Момчетата на Достоевски

Този текст продължава една условно казано полемика, която се води от известно време по повод журналистическото разследване за сделки с църковни имоти във Варненско. Написах го в отговор на коментар върху мой коментар, на по-раншен коментар… И ако за някого това вече е прекалено „латино”, по-добре да не чете нататък. Подобна реакция е разбираема; тя често се появява и при мен в подобни случаи. Защо отговарям тогава. В гневната филипика на Владислав Митев (макар и свещен, гневът си е гняв) виждам много нишки, които водят към важни въпроси. На тези въпроси Митев може и да си е отговорил докрай, но аз не съм. И предполагам, че има други като мен, които са готови да помислят.

Щом четете това, значи все пак сте преглътнали лошия вкус на интернет-сагата и мога да си позволя съвсем малко лична интрига. Макар че всъщност не става дума за нашите личности, а за типове църковно поведение, което ми е по-важно. Владислав Митев, автор на доста горещи писания по църковни теми в нета, ми е симпатичен по една причина: той очевидно е искрен и честен човек, който не си крие лицето и не си пести времето да отстоява каузи, в които вярва. В този смисъл наистина прилича на антиконформист, каквито липсват болезнено не само в Църквата, но и в обществото ни. Ние българите сме по-скоро „от стара коза яре”, знаем „две и двеста”, не сме като инфантилните американци примерно, с има-няма двеста години история, дето на всичко се връзват и се палят. Та в този смисъл наистина по-добре да бяхме студени или горещи, но най-често сме хладки… така е.

Владислав ми напомня още „руските момчета” (от романите на Достоевски, не от репортажа на бТВ). И това е трогателно и красиво. Напълно сериозно го казвам. Но е и опасно, както предупреждава Достоевски със същите тези романи.

Какви са тези момчета на Достоевски: те са интелигентни, неспокойни и чувствителни. Те знаят, че почвата под краката ни е нестабилна и болезнено търсят смисъл и точен критерий за истина в живота си. На всяка цена. Искат да знаят накъде да се върви и да осветяват пътя на другите. Те са доброволни и понякога жестоки лидери, готови да изгорят за своята идея. Те са с открити души и романтични стремежи, понякога илюзии, и дълбоко и окончателно се раняват от безобразията на живота. Тези момчета обикновено са силни в мисленето и в говоренето, осъществяват се чрез това. Но в действието често остават болезнено неразрешени – не защото не намират сили да „постигат своето”, а защото не знаят истински какво е това „свое”. Когато трябва да се пренесат от сферата на абстрактното умуване в сферата на реалния живот, те често са безсилни, и дори трагични. Волята им е парализирана, защото не могат да си отговорят на главния въпрос – накъде да поемат в тази мътилка. Защото животът ни наистина е мътилка – и от обобщените истини до конкретното решение в конкретната ситуация има път, който трябва да си извървиш сам. Както казва един поет, „мостът между тебе и сълзата е създаден единствено да минеш ти.”

Какво става с повечето от тези момчета „като пораснат”? Те или намират някой, който да ги освободи от страданията на тези въпроси и да ги решава вместо тях, или посвещават останалата част от живота си на това, с най-добри намерения да набиват в главите на другите своите отговори, своя идеал. Няма значение какъв е този идеал, важното е да са повярвали в него. Те го отстояват страстно и докрай.  Идеалът – ето къде точно трябва да внимават момчетата на Достоевски.

В нашата църква има много такива „момчета”. И ако ме питате, бих предпочела енергията на българските църковни момчета да се употреби за мирни цели. Това е така необходимо в момента. Не смятам, че трябва да стават хладнокръвни прагматици, но е добре да са трезви и разсъдливи хора. Това понякога помага. Както и чувството за хумор и най-вече – малко самоирония. Толкова за момчетата.

Ще отговоря на изобличенията на Владислав систематично, доколкото мога, за да не отговарям истерично (също доколкото мога). Понеже лесно се индуцирам от чуждата истерия, особено ако ми казва в лицето да си потърся воденичен камък.

Има едно много правилно наблюдение в оценката на Владислав за моя текст – че в него има негодувание. Това е съвсем вярно; „негодувание” е точно казано. Каква е причината, съм се постарала да изясня. Иронията (сарказъм е много силно; не се лаская, че ми се отдава) също правилно е доловена от него, за което – моето уважение. Благодаря; и с благодарностите дотук.

Останалите твърдения на Владислав са като цяло неприемливи, на моменти неадекватни спрямо моя текст. Ще се опитам да откроя най-важните от тях:

1. Статията съблазнява „неимунизираните от Христа хора” и е написана от хора „далеч от Христа…”.

Понеже статията е написана само от мен – аз ще отговоря. Такова твърдение е недопустимо по следните причини: Владислав не е в положение да говори от името на каквито и да е хора, нито да предпоставя реакциите им. Всеки прави своята лична преценка; няма никакви научни данни, че Владислав е способен на по-зряла и задълбочена преценка, от който и да е друг читател на статията или зрител на репортажа. Той не е в положение също да определя моето място по отношение на Христос.

Написаното разкрива едно „духовно” самочувствие, един грозен маниер на общуване в нашата православна така наречена общност, който отблъсква и участници, и зрители. Няма как – трябва да се отучим от това да се замеряме с квалификации и диагнози, ако искаме да запазим поне уважението на зрителите. И достойнство, най-вече собствено.

2. Правя опит да защитя журналистите. Това пък е безсмислено, защото тия последните не са хомогенна маса.

Не защитавам който и да било журналист, различен от или еднакъв, с който и да било друг. Коментирам факта, че Варненският владика е силно медийна фигура и избирателният му подход към медиите е очевиден.

Ето какво мисля за тази избирателност. Може да използваш медиите като огледало, което показва на обществото някакъв сценарий, някаква режисура на твоя образ, или просто по-добрия ти профил. Това е манипулативно. Така се използват медиите за пропагандна цел. Така се използваха по времето на социализма. В общия случай пропагандата не уважава аудиторията, каквото и да казва. И е обидна именно с това неуважение.

Може обаче да си честен с медиите не заради тях самите, а именно заради тази аудитория. И тогава те наистина ще бъдат или поне ще имат шанса да бъдат „посредник”, връзка с тази аудитория. Това е единствено приемливото „медийно” поведение в случая. Другото е лицемерие. Не става дума за глупост, наивност, още по-малко за злонамереност, а за честност.

Проблемът обаче има и друга страна. Като членове на Църквата трябва да си отговорим по-ясно на въпроса искаме или не искаме тя да има определени и защитени от държавата позиции в българското общество. И да бъдем последователни в това. И за да избегна ненужните спекулации на тема „Църквата не е от този свят”, уточнявам какво имам предвид: да, в духовно-мистичен план Църквата не е от този свят. Но в земен, материално-организационен тя е човешка обществена организация, която искаше и получи от държавата скрепен със закон статут. Това на първо място и най-малкото означава, че не сме извън закона, и предполага всички свързани с това последствия и механизми за държавен и обществен контрол по спазването на законите в държавата. Образно казано, ако в едно семейство се върши нещо престъпно, държавата може да санкционира това действие. Не защото тя е част от семейството, а защото семейството е част от държавата и защото държавата счита, че по този начин защитава интересите на своите граждани и предпазва обществените отношения от развала. Ако едни родители малтретират децата си, държавата може да им ги отнеме. С което не променя факта, че те са родители…

И още нещо: Православната църква в България иска и получава от държавата, макар и недостатъчна, но някаква финансова помощ. Мисля, че това е правилно по много причини, които няма да излагам тук. Но държавната субсидия за Църквата създава и отговорност. Тя се формира с участието на всички граждани на държавата. Това прави Църквата публична фигура и ни поставя в числото на организациите, които подлежат на обществен контрол. Медиите са част от механизмите на този контрол. И макар да съм съгласна, че често тези механизми са порочни, с други за момента не разполагаме.

Така че освен моралната причина да отговорим, когато ни питат конкретни, неудобни или дори обидни въпроси, има и съвсем обективни и дори формални причини.

3. Обвинявам народа в овчедушие, защото „си е позволил да търпи злоупотребите на злия алчен владика, вълк-хайдук. Злоупотреби, едва ли не сравними с 45-те години комунистическо мракобесие и 17-те години мафиотски терор”.

Излишни литературни опити върху това, което съм написала. Не. Не говоря за какъвто и да било „вълк-хайдук”, нито за мафиотски терор. Става дума за това, че 45 години Църквата в България е била тъпкана, а Православието – изкоренявано и задушавано. Това обаче е само правомерно обяснение на трудностите – не и оправдание за бездействието през следващите седемнайсет години, в които уж казахме, че „стига”.

Смятам, че в църквата трябва да се разделим с унизителната реторика, която постоянно препраща към отминалите години на комунистически гнет и изисква полу-злобно, полу-извинително всички да се чувстват виновни за това, колко сме пострадали. Голяма част от тези, които са пострадали истински, вече не са между нас. Днес е важно какво правим ние и какво възнамеряваме да направим. Аз казвам, че не правим достатъчно. Но като човек обикновен, който не се ползва с дълбокото доверие на клириците, които справедливо според автора носят цялата власт и отговорност за делата в Църквата, не мога и да направя много. Ето другата страна на въпроса за отговорността. Не се използва най-важният потенциал на църквата – хората.

4. Манипулирам аудиторията по въпроса за настроенията в Църквата.

Напротив. „Подлите въпросчета, (както ги нарича Владислав), които уж се задават от църквата” и които заклеймяват всеки опит за рефлексия по църковната действителност, лично съм чувала многократно през последните десет години, отправяни от дълбоко убедени в църковността си хора, в най-различни редакции, много по-неприятни.

Твърдя, че в църковната общност има някакви неписани правила на ревниво отстояване на „статуквото”, които се основават на страх от поемане на отговорност, от рисковете при търсенето на решения, на пътища за преодоляване на тежките наследствени и новородени проблеми на нашия „църковен преход”.

5. Не разбирам разликата между Църква и държава и предлагам църковните въпроси да се решават с порочните механизми на обществото ни…

Пропускам цялата пяна в тази част от писанията. Важният въпрос е всъщност този за отговорността в Църквата. Разбира се, че става дума за земната църква и конкретно – за църковната институция. Отговорност пред Бога носим всички – това съм подчертала и в текста. Всеки според своето служение. Няма непогрешими хора. И като оставим това ясно положение, минаваме нататък.

Въпросът е каква отговорност в Църквата се носи пред хората, членове на същата тази Църква, на това семейство, както правилно се каза. Именно защото сме хора, а не ангели – грешим. Миряни или клирици – грешим като хора. Грешим в духовен и в практически смисъл. И това е причина да има някакви механизми в църковната институция за защита на общите интереси, собствено църковните. И няма смисъл, когато стане дума за това, да подбелваме очи нагоре и да казваме: „Една истинска християнка много добре знае пред Кого отговарят „управляващите в църковната институция" (Господи, помилуй!), която изобщо не е и „институция"…”

Една християнка от Плевен например, която отговаря пред Бога както и нейният пастир, иска да знае, че като е дала някакви пари в църковната институция да се плати парното на храма, някой, включително отчето, няма да ги присвои, а ще плати с тях парното през зимата, защото иначе ще трака зъби всяка неделя. Е, в конкретния случай (реален) хората тракали зъби. Давам само безобиден пример в стил Чудомир. За да се види простичкият принцип.

Как функционира властта в Църквата, какъв коректив на нейните носители е т. нар. Народ? Страховитата картина на светската демокрация, приложена в Църквата, е напълно излишна. Става дума за съвсем практични и разумни правила. Има и сега действащ устав на Българската православна църква. Няма да обсъждам неговата философия, но там са предвидени някакви правила по този въпрос. Макар църковната власт в епархията да принадлежи на владиката, тя се осъществява с помощта на епархийския съвет. Колкото и да са малко, тези съвети имат някакви права, визирани в самия Устав на БПЦ. Епархийският съвет например, „се грижи да управлява общоепархийските имоти, фондове и капитали и да надзирава всички епархийски стопанства и заведения”.

„Църковното настоятелство има следните права и задължения: управлява имотите, капиталите и стопанствата на храма. Постановленията му за купуване, продаване, заменяне, даване под наем на църковни имоти, както и за построяване или поправяне на църковни сгради и изписване на храма, подлежат на утвърждение от епархийския съвет.”

Зад тези формули стоят конкретни хора и решения. Но кой знае защо, днес у нас идеята за тази „споделена собственост” в Църквата не работи. Аз смятам, че това е така, защото не сме свикнали да поемаме отговорност – нито в държавата, нито в Църквата.

6. Спекулативно твърдя, че управлението на църковното имущество е непрозрачно.

Не знам дали Владислав има ясна позиция по въпроса. На мен тя не ми стана ясна. Написаното е прекалено противоречиво и емоционално. В коментарите му се твърди, че постоянно се спекулира на тема църковно имущество – „откъде знаете, че Църквата има пари…” и така нататък. В същото време се оказва, че няма как да се знае, защото владиката не трябвало да оповестява плановете си и „ресурсите, с които разполага”. (Владислав, не владиката, Църквата разполага с тези ресурси; владиката ги управлява в обща полза. Такава е идеята.) И накрая се твърди, че непрозрачността в Църквата е закономерна, защото трябвало да се заслужи доверието на владиката, за да се въведе мирянинът в тази тайна.

Като цяло смятам такава постановка за погрешна. Не работи. Не смятам, че участието в делата на енорията/епархията е въпрос изцяло на личната преценка на владиката. И на „спечелване на доверието”. Цялата практика на това спечелване отдавна и на много места се е превърнала в грозна борба за място в „свитата” на епископа, която е толкова по-отблъскваща, защото се води явно. И демонстративно. Написаното от Владислав по този въпрос само потвърждава наблюденията ми.

7. Не мога да подмина един специален момент в текста на Владислав: „Обидата на дядото е горчива, но не е безсмислена! … Всъщност той би трябвало просто да мълчи – както Христос пред Пилат; и моля Бога следващия път да го направи.”

Обидата на дядо Кирил си е негова работа. Отговорността за нейния обществен резонанс – също. Но алюзия с Христос и Пилат е най-малкото неуместна. Текстът не печели от това внушение. Мисля, че вместо несръчно да се самопоставяме на мястото на Христос, по-добре да се трудим да Му направим повече място в живота си. Това казвам по повод мъченическия патос в текста на Владислав. Съвсем не искам да обиждам владиката.

8. И съвсем накрая – на въпроса „За Бога, кой благослови този материал?”.

Владислав не е единственият, който задава този оригинален въпрос. Мненията ни за смисъла на благословията обаче са различни. И това може да създаде недоразумения при отговора. Накратко казано: смятам благословението за сериозен и личен въпрос. Не съм съгласна с хора, които се позовават на благословията в обществен дебат, примерно, или в контекст като този. Хора, които изискват от други хора да се аргументират с благословии… или такива, които го правят, без това да се изисква от тях. Израз като „имам благословението на духовния си отец” ми прави неприятно впечатление, когато е употребен публично. Какво обсъждам с духовник и защо, е мой пределно личен въпрос. Не смятам да отговарям и не задавам такъв въпрос нито на автора на този текст, нито на авторите на коментарите към него. Смятам, че така е правилно.

„За да намерят оправдание на безотговорността, собственото нежелание да отговарят за своите мисли, действия, постъпки, сред църковните хора съществува много интересно оправдание. Човек, който не желае да взима отговорни решения и да живее отговорно, намира в забележителния и дълбоко духовен принцип на послушанието оправдание на собствената си безотговорност”. („Очерки о церковной психологии” – една книга от щанда на варненската Седмица на православната книга. Добре е да се прочете.)

Ето направо един кратък разказ по темата: Веднъж при митрополит Антоний Сурожки дошъл един духовник. На всички въпроси на владиката: „Искате ли лимон? Чая със захар ли го пиете? Да Ви сложа ли сладко?” – той отговарял със стандартната фраза: „Както благословите”. Най-накрая митрополит Антоний не издържал и казал: „Отец Никодим, благославям Ви да кажете истината!”

И накрая искам да помоля за прошка всички читатели, които бяха отблъснати от грозния тон на тази дискусия. Получихме такива писма, разбирам го и от коментарите под текста. Съжалявам, че разговорът се води по този начин. За съжаление, така се говори навсякъде у нас. Различното мнение се възприема като лична заплаха. Неговият носител – като враг. Църковната ни общност не прави изключение, но поне се опитваме да го променим. Ако не греша.