Автентичната себереализация

На 33 години съм и от две години по съвет на приятел посещавам психотерапевт във връзка с личностни проблеми. В продължение на четири месеца се посветих сериозно на психотерапевтичната работа. Но фактът, че психологът през цялото време настояваше: „Бъди самия себе си, осъществявай, реализирай собствения си проект, не имитирай познатите на всички примери, не повтаряй като папагал етичните норми. Старай се да се наложиш и утвърдиш с креативност и спонтанност, показвай истинската си същност…“ Аз възприемах казаното и се стараех да го привеждам на практика, бедата е там, че не се връзваше с религиозната ми представа и вяра: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:34). Разговарях с психолога за моите вътрешни трудности и религиозни съмнения и колебания, което само затрудни терапията и се наложи накрая да я прекъсна. И се питам коя е автентичната самореализация, която не влиза в противоречие с християнството?

В последните десетилетия в света на психологията действа според Паул Витц култът към самия себе си, т. нар. селфизъм[1], който е в основата на всички съвременни психологични течения, свързани със самоактуализация и себереализация.

Ние самите и нашите собствени преживявания са най-висшата ценност, стремеж и цел на призванието на човека: това са типичните елементи и характеристики на един религиозен култ

(…)

Всъщност само според мярката на собственото си трансцендиране човекът може да се реализира: в това да служи на идея, кауза, да обича някого, човек открива самия себе си. С други думи човекът е човек, когато се отваря за нещо, различно от самия себе си, идея; когато отдава от себе си за другия, когато забравя за себе си.

Един конкретен пример от ежедневието, който показва надеждността на себенадмогването. Когато правим снимка на едно дете: ако снимаме без знанието на детето, докато е отдадено на играта, забравило за себе си, на снимката то ще излезе естествено и спонтанно. Обратното, ако го снимаме с негово знание, експресията е пресилена или често раздразнителна или отегчена, вероятно и поради факта, че се пита как ли би изглеждало на снимката.

Според Франкъл себереализацията е вкоренена в човешкото същество чак до биологичните му основи, което може да бъде демонстрирано от следния парадокс: дори окото на човека е самотрансцедентиращо се. Способността на окото да възприема околния свят се дължи на пълната му неспособност да възприема самото себе си. Само когато страда от някаква болест, окото възприема самото себе си, например при катаракта се гледа като през мъгла, а при глау­комата около зеницата се вижда ореол с цветовете на дъгата. Както при удоволствието, което идва от изпълнението на предназначението и смисъла.

Накратко, автентичната самореализация не е в обожаването на самия себе си за сметка на смисъла, защото само този, който е изгубил смисъла на своя живот може да мечтае за себереализация, чиито граници са в самия себе си, а не като резултат, ефект от осъществяването на смисъла. Но вътре в самия себе си, нашата саморефлексия представя една фалшива себереализация, буквално перверзна.  Както бумерангът, който се връща при ловеца, ако не стигне мишената, така и човекът се връща към самия себе си в стремежа да се самореализира, но загубил смисъла на мисията си за самотрансцедентиране. Тя е в крайна сметка евангелското послание и в отговор на призива на Иисус Христос: гЗащото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси“ (Лука 9:24).

Ако за някого темата за самотранс­цендирането сякаш се отклонява от основната тема и отвежда към други области като религията и отдалечава от психологията, ще цитирам честния отговор на З. Фройд към американски журналисти на въпроса, какво е за психоанализата идеалът за психично здраве или реализацията на човека. Вместо очакваното изяснение върху проблема за удовлетворяването на първичните инстинкти, той изненадва всички, като отговаря: „Да обичаш и да работиш!“

Посещавам психотерапевт заради депресивна невроза. Психотерапевтът ми казва, че моят Селф* все още не се е проявил, че неговият досегашен опит е изграден само от защитни нагласи, които са го задушили. Според Евангелието трябва да се откажем от себе си, но как да се откажем, ако все още не сме се намерили. Нещо повече, моят опит и усилия да живея като християнка ми донесе повече вреди, отколкото израстване. Макар и моето вътрешно желание винаги да е било да надмогна, да надхвърля себе си и моите действия от любов винаги да са били желани, не почувствах сърцето ми да участва. Мога ли да оздравея? Или Господ Иисус Христос не е дошъл за този тип болни?“

Много често психотерапевтът съветва пациента да приеме самия себе си, докато духовният наставник го съветва да неглижира себе си. Противоречието между тези два съвета е повече привидна, отколкото реална. В действителност съветът е селфът да пренебрегва Аз-а, който е съзнателният Аз със своите фалшиви открития, обсебен от собствената си безопасност и колебания. Докато Селфът, който по съветите на психолога трябва да бъде приет и да се изяви, включва несъзнаваното, с целия си потенциал за осъществяване.

Да видим отблизо как стоят нещата. Как изглежда на психично ниво? Отричането на себе си, както Евангелието говори, няма предвид измъчването, изтезанието на себе си. Има се предвид забравянето на себе си в името на любовта към ближния. Но за да забравим себе си, ние преди всичко трябва да бъдем самите себе си. Какво означава това? Да познаваме зависимостта си от Бога и да Го следваме, да познаваме зависимостта си от Аз-а и неговите най-скрити дълбини, на То. Според К. Г. Юнг: „Здравата религиозност съединява съзнаваното и несъзнаваното“.

Получаваме единство и свобода, само когато самите ние сме цялостни, когато познаваме собствените си неосъзнати дълбини и постепенно сме постигнали отношения на доверие с нашите потиснати чувства. Да виждаме нашата тъмна страна, или по думите на К. Г. Юнг, нашата сянка, защото само този поглед ни помага да се видим такива, каквито сме.

Да се обичаме такива, каквито сме, е най-трудната задача. Именно тук вярата е единственото нещо, което може да се изправи пред това предизвикателство, да осъществи тази задача, да ни помогне да станем способни за това. Това е възможно само посредством доверието и изпълненото с вяра убеждение, че сме достойни за любовта на Бога, Който априори ни е приел. Става въпрос за това, да оставим нашия живот в ръцете на Бога и това е едновременно абдикация и върховно утвърждаване на самия себе си. Но това оставяне в Божиите ръце предполага солидна доза чувство за собствено достойнство и любов към себе си. Освен това и самата психотерапевтична практика го потвърждава, разкривайки, че невротиците се страхуват от изоставяне, страхуват се да прекъснат връзки. Невротиците, които имат тези страхове, също така имат ниско самочувствие, с две думи не харесват себе си.

Крайният смисъл на евангелските думи “да се отречеш от себе си“, означава да се отречеш от претенцията, че ръководиш собствения си живот сам. Става въпрос за отричане, не обедняване; отричане от любов, не от страх. Не отричане от успеха, а изоставяне на идеята, че той е плод само на собствените усилия.

Тази история го онагледява: “Един баща наблюдавал сина си в усилията му да пренесе един голям товар. Попитал го дали е вложил всички усилия в това начинание, при което синът отговорил утвърдително. Тогава бащата го посъветвал да не забравя следващия път да поиска и помощ“.

Става въпрос за едно отваряне, откриване към ново измерение в живота, в което има място за Божия промисъл.

Пътят, който трябва да изминем, е свързан с приемането на самия себе си, с всичките ни ограничения и недостатъци, без да се страхуваме от агресивните и сексуалните импулси в нашето несъзнавано. Само така можем да придобием смелостта да бъдем несъвършени и преди всичко да виждаме без безпокойство и отчаяние дълга, задачата да изпълним идеала, за който сме предназначени.

А относно последния въпрос, дали Христос е дошъл за тези, които живеят с изострена чувствителност за това, което сме и което трябва да бъдем, може да се каже, че Христос е дошъл точно за тях. В смисъл, че Евангелието е представено не като тежък и непосилен закон, а като благовестие, благодат, дар, обдаряване, дадено на човека от Бога, което надхвърля заслугите на човека. Според богословското тълкуване в Стария Завет, Бог обича доброто и наказва грешника, докато в Новия Завет Бог обича и доброто, и грешния човек.

Единицата нарцисизъм 

 Аз съм млад човек и не вярвам… Заради другите и по тяхна вина, трябваше да понасям собственото си неглижиране, да пренебрегвам себе си. Сега когато ви слушам да говорите за самоприемане, любов към себе си, сякаш чувам нещо съвсем ново и различно. Та нали и самият Господ е казал: “Обичай ближния като самия себе си“. Моля ви да ми обясните, как това се случва на психично ниво.

Проблемът е деликатен, затова ще направя уговорката, че в обяснението си ще остана в границите на психологията. Ще тръгна от някои твърдения на Фройд по отношение на етиката.  В „Неудобството на културата“ се акцентира на връзката между процеса на еволюция на индивида и процеса на цивилизоване на човечеството, преди всичко свързани с появата на някои изисквания, норми на поведение, които са плод на забраните на т. нар. от него Свръхаз.

В действителност, Свръхазът се формира под влияние на различни бащински фигури (баща, учител, полицай, свещеник), както Свръхазът на една епоха, на една цивилизация се формира под влиянието на големи исторически личности (диктатори, царе, пророци, духовни учители). И така цивилизационният Свръхаз, както и индивидуалният, създава строги идеали и потребности, престъпването на които се заплаща с морално безпокойство.

Една част от тези норми, която се отнася до взаимоотношенията между хората, Фройд синтезира в термина „етика“.
Идеята, която стои в основата на заповедта: „Обичай ближния като самия себе си…“, включва респекта към уникалността и цялостността. Затова любовта към себе си не може да се отдели от любовта към ближния. Тази заповед съдържа ясна еквивалентност в любовта към себе си и към ближния. Но не става въпрос за количествена еквивалентност, защото тогава заповедта би била: обичай ближния си, колкото себе си, което би означавало, че ако един човек обича себе си малко и в същото време обича ближния, ще бъде конкретен пример за светската етика. Очевидно не е така. Христос не говори за количествена еднаквост, а за качествена: обичай ближния като себе си за взаимната любов, в която и другите, и ние самите се обичаме заедно, защото сме едно и също, защото сме едно.

Става въпрос за нарцисизъм, който може да се определи като „единица нарцисизъм“ или като единност, възможен като нарцисизъм на алтруизма и различен от истинския, чистия алтруизъм. Както чистият нарцисизъм е патология, така и чистият алтруизъм е подозрителен и разрушителен за личността. Необходимо е да се слезе от нивото на самонадеяното разположение на алтруизма, за да се достигне нивото на взаимността, където и двете страни са взаимно на разположение да си помагат. Доказателство за това е, че едностранната помощ опредметява, създава манталитет на държавна служба, насърчава чувството за вина. Това се получава, когато действието на любов е направено като акт от самия себе, за самия себе си, не за другия, в отношение на духовна гордост.

В нарцисизма като единност човекът взима и търси доброто в другия; хубавото да сподели, да го опита с другия, той живее в диалог и в диалога с другия трябва да дава, за да вземе и даде.

Някой може да възрази, че по този начин се улеснява едно отношение на слабо отваряне към другия, ако не едно акцентиране върху егоизма. Аргументът е комплексен от психологична гледна точка, затова ще приведа само тази дзен история:

– Какво трябва да направя, за да обичам ближния?

– Трябва да престанеш да мразиш себе си!

Ученикът се замислил продължително над думите, след което се върнал и казал:

– Но аз обичам себе си, даже много, и съм егоист и егоцентрик… как да се освободя от това?

– Достатъчно е да бъдеш учтив със самия себе си и твоето Аз ще бъде доволно и ще те остави свободно да обичаш и другия.

В заключение мисля, че едно правилно разбиране на заповедта в контекста на нарцисизма като единност, позволява прилагането й по един по-лесен начин, без притеснителното разбиране на Фройд за послушание. Преди всичко става ясно, че една светска етика, базирана на психологичното разбиране на заповедта, не означава, както обяснява Фройд, да се защитаваш от агресивността на другия, но да се отвориш да опиташ с другия тази взаимна радост, която идва от отношенията на доверие, в които виждаш другия като самия себе си, или като някого, който заслужава обич.

Религиозният перфекционизъм

Преди една година преживях благодатта на обръщането във вярата, след години разпилян в грехове живот. Бедата е там, че оттогава непрекъснато имам странни физически неразположения, като главоболие, липса на апетит, констипация и др. Лекарите не успяват да ми помогнат и ме съветват да се обърна към психотерапевт, защото симптомите са от психосоматичен характер.

Факт е, че откакто поставих живота си на религиозна основа, чувствам непоносимо безпокойство, страхувам се да не извърша грях и макар че в ежедневието ми допускам малки грехове или почти никакви, това безпокойство дори за момент не ме напуска. Вероятно религията е, която ме разболява?

Във „Въведение в нарцисизма“ Фройд пише: „Нарцисизмът превръща морала в автоеротично удоволствие, лишено от удоволствие“. Става въпрос за оценностяване не на удовлетворението, не на фрустрацията (в случай на мазохизъм), но на лишаването. Когато трябва да се отрече някое удоволствие, моралният нарцисизъм винаги е на разположение.

Един пациент на Фройд споделя: „Всички в семейството станахме невротици, защото искаме да бъдем по-добри, отколкото това го допуска нашата либидинозна природа“. Това пуританство е и перфекционизъм, който прикрива морален нарцисизъм: никога Азът не се обича така, както обича своя идеален Аз.

Става въпрос за строг перфекционизъм, който безмилостно се прилага върху себе си и върху другите, с преобладаваща тенденция към справедливост, а не милосърдие. Макар че всеки човек се чувства разкъсан между това, което е, и това, което трябва да бъде, той в същото време има една относителна хармония в личността си. Перфекционистът обаче иска да се прояви различен от това, което е в действителност, и отхвърля възможността да създаде нещо позитивно от материала, с който разполага, като хвърля и губи много енергия срещу самия себе си, обществото или съдбата. Психоаналатикът Рудин е изразил същата мисъл много колоритно: „Перфекционистът е в борба с реалността“, защото тя го потиска, предизвиква в него постоянно безпокойство. И именно безпокойството е задвижващият го фактор, постоянната му мотивация в действителност, за да избегне вътрешните страдания и да си създаде съвършен и неопетнен образ на самия себе си.

Перфекционистът обърква идеалния Аз, който надхвърля Аза с непогрешимостта, безгрешността си. Стреми се да обича идеалния Аз и се заблуждава, че така обича самия себе си, не откривайки нито мир, нито хармония.

Перфекционизмът обаче не е запазена територия за религиозната общност, може да се открие във всички обществени и културни общности. Но религиозният перфекционизъм е най-типичният за неврозите на основата на перфекционизма.

Религиозният перфекционизъм освен това е жертва на страха и напълно противоположен на призванието на християнина: „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха; защото страхът има в себе си наказание и който се страхува, не е стигнал до съвършенство в любов­та“ (1 Йоан. 4:18).

Суфизмът ни дава следната история:

„– Какво е любовта? – пита ученикът.

– Любовта е пълна липса на страх – отговаря учителят.

– Какво ни кара да се страхуваме?

– Любовта.“

Клиничната психология, както и психотерапията, на базата на опита върху неврозите на основата на перфекционизма, твърдят, че религията има един голям враг и това не е егоиз­мът, нито агресията, а страхът.

Ето една индуска история по случая: „Една майка не успявала да убеди сина си да се прибира у дома, преди да се стъмни. Тогава решава да го поуплаши. Казва му, че пътеката, която води до дома, е обитавана от духове, които се появяват при залез слънце. От този момент нататък нямало никакъв проблем с връщането на момчето у дома навреме. Но момчето започнало да се страхува от тъмното и от духове и не смеело да излиза вечер от къщата. Затова майката му подарила един медальон и му казала, че ще го пази от духовете. Така днес момчето посреща тъмното, стискайки медальона в ръка.“

Психологическият смисъл на историята е ясен: една нездрава религиозност усилва вярата в силата на медальона, увеличавайки страховете, докато здравата религиозност ни дава да познаем истината за духовете и ни прави безстрашни. Целта на страха е да изгради преграда пред силата на любовта и вярата в Бога. За Господ Иисус Христос страхът и липсата на вяра в Бога са най-големите неприятели на човека. Достатъчно е да прочетем в Евангелието на Матей – гл. 10, стих. 26-31, за да разберем от психологическа гледна точка как Христос в Своето учение се е стремял да помогне на човека да преодолее страха.

Любовта и вярата в Бога са симптомите на липсата на психологичния страх.

Самонадеяността е това, което най-силно застрашава избралите пътя на религиозността и молитвата.

По време на психотерапията, както отбелязва Рудин, перфекционистът се представя по следния начин: всички останали могат да имат каквито си искат недостатъци, аз не трябва и не мога да имам нито един.

Всеки терапевтичен подход, който си поставя за цел да помогне на човека да преодолее тази самонадеяност и гордост на перфекционизма, се среща със строгата до крайност религиозност, апелираща с евангелския стих: “Бъдете съвършени, както е съвършен небесният ваш Отец“.

Този стих е бойният вик във войната на перфекционистите, най-силната им част, зад която се крие като оправдание обсесивната им невроза. Те не приемат истинското значение на фразата. Ако четем Мат. 5:43-48:

Чули сте, че е било казано: Обичай ближния си, а мрази неприятеля си.

Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят;

за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата; 

защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, 

и дава дъжд на праведните и на неправедните.

Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците?

И ако поздравявате само братята си, 

какво особено правите? Не правят ли това и езичниците?

И тъй бъдете съвършени и вие, 

както е съвършен вашият небесен Отец.“

В тези думи няма и следа от перфекционизъм, нито намек за справедливост и липса на недостатъци, както настоява перфекционистът. Говори се за любов към враговете, за толерантност, широта и разбиране на доброто и у лошите и несправедливите. И това е истинският духовен перфекционизъм.

Евангелието предпазва от липса на вяра и перфекционизъм. Тя е представена от фарисеите, които се наричали чисти, прави, верни и като перфекционистите от всички епохи и типове, стават жертва на същите представи и механизми на принуда.

Как да обикнем първи

На 19 години съм, от няколко месеца участвам в едно религиозно движение на млади хора и се чувствам много добре. Единственият проблем е затруднението, което изпитвам да се отворя към другите и да обикна първо аз. Чувствам че, само когато другите първи се отворят, аз успявам да дам всичко от себе си. Опитвам се да осмисля всичко това във връзка със срамежливостта, ленивостта, но най-вероятната причина за моето поведение, според мен е, че може би не искам да се показвам слаб, пасивен и женствен. Дълбоко в себе си се страхувам, че религията ме прави по-малко мъжествен: прав ли съм?

Може би да, прави впечатление, че Джорджо има добра саморефлексия. В своята книга „Бъдещето на една илюзия“ Фройд заклеймява религиозното отношение като женствено в същността си, защото според него вярващият като абсолютизира идеята за Бащата не може да не се постави в положението на роб или на жена (според патриархалното разбиране на Фройд, жената е подчинена на мъжа).

Затова религиозният човек според Фройд е фатално зависим, пасивен, подчинен. Макар и напълно несъгласен с Фройд, трябва да призная, че понякога личният религиозен опит може да лиши от мъжественост човешкото поведение, правейки го по-страхливо, отхвърлящо и без доверие в здравия разум. Очевидно е обаче, че това се отнася за религиозен опит, който не е автентичен. Но освен това сме пред деликатен момент, в който Фройд не заклеймява в неговата истинска ценност „новото“ отношение, основано на разбирането за екзистенциалната относителност. Тук става дума за осъзнато възприемане на отношенията с Бащата и достигане на такъв духовен опит, много по-комплексен, в сравнение с амбивалентността на несъзнаваното: господар-роб, мъжественост-женственост, власт-подчинение.

Това „ново“ отношение се основава на глъбинния опит да бъдем обичани от Бащата. Основава се на уникалното усещане за ценността ни в очите на Бащата и сигурността, че всички истински усилия за един плодотворен и добър живот са подкрепени от един провиденциален и покровителстващ Баща.

Обратно на Фройд, аз съм на мнение, че религията е важна за психичното израстване и зрялост, защото този, който е убеден, че Бог прощава нашите слабости, е по-разположен да приеме недостатъците, липсите и дефектите на едно истинско отношение. Убеждението, че Бог МОЖЕ ДА ГО ОБИЧА, независимо от недостатъците му, е силна защита срещу въпросите на неумолимия и ненаситен Супер-Аз. Често и правилно се говори, че трябва да обикнем първи (да възлюбим другия, както Бог ни възлюби) или “активната“ действената  любов, но за да следваме това, първо трябва да си припомним за „пасивната“ любов, за получената любов, какво е да бъдем обичани, преживяването на радост и свобода, когато се чувстваме обичани. Само по силата на тази пасивна обич човек може да израства и живее, както се случва на децата.

В заключение, веднъж придобито това дълбоко вътрешно разбиране за личностната любов на Бога в самия себе си, може да се възприеме и личностната любов на Бога към другия. Това означава, че във всеки един момент от живота трябва да се мисли и Бог и ближните. А ближният е всеки човек, когото срещаме, независимо от неговата раса, социален слой, култура, политическа принадлежност или каквото и да било, което ни пречи да го заобичаме първи.

 

Превод: Мария Иванова

Източник: Списание „Свет“, бр. 3/2014

Бележки

[1]  Self е труднопреводим термин, от немски език – Selbst, на руски език – Самость, на сръбски език – Сопство, на български език се превежда като Аз самия. В психологията на К. Г. Юнг – като архетип на цялостната личност. В психологията на Х. Кохут терминът Self обозначава сърцевината, ядрото на личността. Self е сложно формирана, устойчива конфигурация на взаимодействащите си вродени качества на личността и влиянието на обкръжението. (Бел. ред.)