Политически проекти за Църквата

Източник: вестник Политика

Последните години ни дават поводи да се замислим върху текущата динамика на отношенията църква – държавно-политическа власт. Сред политическите сили (без изключение) тече реален процес на формиране на трайни нагласи и формулиране на програми, касаещи пряко доскоро пренебрегваната църковна тема.

НДСВ се опита да съчетае либералния модел в областта на вероизповеданията с личните лоялности на лидера си Симеон Сакскобург-Готски спрямо каноничната църква. Макар и довела до изгодни за църквата резултати (силово прекратяване на разкола), политиката на НДСВ така и не стигна по-далеч и не предложи цялостен смислен модел за църковно-държавните отношения. Премиерът на последното правителство на НДСВ не успя да привлече сред политическите си анализатори и съветници хора с по-усложнена и задълбочена църковна идентичност. В резултат на това партията му си позволи да остави църковния въпрос да изтече в периферията на политическото внимание и шансът за полагане основите на някаква платформа за църковно-политически диалог беше пропилян.

Един от ясно различимите синдроми на българската политическа класа като цяло е всъщност отсъствието на културата на диалога. Отнесен спрямо църквата, този синдром непрекъснато ражда модели на политики и поведение, в което на църквата е отредена пасивна – и когато е репресирана, и когато е толерирана – роля. Църквата в България е обект на политическата интервенция – и това не се е променяло от след Освобождението. Поколения клирици са били „дресирани” да очакват или репресии, или подаяния от страна на държавата – и днес очакванията спрямо тях и собствените им очаквания от себе си не стигат отвъд този модел. Кучето на Павлов е или добре нахранено, или държано гладно и слюноотделящо – и това са двата реални модуса, в който се разполагат отношенията Църква – Държава у нас. Красивата византийска визия за „симфонията” е комай само в съновиденията на кучето между две хранения или два токови удара.

2004 и 2005 внесоха нов обрат в динамиката на тези отношения. Макар и все още в ембрионален стадий, вече се очертават контурите на един нов феномен. Говоря за наченките на артикулиран по нов начин политически дискурс по отношение на Църквата в партиите Демократи за силна България и Коалиция „Атака”.

ДСБ започна политическото си битие със силна християн-демократична нишка в идеологията си. В началото формулиран общо и неотносимо към българската реалност (като че ли повече в резултат от дългогодишни контакти на части от десния политически елит с германската християн-демокрация, отколкото като собствена систематична рефлексия), понастоящем християнството (и Православието) е един от малко трудно различимите, но реално присъстващите стълбове на идеологията на ДСБ. Причините за тази „православна инфилтрация” са във висша степен субективни, навярно дори случайни – и касаят краен на брой личности* и междуличностни връзки в рамките на ръководството и идейния екип на партията. Случи се така, че най-изявената група протагонисти на интелектуално-естетичната визия за църквата в България получи достъп до политиката чрез ДСБ и нейния харизматичен лидер Иван Костов. Преводът на тази визия на политически език тече и в момента, макар и все още в кулоарна форма. Присъствието на партията в парламента, представянето й на местните избори и ред други фактори ще предопределят момента и начина, по който интелектуално-естетичната църковна визия ще се изрази под формата на партиен манифест. Ако това се случи, ще станем свидетели на принципно ново явление от граничната област между църквата и политическата власт. Рисковете пред идеолозите на ДСБ са свързани с намиране на „тесните врата” между наследените от СДС анти-комунистически (и анти-клерикални) нагласи и крайностите на политизираната патриотично-възрожденска визия с националистичен привкус, лансирана от „Атака”. В този смисъл ДСБ навярно на моменти ще зазвучава ту като по-усложнен отглас на реформисткото (и деструктивно) течение на СДС спрямо църквата и особено спрямо нейното ръководство, ту като един малко по-овладян и саморефлектиран Волен Сидеров. Въпросите за националната идентичност, интерпретацията на комунистическия период, разбирането за патриотизъм и национализъм, за „морал в политиката” ще бъдат ключовите области, в които ще се доразвие потенциала на тази партия за бъдеща страгегическа интервенция в църковно-държавния модел.

На парламентарните избори през 2005 г. „Атака” получи изненадваща обществена подкрепа. За целите на този текст интерес представлява обаче отзвукът на нейните послания в собствено църковните среди. Макар да не разполагам с конкретни данни в този смисъл, подозирам, че мнозина практикуващи православни са гласували за „Атака”, в отговор на присъствието на Православието и Православната Църква като „национална религия” и „национална църква” сред изборните приоритети на тази партия. Лидерът Волен Сидеров преди няколко години беше изявен защитник на каноничната църква от страниците на в-к Монитор. Имиджът му на един от най-изявените изразители на конспиративната теория за световния еврейски заговор (сред чиито стратегически цели е рушенето на Православието) също резонира силно със съществуващи в очертанията на църковното тяло нагласи. Така покрай другите радикализирани, разочаровани и дезориентирани обществени групи, дали гласа си за „Атака”, партията си спечели електорална поддръжка и сред църквата.

Причините, поради които тази партия получи и „православни” гласове, са различни. Зилотите, гласували за „Атака”, са били навярно „вдъхновени” от анти-еврейските и анти-западните обертонове на тяхното послание, които дълбоко резонират със същността на зилотизма, хранещ своята идентичност основно от идеята за външния коварен враг. Клерикалите са били поблазнени от предчувствия за преки изгоди от масирана държавна субсидия без много-много въпроси за отговорностите, свързани с харченето й. Патриотите-възрожденци виждат в риториката на „Атака” стопроцентова еманация на въжделенията си за възраждане на българското национално достойнство, в което на църквата е отредена ключова роля. Интелектуалците в църквата навярно са дали гласовете си поради всичко казано дотук, в различни съотношения, и като капак – заради надеждата си за промяна, която разпозна в „Атака” някаква безусловна другост, импонираща на усещането за другост на самите интелектуалци.