. Освен искането за преразглеждане на отношението на Католическата църква към хомосексуалността, на последното заседание бяха одобрени следните реформи:

• въвеждане на женско свещенство (засега в дяконски чин);
• отмяна на задължителното безбрачие за свещениците;
• повишаване на ролята на миряните при избора на нови епископи.

Методът на нагажданията и приспособяванията

След Втория Ватикански събор (1962 – 1965) католицизмът разтвори широко вратите за либерални идеи от всякакъв вид, провъзгласявайки принципа аджорнаменто, тоест „обнова“ на християнския живот и приспособяване на църковната дисциплина към нуждите и обичаите на времето.

Една от идеите на този събор беше да направи Католическата църква по-отворена за обществото, по-възприемчива към повеите на времето, по-разбираема и привлекателна за модерните хора. Привържениците на този подход смятаха, че в рамките на една „модернизирана“ църква християнската проповед ще стане по-успешна. Времето обаче показа, че това изобщо не е така. Колкото и да се опростява богослужението, колкото и да се смекчават моралните изисквания, хората въпреки всичко продължават да напускат Католическата църква, и то все повече и все по-масово. И ето че сега „модернизираната“ през 60-те години на ХХ в. Католическа църква трябва според поредните реформатори да бъде „нагодена“ вече към обществото от ХХI в. А то през изминалото от събора време се е придвижило далеч напред.

Същият този либерален кардинал Олерих казва: „Промяната в цивилизацията, която наблюдаваме днес, е най-голямата промяна от времето на изобретяването на колелото. Църквата винаги е вървяла в крак с времето и винаги се е приспособявала. Но в миналото тя е имала много повече време за това. Днес трябва да сме по-бързи. В противен случай ще загубим контакт [с обществото], и вече няма да ни разбират“.

Както виждаме, изказването на Олерих е истинска програмна декларация на съвременните католици, които искат да се „приспособят“ към обществото, защото иначе „няма да ни разбират“. И тази позиция се е наложила именно след Втория Ватикански събор.

Например, приетата там декларация Dignitatis humanae („Достойнството на човешката личност“) провъзгласява, че най-важно място в търсенето на истината заема съвестта на човека, с която той възприема изискванията на божествения закон. Човек е длъжен „вярно да следва своята съвест във всичките си постъпки, за да се издигне до Бога“. Но какво е съвестта на вехтия човек? Не е ли тя замъглена от греха до такава степен, че вече не може да се смята за безпогрешен ориентир по пътя на човека към Бога? Та нали представителите на ЛГБТ също действат в съгласие със своята съвест. Не е ли по-правилно за християнина да се ръководи по пътя на своето спасение от Евангелието и Божиите заповеди? Ние обаче виждаме, че, поставени в ситуацията на избор между два пътя: пътя на „нагаждането към времето“ и пътя на верността към заповедите и Евангелието, съвременните католици все по-често избират първия.

Упадъкът на християнството в Европа

Ако Католическата църква наистина иска да „върви в крак с времето“, то тя скоро ще бъде принудена да се откаже не само от традиционния християнски морал, но дори и от богослужението си, храмовете си, манастирите си. Казано с прости думи, да се самоликвидира. Днешна Европа се дехристиянизира стремително, живеем в епоха, която мнозина смятат за постхристиянска. Хората престават да ходят на църква и да се ръководят от християнското учение в своя живот. Количеството затворени и разрушени храмове в Европа поразява. По оценка на френското издание Les Observateurs около десет хиляди храмове и камбанарии във Франция скоро могат да бъдат унищожени като ненужни.

В Германия през последното десетилетие бяха затворени 515 католически храма и същото се планира за още 700. В Нидерландия към 2025 г. ще бъдат затворени две трети от католическите църкви. Горе-долу същото се върши и в другите европейски страни.

При това либералните католици просто ще си счупят краката от бързане да се приспособят към времето и да се нагодят към „потребностите на обществото“. Поради тази причина джендър и ЛГБТ идеологиите са пуснали при тях вече достатъчно дълбоки корени. Какво ги очаква в бъдеще – това може да се види от примера на протестантските деноминации, където вече от много отдавна за „епископки“ биват назначавани открити лесбийки.

Такива международни документи като Истанбулската конвенция или „Партньорството Биариц“, които фактически задължават държавите да се борят с традиционния християнски морал, не срещат никакво що-годе значимо противодействие от страна на католиците и протестантите.

Ще има ли разкол в Католическата църква?

Кардинал Мюлер далеч не е единственият католически йерарх, който се изказва против признаването на еднополовите бракове и всички други нововъведения в християнското морално учение. Известни с консервативната си позиция са и кардинал Райнер Мария Велки от Кьолн, епископ Рудолф Фодерхолцер от Регенсбург и други. Значително количество вярващи и духовници не одобряват реформите на католицизма, предложени от „Синодалния път“. Но тези хора са подложени на критика и дори открита стигматизация от страна на либералите. Както казва Мюлер, за правоверните католици е настъпило „време на скръб и психологически терор“.

Колкото за позицията на папа Франциск, то той явно симпатизира на привържениците на ЛГБТ идеологията. През 2013 г., веднага след възкачването си на престола, той заяви: „Ако това (хомосексуалността – бел. ред.) е състояние на човека, но той е с добра воля и търси Бога, то кои сме ние, за да го съдим?“ През 2018 г. той прие във Ватикана открития хомосексуалист Хуан Карлос Крус и му каза: „Знаеш ли, Хуан Карлос, това няма значение. Бог те е създал такъв, какъвто си, Бог те обича такъв, какъвто си. Папата те обича такъв, какъвто си, и ти трябва да обичаш себе си и да не обръщаш внимание на това, какво говорят хората“. Това далеч не са единствените одобрителни изказвания на папа Франциск по адрес на представителите на ЛГБТ. Но, от друга страна, папата не е заявявал, че учението на Католическата църква по този въпрос може да бъде преразгледано. А когато през 2021 г. Конгрегацията по учението на вярата прие постановление, забраняващо венчаването на еднополови двойки, папата подписа този документ.

Може с голяма степен на на вероятност да се предположи, че когато приключи работата на „Синодалния път“ и във Ватикана се състои съборът, който ще вземе окончателното решение, то тогава вече окончателно ще се оформят двете течения – на привържениците и противниците на нововъведенията в моралното учение на Католическата църква. Най-вероятно техните позиции ще бъдат непримирими, а компромисът между тях – невъзможен. Тогава какво бъдеще очаква католиците?

Първият вариант е пълен разкол, когато на сцената ще се появят поредният „папа“ и „антипапа“ и противниците взаимно ще си отправят анатеми. Вероятността за такъв развой на събитията не е голяма. Вторият вариант е полуразколът. Той е твърде вероятен и може да премине по сценария, който веднъж вече е бил реалност – след Втория Ватикански събор се появява опозиционното движение в католицизма – „братство Пий X“, обединило традиционалистите, несъгласни с решенията на събора. Братството е основано през 1970 г. от френския архиепископ Марсел Льофевр и е част от Католическата църква, въпреки че неговият каноничен статут не е определен, а отношенията му с Ватикана са много сложни. Можем да допуснем, че ако католическите консерватори бъдат победени от либералите през 2023 г., то те просто ще попълнят редиците на това братство.

Вариант трети – двете страни ще се търпят взаимно, доколкото могат. Официалната доктрина няма да се променя, но „благославянето“ на еднополовите двойки, женското свещенство и останалите нововъведения просто ще се извършват фактически, а Ватиканът ще пази мълчание. Ще се прави, че това са просто местни обичаи. На места това вече се случва и сега.

И все пак едно нещо е очевидно: по който и вариант да се развият събитията, една значителна част от духовенството и вярващите на Католическата църква вече приемат ЛГБТ идеологията и не смятат хомосексуалността за грях. При такива убеждения могат ли те да се наричат християни? Въпросът е риторичен.

Уроци за православните

Историята ни учи, че всички западни идеи стигат и до нас, макар и със закъснение. И затова няма съмнение, че ако нищо не се промени, то утре и при нас ще започнат да се разпространяват същите идеи, както на Запад. Вече  звучат заявления, че Църквата трябва да отговаря на исканията на обществото, да нагажда своето учение и практика към „нуждите на хората“.

Сега ни казват, че Църквата трябва да бъде отворена за обществото и хората. И това е вярно. Но Църквата никога не трябва да се оставя да я насочват отвън. Ето защо ние, православните, трябва да наблюдаваме това, което се върши при католиците, протестантите и собствените ни разколници, и да си правим съответните изводи. Длъжни сме да пазим като зеницата на окото си Църквата и евангелското учение от всякакви опити за тяхно „усъвършенстване“ или „осъвременяване“. Човек идва в Църквата, за да се промени сам, за да съблече вехтия Адам, а не за да променя Църквата в съответствие със своите „нужди“. Това трябва да бъде неотменно вътрешно убеждение на всеки православен християнин.

Но и в отношенията си с външния свят трябва да се борим с натрапването на идеологията джендър и ЛГБТ идеологията и всичко останало от този род, което е противно на библейското разбиране за света и човека. Днес ние се съпротивляваме на опитите да ни наложат Истанбулската конвенция и другите международни споразумения, отричащи традиционните християнски и общочовешки ценности. Вярващите християни трябва да подкрепят активно тези усилия, защото, ако допуснем джендър идеологията да проникне в нашето общество, то много скоро тя ще започне да се натрапва и на Църквата. Доказано е от протестантите и католиците.

 

Превод: Андрей Романов

Източник: Съюз на православните журналисти