Елцин – героят на безвремието

Почина Борис Елцин – първият президент на следкомунистическа Русия. Опяха го в катедралата "Христос Спасител".

За пръв от много години един руски лидер си отиде под звуците на черковен звън и набожно пеене. И патриарх Алексий каза възвишено слово за мъртвеца.

Елцин сега е пред Божия съд. Бог не гледа на лице и не се интересува от почести, ордени и медали. Всичко сторено от бившия президент ще бъде претеглено от вечната Справедливост – не тъй, както съдят лековерните човеци.

Все пак и ние, съвременниците, можем да кажем по нещо за починалите величия и да дадем присъдата си, макар и несъвършена. Защото те се месят, за добро или за зло, в нашия живот и го водят към добруване или към пропаст. Господ, който съди земните царе, ще чуе вопъла на обикновените хора и ще изиска сълзите на овцете от техните пастири.

Елцин бе сред най-ярките представители на поколението източноевропейски политици от 90-те. Може да се каже дори, че той бе тяхната икона. Заедно с Горбачов той разруши комунистическата система и разби червената империя – Съветския съюз.

Народите бяха освободени от един тираничен режим. Но животът им не стана по-добър. Заедно с омразните робски окови паднаха сякаш и всички представи за добро и зло, редно и нередно. Хората, получили свобода, започнаха да се държат не като освободени страдалци, а като отвързани псета.

Рухна икономиката. И социалната система. Производителни сили, създавани бавно с труда на цели поколения, бяха разграбвани за дни и седмици от алчни, жестоки ръце. Социалните придобивки бяха отнети. Жестока бедност изби като плесен по народното тяло. Настъпи времето на великата Мизерия.

Както при всеки социален катаклизъм, най-много страдаха слабите – жените, младежите, децата. Но младежите бяха ограбени максимално – не защото крадци влязоха в къщите им, а защото душата им бе отнета. Облъчи ги радиацията на една изродена култура, духът на западния Содом. Защото не само комунистическият Изток, но и Западът вървеше през всички тези години по пътя на безбожието и затъна безкрайно дълбоко в него.

Заедно с много други свои събратя-лидери от посткомунистическите страни, Елцин се държеше по-скоро като разрушител, а не като създател. По негово време държавността се разклати и народният живот затъна в хаос. По това той си прилича и с нашите политици от същото тесто и същата генерация – Луканов, Желев, Филип Димитров… Независимо от своята "лявост" или "дясност", кадърност или некадърност, всички те бяха роби на една изродена идеология – на вярата, че свободата е над религиозния и нравствен закон, че "правата на човека" са над отговорността и дълга. Тази вяра съсипа живота на нашия народ, тя опропасти и народите на Русия. Тепърва ще си теглим последиците и ще ядем плодовете на това, което сме приели.

Рухването на Съветския съюз, за което тъй много допринесе Елцин, беше не само край на една червена империя – то беше удар и срещу историческата Русия в границите, в които тя се е изграждала столетия. То е удар и срещу бъдещето на една християнска велика сила, потенциална опора на всички сили в света, които ще се съпротивляват срещу настъпващата световна власт на "звяра" (Откр. 13: 3).

Хвалят Елцин, задето той е извършил "развода" безкръвно. Да – с цената на предателството на милионите си сънародници, които той изостави извън границите на Русия. Днес руснаците са разделен народ. И разгневен народ. Тяхната горчивина и гняв ще стане неизбежен извор на нови напрежения и конфликти, не дай Боже – на нови войни.

И не само руснаците. Населението на бившия Съветски съюз, както и на Югославия, се беше размесило твърде много. Азърбайджанци живееха (и продължават да живеят) в Москва, руснаци – в Узбекистан, българи и арменци – в Молдова и Украйна, евреи и татари – навсякъде. Внезапното, без постепенен преход разпадане бе житейска трагедия и катастрофа за милиони. Това са разделени семейства, разпаднати съдби. Кой ще отговаря за сълзите им пред Бога?

Но Елцин и всички като него не са дошли от друга планета, разбира се. Нашите лидери са такива, каквито сме ние. Ние ги правим това, което са. Ако те са глупави и нищожни, това само изразява в сбит вид колективната глупост и незрялост. Как могат лидерите ни да са смели и решителни хора, ако самите ние сме слаби, отпуснати, равнодушни?

Обречени ли са православните народи? Няма ли вече в тях юначен дух, мъжка сила? Нима наследството на мъжествените предци ще бъде поето от слаби, разглезени генерации? Вместо здрави, хубави мъже и жени – хилави наркомани, изнежени истерици, алкохолици, изродени хомосексуалисти? Пази Боже!

Дано да намерим в себе си воля, за да напуснем този гибелен път. И да излъчим истински водачи, които няма да ни предават, а ще държат високо нашия дух и чест. Пред лицето на настъпващите тежки изпитания през този век ние наистина се нуждаем от такова водачество.

А Елцин – Бог да го прости. И да помилва всички нас. И да не ни изоставя. Защото изоставените от Бога са като мъртвите клони на дърво, което "се отсича и в огън се хвърля" (Мат. 7: 19).