В условия на остър дефицит

Източник: сп. Мирна – "Мислите"

Условията
Почти всички хора в България изнемогват. Живее се все по-бездуховно и по-безсмислено.

Един резултат
Най-добрите синове и дъщери на България са обречени на атрофиране на заложби, таланти и способности, на детство в лишения, посредствен живот, наркотици, лумпенизация, емиграция.
Владее схващането за естествен подбор – законът на джунглата – преименуван невинно в „свобода” и „пазарни механизми”. Обществото агонизира.

Една реплика

– Боже, каква бездънна яма е човешката глупост!

– Боже, колко неизлечима е човешката слепота!

Ученият гледа през микроскопа и съобщава, че не вижда ни една Твоя частица!

Гледа през телескопа и твърди, че Те няма никъде!

Изглупелият, с вратовръзка или по анцунг, с пистолет или стиснат юмрук, пренася джунглата сред човеците. Разделя ги на лъвове и агънца, на тревопасни и месоядни. Че те, самите лъвове, не се мислят за нещо повече от другите и не се ядат помежду си. Най-много да се скарат за дефицитна мръвка или за самка.

Едно предложение

Да се създадат организации от хора, които разбират, че не е нужно да си богат, за да помогнеш за спасяване на най-ценното от младото поколение. Една добра форма за това е създаването на институции „ХРИСТИЯНСКИ ПАНСИОН ЗА ОТЛИЧНИ УЧЕНИЦИ ОТ СОЦИАЛНО СЛАБИ СЕМЕЙСТВА”.

Пишещият е храненик на такъв пансион в Гърция през 70-те години. Условията за приемането бяха две:

– Отличен успех от приемния изпит за гимназия.
– Доказан статут на социално слаб.

Там, с осигурено спане, храна и грижи, завърших елитна гимназия, вземах безплатни частни уроци по английски и по предметите от избраното от мен реално направление, изучавах всеки ден за около час Новия Завет от оригинала заедно с другите деца. В читалището на пансиона, в малък параклис правехме всеки ден сутрешната и вечерната молитва. Управителният съвет от видни миряни и църковни лица управляваше дареното от добри хора имущество. Управител беше един истински свещеник, златен човек, който досега всички храненици на пансиона тачим като баща.

В територията на пансиона разполагахме с игрище за баскетбол и волейбол, богата библиотека и аудиотека, превъзходна храна. Дневната програма беше изключително строга – шест часа задължително учене, само 30 минути право на разходка в града през делничните дни. Успехът в гимназията, проблемите на учениците, се следяха ежедневно от ръководството. Посещаваха ни и изнасяха лекции и беседи видни люде от цялата страна. Особено вълнуващи бяха срещите с предишни храненици на пансиона – изявени учени и специалисти. Нямаше година, през която в изключително трудните кандидат-студентски изпити да не фигурира име на наш кандидат сред първите три за страната. Самочувствието ни беше на „галеници на съдбата”.

За този пансион, заможни родители на умни деца даваха мило и драго да ги вкарат до завършването на гимназията. Нека го повторя: Заможните давали мило и драго да се наредят до социално слабите! Пансионът – ръководен от Гръцката Православна Църква – помагаше и за следгимназиалното ориентиране, но никой, никога не ме насили да стана свещеник.

– Боже благослови хората, замислили и осъществили това дело,и ми прости невинната детска гордост за това, че съм бил социално слаб!

Начини и форми за съвременните условия и съответен български вариант могат лесно да се намерят. Остава молбата ми към Бога, тези редове да стигнат до хора, които се боят от Него не само когато ги връхлети нещастието.

Аргументация на предложението

Две са възможните причини за дефицит: нещо е на изчерпване или се търси много.

Пред всяка кофа за смет всеки ден минават десетки изстинали души. Там си търсят прехраната. Защо всъщност я търсят в кофите за смет? Защото са им отрязани всички останали пътища. Няма дефицит на храна. Дефицитни са начините за препитание. На изчерпване са. Защото е на изчерпване съвестта. Защото е дефицитна вярата. Защото за всяка душа се предлага един троянски кон. Търсят се неуморимо и се намират безброй начини за пробиването на нейната отбрана. За да бъде душата превзета. Унищожена. Унищожената душа се запълва със студ. Студът не може да стопли ни нея, ни тялото.

А човешкото същество има нужда от топлина. Най-много се нуждае от топлина. Топлината, която ще отделят соковете на живота, докато човекът се труди за своето препитание и топлината, с която осигуреното препитание ще дари соковете на живота. И от топлота… Топлотата на погледа, на усмивката, на прегръдката. Топлотата на обичта, на любовта, на споделянето – най-вече, на първо място. Плътта не е враг, тя е храм Божи. Победата над плътта означава именно това, човекът да усети своето тяло като храм Божи. А за това са нужни две неща: първо вяра и второ знание.

– Вяра не просто в Бога-Творец – Неговото съществуване е достъпно и за обикновения разсъдък – а вяра в тайнството на раждането, живота, смъртта и Възкресението на Христос. Вяра в Неговото учение. Защото няма друга вяра, която да не подвежда. Няма друго учение с печата на кръвта на своя Създател, на учениците му и на хекатомбите от мъченици през вековете. И тъкмо заради това няма друго учение, което да е така изтезавано, тъпкано, изкривявано от самите хора, които са призвани да го пазят. Попадало векове наред в ръце на инквизитори, сребролюбци, окупатори, колонизатори, императори, царе и властолюбиви държавници, безбожни и дори перверзни люде, всички продали душите си на лукавия, то въпреки всичко е издържало, запазило своята чистота, топлина и сила. Кой друг, ако не самата Истина, има такава съдба?

– Знание, от науки и книги, задълбочено, незамръзнало, търсещо, защото будният разум поддържа вярата и вярата подържа будния разум, но и знание на тревогите и проблемите на хората и на нас самите, задълбочено, изпълнено с обич, с любов към другите и към нас самите, за да сме наясно какво да правим.

Знанието ни дава възможност да опипаме границите на нашия разум, да осъзнаем нашата нищожност, но и нашата безценност. Вярата, като хармония със Сътворението, ни дарява с прехвърлянето на тези граници и противоречия.

– Вяра, знание и действие, водено от тях, това са предпоставките за смирението. Смирението се постига трудно и от богат и от беден, но бедният има едно преимущество – може по-лесно да стигне до същността на достатъчното.

Троянските коне, това са заблудите. Собствеността, това е най-разпространената заблуда. Не може да има лична собственост, просто защото тялото е смъртно. Всяко притежание е за определено време. Имането се наследява и рано или късно се пропилява от наследници-консуматори. Често те, неузрели, за да го управляват, неотрудени стават негова жертва. Няма лична собственост. Има разполагане с блага за определено време – в най-добрия случай, колкото човешки живот. Ако след смъртта няма нищо, ако просто това, което остава от човека е само звезден прах, лесно бихме възприели довода, че е все едно: „Да ядем и да пием защото утре ще умрем.” Но ако земният път на човека е просто отсечка от неговата съдба? Впрочем земните науки вече говорят за доказателства за съществуването на душата. Какво ли би станало, ако това, което наричаме „лична собственост”, е просто обект под наем? Кой, кога, на кого би трябвало да заплати наема? В какъв размер?

Нека не се плашим. Истинският Бог, Богът на всички, които сме имали щастието и отговорността да се родим от християни, не е Зевс-отмъстител. Той с живота си ни показа изхода. На всички – богати и бедни. Това е смирението. Богатият не е собственик. Той просто има отговорността на избора: разполага с топла постеля и с добра храна, предостатъчни неща за скромните нужди на човешкото същество, както и със свободата: да се осъзнае като нищожен разпоредител на отпуснатото му от Божията милост или като любима играчка в ръцете на лукавия при неговите земни игри.

Има един кратък диалог в „Историите на господин Койнер” на Б. Брехт, който възпроизвеждам по памет:

Въпрос към господин Койнер: – Има ли Бог?

Отговор на господин Койнер: „Ако след моя отговор твоето поведение не се промени, значи няма смисъл да ти отговарям. Но ако моят отговор промени твоето поведение, то наистина ти трябва един бог.”

„Атеистите” тълкуват този „софизъм” еднозначно: само слабите и страхливи душици имат нужда от бог. Това тълкуване има една сериозна слабост. Изключва всички вярващи, които дори и не се замислят да си зададат този въпрос. Освен това самодоволно пренебрегва факта, че няма човек на тази земя, който в даден момент да не се превърне в „слаба” и „страхлива” душица и ако до тогава не си е задал този въпрос, непременно ще си го зададе.

При болест, при всяко по-голямо нещастие човек се обръща към Първопричината и й задава въпроса: „ЗАЩО НА МЕНЕ ТОВА?”. Нека да разберем, нека да възприемем, нека ни стане начин на живот съдържанието на Христовото учение: Колкото по-често си задаваме въпроса „ЗАЩО НА НЕГО ТОВА?” със същия драматизъм като предишния, толкова ще намаляват причините за задаването на първия въпрос.

Човекът, какъвто и да е, мъж или жена, укрепен в луксозна постеля, барикадиран върху политически или финансов скъпо струващ стол, чертаещ върху земното кълбо съдбините на света, идол от масовите изкуства, култов или друг „хипнотизатор” на тълпите, той всеки момент е потенциална „слаба” и „страхлива” душица, защото каквото и да направи няма да бъде нищо повече от едно леко потрепване на една частица от Сътворението; колкото и да е боготворен, не му е отредено да бъде безсмъртен и бог, а ще умре; колкото и да разруши, колкото атомни и термоядрени бомби да задейства, те ще бъдат просто бледи светулки пред слънцето; колкото и да спекулира на световните пазари, го очакват старческите болести и лицемерното обкръжение. Всеки нетърсещ смирението го очаква самотата. Тя усилва многократно неизбежната скръб.

 Има една сила, на която се крепи светът. Тя събира изхабената, разпиляната енергия и я превръща отново в първоизточник, свеждайки ентропията до нула.

– За Вселената – това е Божият промисъл.
– За хората – това е дарената от Него възможност за безгранична доброта.

Няма защо да отиваме далеч, търсейки нейния образ. Просто ни е нужна една разходка в центъра на българската столица. За да видим братята Евлоги и Христо Георгиеви и какво стои зад тях…

© Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова