Религия в държавните училища или как да се избере най-удачното от множество несъвършени решения

Свобода за всеки

Може би най-уместната отправна точка, от която трябва да започна, е че всъщност и сега в държавните училища се изучава религия. Нямам предвид вероучението по желание, което някъде го изучават, а цялостната философска рамка на светския хуманизъм, която де факто представлява религия. Един богослов от двадесети век заяви с голяма проницателност, че източникът на закона в едно общество е богът на това общество. А в нашето общество днес този източник е колективният човек, държавата, и образованието, което тя организира за децата, е подчинено именно на нейната философска рамка – човекът като стандарт и като съдник на ценностните системи.

Нуждата от изучаване на религия и различните гледни точки

Защо тогава хората настояват да се изучава още религия? Защото светският хуманизъм на държавните училища не може да даде достатъчна обосновка на етиката, от която се нуждаят хората, за да не се самоунищожи цялото ни общество. През изминалите години на преход от падането на комунизма до днес станахме свидетели на постепенно, но доста бързо подменяне на ценностите сред децата, което се акумулира във времето, и доведе до такъв морален срив, че да се заговори за цялото това поколение като за "изгубено". Като че ли изчезнаха всякакви норми за благоприличие, разрушиха се всякакви граници за добро и зло, и самите родители дори започнаха да се учудват от моралните чудовища, които започнаха да излизат от родните училища. Случаите на насилие, убийства, жестокост и мъчения, извършени от деца, показаха, че има някаква грешка в този светски модел на образование, и масово се заговори за необходимостта от въвеждането на вероучение.

И точно тук желанията на заинтересованите страни се сблъскаха с реалността. Училищата по закон са светски, и се издържат от парите на данъкоплатците. А данъкоплатците не са само православни. Част от тях са атеисти. Друга част са католици. Трета част са протестанти. Четвърта част са евреи. Пета част са мюсюлмани. Шеста част са арменци и пр. Ако се приеме принципа на мнозинството, тогава ще бъдат ощетени всички неправославни родители, с чиито данъчни пари ще се преподава на собствените им деца религиозно обучение, с което те не са съгласни. Държавата не може да налага с парите на данъкоплатците определена религия в ущърб на останалите. Още по-малко е подобаващо тя да бъде арбитър в богословските спорове и да избира една позиция, за да я налага масово в училищата.

(Между другото, и в момента се извършва подобна несправедливост в държавните училища, когато се преподава официално теорията на еволюцията на деца, чиито родители съзнателно я отричат. Но за това няма такъв обществен дебат, и вероятно причината за това е, че за най-голямата религиозна общност в България, православните, не е от толкова голям приоритет въпроса за непогрешимостта на Библията, и конфликта на Писанието с теорията на еволюцията.)

Националистите, които обикновено подкрепят православието като част от традиционната българска култура, ще заявят категорично, че който живее в България трябва да бъде българин, и ако не му харесва, да си заминава. Но нима арменците, католиците, протестантите и мюсюлманите в България не са българи? Нима протестантите и католиците не взеха активно участие в Българското възраждане? Нима евреите и арменците не плащат данъци в България? Освен това, ако се възмущаваме от ислямската пропаганда сред помаците, която ги убеждава, че са турци поради това, че са мюсюлмани, защо националистите извършват същото спрямо останалите българи, убеждавайки ги, че ако са българи, тогава трябва да бъдат православни?

Някои предлагат варианта да се изучава общо "Религия", така че да има за всекиго по нещо. Това пък е още по-неприемливо за всички участници, защото означава от позицията на светския хуманизъм да се представят и оценяват останалите религии пред децата. Това със сигурност няма да постигне целите на предмета, поне официално заявените такива цели, защото каква сила могат да имат моралните повели на някоя си религия, когато те се преценяват и оценяват от етичната рамка на светския хуманизъм? Заповедите на който и бог да изучават децата, ще остане изводът, че "днес вече нещата не са такива". Така се възпитават не етични, а цинични граждани.

Проблемът с относителната "етика"

Интересно е предложението да се изучава етика от всички, които не желаят да изучават религия в училищата. Веднага възниква въпросът каква ще е основата на етиката, която ще изучават. Често телевизиите обичат да показват клипчета, където разни деца отговарят по свой детски начин на поставени въпроси за добро и зло, и тогава може да се види много лесно колко различни тълкувания може да приеме понятието "добро". Тогава кой остава валидният вариант в тази светска етика? Вариантът на мнозинството? Нима ще оставим тълпата да диктува етиката? Какъв урок ще дадем на децата, ако им покажем, че етичните ценности се променят според прищевките на хората във времето? Това ще ги научи най-напред да не вярват на никоя етика, защото каква е гаранцията, че тяхната етика ще бъде правилна, ако след време нравите се променят, и тяхното „добро” вече е недостатък?

Още повече, че това обучение по "етика" няма да се провежда в морален вакуум, а в контекста на останалите предмети, на фона на философската рамка на светския хуманизъм, и на еволюционната теория, според която така или иначе моралът е рудиментарен остатък от християнското минало, който е изкуствено прикрепен към човека. Животинският свят, с който сме едно голямо семейство според еволюционната теория, има едно единствено етично правило – законът на джунглата. Прав е този, който оцелее. Силният е създаден да яде, слабият – за да бъде изяден. И ако в днешната училищна реалност откриваме голяма прилика с тази етична система, тя не е никак случайна. Идеите наистина имат последствия.

Вярващи, които не желаят вероучение

Има участници в дебата, които строго защитават светския характер на образованието в държавните училища, заявявайки, че религиозното обучение трябва да се провежда извън училищата. Който иска вероучение, според тях, да ходи на неделно училище. Интересното е, че привържениците на тази позиция не са само атеисти, но и много вярващи от различни религиозни общности, които осъзнават, че след като вероучението няма да е "тяхното" вероучение, тогава по-добре е да няма никакво.

Може да изглежда обяснимо, но в дълъг период от време това е патова позиция за самите представители на малцинствените религиозни общности. В държавните училища и в момента се изучава религия, и заради слабостите на нейната етична система хаосът в тях се засилва с всяка изминала година. В същото време държавното образование заема твърде значителна част от живота на децата. Затова не е реалистично да очакваме неделното училище, което трае един час в неделя, да окаже нужното влияние върху децата, за да постигне своите цели. На практика това означава запазване на статуквото за светския хуманизъм, атеистичната религия.

Конфесионалният подход към изучаване на вярата в училище

В същото време, докато участниците в дебата спорят, на територията на България действат турски училища, в които се изучава ислям, преподаван от ислямски проповедници. Еврейската и арменската общности също имат училища, в които е застъпено изучаването не само на техните езици, но и на традиционната религия на техните общности. И трите институции са наследство от историческата традиция, която възниква още след Освобождението. По онова време католическата и протестантската общности също са имали свои училища, защото Търновската конституция е доста либерална в това отношение. Днес обаче, цели 20 години от падането на комунизма, протестантите и католиците не са възстановили своите общообразователни училища, и на този етап не се вижда сериозна перспектива за това. А православните са най-губещи от статуквото. Държавните училища, в които преди 9-ти септември се е изучавало вероучение, днес са светски, и те също не успяват да се доберат до тях, въпреки, че са минали вече толкова години от падането на комунизма. И затова броят на децата, чиито родители принадлежат към някаква религиозна общност, но които не получават религиозно образование, е най-голям сред православните деца.

Затова изглежда въпросът отново стига до изходната точка: Какво да правим?

Липсата на родителското мнение

Предложенията са много, и нито едно от тях не е съвършено, и то по една много проста причина: в целия дебат категорично отсъства страната на родителите. Докато на мнозинството родители е безразлично какво точно ще учат децата, и подхождат към въпроса за вероучението като към една възможност сред допълнителни предмети като компютри или английски, дебатът скоро няма да се разреши. За съжаление трябва да признаем, че атеистичното обучение, което продължи толкова дълго време, произведе значителен брой атеистични граждани.

От друга страна образованието се натрапва години наред като прерогатив на държавата, поради която причина предлаганите решения винаги се ограничават във формата на държавното образование, а родителите като институция нямат нито представителство там, нито имат възможност за инициатива вътре в самата система. Самата държава счита родителската институция за пасивен участник, който трябва да "направи" децата, и по никакъв начин не е склонна да допусне, че родителите могат да имат какво да е място в образованието на децата. Поради това е съвсем логично да очакваме, че родителите ще са пасивни и ще отсъстват от дебата.

Поради тези причини, на сегашния етап не виждам приемливо за всички страни решение в дебата за религия в държавните училища. Предлаганите варианти може да са изгодни за някои от участниците в обществото, но те винаги ощетяват други от същото това общество. Но има няколко посоки, по които ако се работи с времето, може би ще се достигне до някакво по-добро решение в бъдеще.

Отправни точки за бъдеща посока

Най-напред се нуждаем от християнско образование на родителите. Лицемерно е да говорим какво трябва да учат децата, и същевременно ние самите да не правим нищо по въпроса с нашите собствени деца. Но понеже много родители нямат никаква представа за естеството на родителските си задължения, а семейните традиции на поколенията, които служат за предаването на тези ценности, са твърде слаби, и неефективни, затова първата препоръка към свещениците на православните, католиците и протестантите (доколкото арменците, евреите и мюсюлманите имат свои училища, а атеистите имат държавните), е да започнат целенасочено да работят с родителите в своите общности.

Необходими са беседи, учебни материали и проповеди върху предмета за християнското възпитание и образование. В този смисъл християнското образование на родителите ще помогне и за възстановяването на родителската институция като цяло. В настоящето тя е в дълбока криза, причинена от външни на нея фактори, и ако обществото иска да оцелее, желателно е държавата и църквата да помогнат на родителите в настоящия момент да си възстановят авторитета, и да си изпълняват задълженията.

Помощта на държавата трябва да се изразява в отказ да дублира функциите на родителите, и в отказ от намеса в области, които са традиционна сфера на семейството – възпитанието и образованието на децата, социалните грижи за членовете на семейството. Помощта на църквата трябва да се изрази в съветване и обучение, за да може бащите и майките да осъзнаят своите задължения, и да придобият уменията за тяхното изпълнение. Когато повече родители започнат да действат като истински настойници на децата, и започнат живо да участват в дебата за образованието на децата си, тогава ще се намери и по-верен подход за разрешение на проблема.

А дотогава какво да учат децата: само светски хуманизъм, светски хуманизъм с православно вероучение, или светски хуманизъм, който разказва за другите религии? Изберете си сами, ако можете. Аз ще уча децата си на Уестминстърския катехизис на вярата.

Радослава Петкова е завършила история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Преводач е на християнска литература, измежду която е "Пълно ръководство за домашно образование" от Дебра Бел, и "Кой притежава семейството" от Рей Сътън. Активно защитава чрез статии и семинари правото на родителите да образоват децата си. Живее в Асеновград заедно със съпруга си и двете си деца.