В търсене на Иисус Христос

О. Джон Брек

Съвременната библеистика действа на мнозина – сред тях и православни християни – не само за благословение, но и за погибел.

От една страна, тя ни дава изключително задълбочено вникване в културата, езика и верското многообразие на Иисусовата епоха. Подчертава значението на Неговия юдейски произход и поставя евангелисткото „Иисусово движение“ в рамките на социален и исторически контекст, чрез който читателите на Библията получават възможност за действително участие в историята за Иисус Христос и ранната Църква.

От друга страна, тя е съсредоточена най-вече върху „историческия Иисус“ и това в крайна сметка прави първостепенното значение на личността, живота и делото Му да остава до голяма степен завоалирано в замъглен набор от „факти“. А фактите по дефиниция се свеждат до неща, които могат да бъдат исторически удостоверени поне по същество. Ако някое явление от миналото – било то личност или конкретно събитие, да речем, е годно да стане обект на магнетофонен запис, филм или някакво медийно представяне, тогава го считаме за нещо реално. Правим извод, че то е получило своето действително осъществяване и значи можем да го приемем като недвусмислен факт. Ако ли този момент липсва, тогава изобщо не си заслужава да коментираме дали става дума за нещо реално.

От такава гледна точка действителното познание се предоставя не чрез богословието или метафизиката, а чрез емпирическите науки. Става дума за основна дефинитивна методология, която във философските среди се определя като „позитивизъм“. Много читатели на Библията приемат съвременната библеистика като подчинена на известна доза позитивизъм по отношение използваните подходи за духовна интерпретация. Ограничавайки своя анализ до историческата проблематика, в която е включен и процесът на формиране на евангелското повествование, критиците на Библията като цяло сякаш не са в състояние да подхождат към събитията и явленията отвъд рамките на историята: към проблематиката за изначалното съществуване на Иисус Христос или да речем, към въпросите относно значението на Неговите чудеса, на опита, добиван чрез Светия Дух в Църквата и християнския живот.

Като цяло това наличие на позитивистичен подход спрямо Писанието е нещо правилно. Само че тук по-важно е да бъде отбелязан фактът, че освен историческите изследвания Църквата винаги е познавала и други средства за придобиване на познание на Бога. Нещо, което съвсем не отрича значимостта на историческото проучване на библейския период и библейските личности. Но при все това то изхожда от обстоятелството, че всяко търсене на „историческия Иисус“ в крайна сметка непременно ще се окаже неудачно, ако не води до живо и животворно общение с Него.

Щом Иисус Христос е възкръснал наистина от мъртвите, тогава всяко търсене на „Историческия Иисус“ ще бъде ползотворно само ако служи за съединяване на вярващите с възкръсналия Христос, Който е жив и има своето дейно присъствие в Църквата и в света на нашето време.

Именно неуспехът на немалка част от съвременната библеистика да постигне тази висша цел става причина мнозина вярващи да считат тази наука за нещо ненужно, неблагоприятно и едва ли не зловредно. Това е неправилна оценка, тъй като проповедите и наставленията за Писанието черпят своето прозрение винаги от онова, което библейските изследователи – още от древните отечески автори – ни казват относно смисъла, вложен в Иисусовите притчи, и относно значимостта на Неговата кръстна жертва. В случая проблемът е, че смислената екзегетика не може и не трябва да се ограничава единствено до т.нар. емпирически проучвания. Когато си позволява това, образът на Иисус Христос бива неизбежно умаляван до странстващ чудотворец или политически революционер; в допълнение описанията за празния Гроб и свидетелствата за Неговото възкресение се приемат като чиста метафора или като продукт на лековерно, примитивно светоусещане. За вярващите, чиято вяра лежи върху основите на православното съборно предание, достойните библейски тълкувания приемат и личността на Иисус Христос, и делата Му по време на Неговото земно служение. Нещо повече, те също така достойно приемат Неговото присъствие в света и в човешкото битие като възкръсналия и прославен Господ.

Не бива да забравяме, че самите библейски автори са тълкували и предавали преданието относно събитията от Иисусовия живот, в това число Неговото разпъване на кръста и смъртта Му, най-вече в светлината на Възкресението. Именно това събитие е формирало тяхното тълкуване по отношение на всеки друг аспект от живота и учението на Иисус Христос – като започнем от Неговото зачатие и раждане, преминем през общественото Му служение и стигнем до Неговата прослава, както и до изпращането на Духа в деня на Петдесетница.

Когато темата за Възкресението се пропуска като априорно митологична, като вид символика или фантазия, както мнозина постъпват, фокусирайки се единствено върху емпирически доказуемото, тогава става дума не само за лош научен подход, а за вид лъжа, самозаблуда. Такъв подход изхожда от позицията, че днешните учени, бидейки отдалечени две хиляди години от тогавашното време, имат възможност да добият по-ясна представа за онова, „което действително се е случило“, както и за значението на съответните събития, в сравнение с учениците и с останалите, които са живели във времето на Иисус Христос и са оформили устното предание, вложено в каноничните текстове. Лесно е да заключим, че имаме по-голяма научна и историческа компетентност от тях, но и това е позиция, която все още предстои да бъде доказана. И тъй като имаме работа с проблеми, които са недостъпни за емпирическо потвърждение, подобно доказателство е непостижимо.

Ето защо позитивисткият подход за разкриване реалността на Иисус Христос е обречен на неуспех. Аналогично би изглеждал всеки опит да се изследват с помощта на лупа атомните частици или да се дава обяснение на любовта чрез анализ на мозъчния състав. Еднакво фалшиви са всички онези „библейски“ богословски изследвания, които се градят върху избирателния подход към определени предпочитани теми от Писанието, изключвайки други, изглеждащи несъвместими с подбраните. Това води до избор на „канон в рамките на канона“ и така придава авторитет единствено, или поне частично, на конкретно учение, което съответства с формираните богословски представи на самия тълкувател.

Пример в това отношение е начинът, по който някои лутерани разясняват учението за „опрощаване на греха“ единствено чрез вярата. Те смятат това за общ извод от целия текст на Евангелието, но на практика то се основава най-вече на няколко стиха от посланията на свети ап. Павел до Римляни и Галатяни (тази тяхна теза сполучливо е предадена от влиятелния лутерански богослов Кристер Стендал). Подобна практика обаче не е типична единствено за протестантите. Достатъчно е да си припомним някогашните римокатолически опити да обосноват ученията за чистилището и индулгенциите със стихове от Библията, както например 1 Петр. 3:19; или пък тенденциите при някои православни да откриват завършен образ на учението за обожението (theosis) на човешката личност в 2 Петр. 1:4.

Някои подобни учения имат своите, било то по-малки или по-големи, достойнства в сравнение с останалите и могат съвсем основателно да заявяват, че се градят върху свидетелството на Писанието като цяло. Но доколкото част от тях са извлечени и формирани единствено спрямо ограничен набор от библейски текстове, те са само „прочит“ на отделни откъси. Пренебрегвайки или оставяйки в забвение други елементи от библейското свидетелство, с които са в несъвместимост, подобни учения губят всякакво право да изискват и получават власт в сферата на християнския живот и вяра.

Православните християни нерядко биват обвинявани, че създават разделение между Свещеното Писание и Свещеното Предание – че придават по-голямо значение на учението и на богослужебната практика, отколкото на Библията. Това не е – и определено не може да бъде – вярно, тъй като Православието е положило за основи на своите убеждения и богослужение неотклонното придържане към библейските текстове. То признава, че Библията е в пълния смисъл „канон“: единствена по своята степен на достоверност норма за вяра, упование и поведение. Ако принципите на вероизповедните формули, песнопенията и свещенодействията заемат такова важно място в православното богопочитание, то е защото те ни дават тълкуване и израз на самата същност на библейското послание. Именно това ги изпълва със забележителна и дейна сила да творят и поддържат живо общение между Иисус Христос и Неговото Тяло, Църквата.

Когато Писанието се тълкува чрез добра проповед, то се превръща в източник на дълбоко и съкровено познание на Бога. Същото се получава и чрез тълкувателното действие на богослужебните песнопения, чрез изповядването на вярата и тържествената прослава под формата на тайнства (като всички те стъпват на библейските свидетелства). За човек, който никога не е „преживял литургията“, нито е вкусвал благодат от тайнствата, подобно твърдение ще бъде лишено от смисъл. За хората, които неотклонно залагат на принципа sola scriptura (единствено Писанието – б. пр.), или реформатското учение, че единствено Библията е най-висшият авторитет по въпросите на вярата и моралните принципи, това ще бъде отхвърлено като еретично твърдение.

За всички традиционни християнски църкви, „които веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светия Дух и, като са вкусили от добрата реч Божия и от силите на бъдещия век“ (Евр. 6:4-5), истината е съвършено различна. Те знаят въз основа на личния опит, че дълбоко в душите ни Бог е вложил да носим неутолима жажда по Него Самия. Именно тази жажда – по естеството си превъзхождаща чисто интелектуалната любознателност, екзегетичната дарба и дори внушителната „религиозна заинтересуваност“ – е това, което ги тласка да търсят познание за Иисус Христос и общение с Него.

Може да се каже, че в православното богослужение най-добър израз на тази жажда и на мястото ѝ в истинското „търсене на Иисус Христос“ откривам в благодарствената молитва след приемане на светото причастие. Това е молитва, разкриваща страхопочитанието и очарованието, с които се изпълваме в присъствието на живия Господ, щом почувстваме как словата от Писанието по тайнствен начин се преобразяват в Словото на Живота: „Защото Ти си истинското желание и неизразимото веселие на всички, които Те обичат, Христе Боже наш, и Тебе възпяват всички твари во веки! Амин!

Откъс от С нас е Бог. Въпроси на християнския живот и вяра на о. Джон Брек, Омофор, 2017, превод: Анжела Петрова