Утешението на неправедните

Притчата за митаря и фарисея ни е добре известна, но си струва да я цитираме още веднъж:

„Също и на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза следната притча: двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 18: 9–14).

За нас, съвременните читатели, митарят е „добър“, а фарисеят – „лош“. Фарисеите са горди, арогантни, бездушни религиозни формалисти, а митарите – смирени и няма нищо чудно, че Господ ги харесва. За нас това е съвършено очевидно. Но, вероятно, тази притча е възмущавала и обиждала съвременниците на Господ Иисус.

Защо хората от онези времена са разбирали нещата по друг начин – противоположен на нашия… Фарисеите са били добри хора. Най-добрите сред народа. Най-религиозната и активна негова част. Те щателно са изследвали богооткровения Мойсеев закон, за да го въплъщават в живота с всичките му детайли. Това, което ни се струва като глупава дребнавост, е било за тях единствено желание да направят всичко по закона и то така, че всичко в живота – и приготвянето на храната, и работата, и почивката, и търговията да са подчинени на Божия закон. Фарисеите са обичали закона и са се стремили да научат народа да го спазва.

А митарите са били лоши хора, нравствено погинали. По принцип митар е събирач на данъци, но ние днес трудно можем да разберем целия негативизъм на това понятие. В древността на митаря е било възложено да доставя в хазната определена сума, а тяхното възнаграждение е било всичко останало, което са могли да вземат от хората. Затова и за митарите са били характерни най-грубите и жестоки злоупотреби.

Думата „митар“ е била синоним за безсъвестен и безсърдечен рекетьор, често отнемащ и последния залък хляб. Освен това, митарите са работили за ненавистните езически окупанти – римляните. Те са били и нравствено, и религиозно осквернени хора – пълна противоположност на фарисеите. Как така изведнъж се получава, че митарят си отива „по-оправдан“?

Нима не е възмутително? Нима не е аморално? Как Бог може да предпочете откровения мерзавец пред честния, нравствения, дълбоко религиозния човек? Този въпрос навярно е възниквал и у слушателите на Господа Иисуса, възниквал е и у много други – юдеи и езичници. Както е писал най-известният от античните критици на християнството Целс: „По тяхното учение излиза, че нечестивецът, ако се смири под тежестта на бедствието, ще бъде приет от Бог, а праведникът, обладавайки добродетел от самото начало, обърне своя взор нагоре, няма да бъде приет от Него!“.

Този въпрос се задава и до днес: порядъчният, честният човек, ако умре в неразкаяние, ще се лиши от Царството, а някой покаял се и повярвал негодяй, крадец и подлец ще се спаси? И защо? Това е нечестно и обидно!

Защото всички сме грешни и се нуждаем от спасение: както тези, които водят явно аморален и срамен живот, така и тези, които, по социалните критерии, водят живот напълно благополучен, морален, даже религиозен. Всички ние сме бедни грешници, нямащи друга надежда, освен милостта Божия. За някои от нас е по-лесно да го разберат, за тези, чиито живот явно не е добър.

В житията на светиите има много истории за много лоши хора: разбойници, крадци, проститутки, които са били докоснати от Божията благодат. С ужас, с отвращение, с негодувание те са видели какво представлява животът им и са се устремили към Бога, търсейки спасение. Днес Църквата ги почита като велики светци.

Понякога стигаме до дъното, до края и оттам се оттласкваме към спасението. Познавам лично бивши алкохолици и наркомани (някои съвместяваха и двете), които в един момент стигаха до страшния извод, че след няколко дни, даже часове ще умрат на улицата. Те започнаха да молят Бога за милост и я получиха.

Бедата на фарисея е в това, че при него всичко е наред, поне в неговите очи. Да, митарят е образец на нравствено падение, а фарисеят е добър човек, който знае, че е такъв. Той не търси Божията милост – той търси признание за заслугите си. Но реалността е друга, макар че той е уважаем и благополучен член на обществото, напълно е възможно пред Бога да е жалък грешник. Пророк Исая, нравствен, дълбоко религиозен човек, преживявайки видението на Бога в Храма, възкликва: „Горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота.“ (Ис. 6: 5).

Господ казва в Откровението: „Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол“ (Откр. 3: 17).

Когато, като този фарисей, се опитваме да изтъкваме своите заслуги и да твърдим, че сме по-добри от другите, ние отблъскваме Божията благодат. Когато идваме при Господ такива, каквито сме – сиромаси, слепи и голи, виновни и повредени, и Му откриваме греховете си, ние получаваме милост и опрощение. Усещаме, че сме приети, любими, простени, обнадеждени и виждаме, че от глупавите претенции за самоправедност е трябвало отдавна да се откажем. | www.pravoslavie.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска