Шифърът на Леонардо: много шум за… глупост

Източник: Култура

Блокбастерът ‛Шифърът на Леонардо“ е грандиозна излагация, реципрочна на PR-патакламата му.

Ефектно-епидермалният трилър на Дан Браун ‛Шифърът на Леонардо“ се превърна в сензация за хора, не чели ‛Махалото на Фуко“ на Умберто Еко. Прочее, великият италианец единствен величествено мълчи по повод обвиненията в плагиатство срещу Браун.

Започнали отпреди година и нещо, те без малко да парират откриването на фестивала в Кан с екранизацията на 17 май. Броени дни преди това и световната премиера на 19 май, историците Майкъл Бейджънт и Ричард Ли, загубили делото за плагиатство срещу Дан Браун, помолиха за отсрочка на изплащането на разноските по делото. На 5 май те трябвало да внесат 350 хиляди паунда (повече от 600 хиляди щ. д.). Според световните агенции, съдията заявил, че това може да ги доведе до банкрут. Учените твърдят, че Браун е заимствал от тяхната книга ‛Светата кръв и Светия Граал“ идеята, че Христос е имал дете от Мария Магдалена (там е син).

Преди това американският автор на бестселъри спечели делото за плагиатство, заведено от колегата му Луис Пърдю. Той го обвини, че в ‛Шифърът на Леонардо“ е използвал елементи от книгите му ‛Наследството на Да Винчи“ (1983) и ‛Дъщерята на Господ“ (2000) и е приложил ключовата им идея – за ‛божественото женско начало“. Още повече, че в ‛Дъщерята на Господ“ се разказва за жена на име София, която живяла през ІV век след Хр. и била месия. Съдията Даниълс от окръжния съд в Ню Йорк детайлно съпоставил сюжетите на двете книги и заключил, че ‛средният читател не би сметнал, че ‛Шифърът на Леонардо“ съществено напомня ‛Дъщерята на Господ“. Между другото, съдебното дирене било по инициатива на самия Браун, след като видял, че в уебсайта на Пърдю книгите му са наречени плагиатски.

Всъщност ‛Шифърът на Леонардо“ е забавно четиво от ‛апокрифни“ компилации: бракът на Исус Христос и Мария Магдалена, същността на Светия Граал, кодовете в ‛Тайната вечеря“, ‛Мона Лиза“, ‛Мадона от скалите“ и ‛Поклонението на влъхвите“ на Леонардо да Винчи, борбата на Опус Деи с Ордена на Сион, тамплиерите, днешната криминално-интелектуално-фамилна интрига… Разбира се, че и мен, подобно на мнозина по света и у нас, ме подразни спекулативната му ‛скандалност“ (вж. Диана Попова, ‛Култура“, бр. 19, 2005). Но бестселърът, с цялата му непосилна наглост в обирджийството на ‛факти“ и хипотези, е Еверест в сравнение с блокбастърното недоносче, чийто рекламен тв-трейлър гласи: ‛Научете истината!“.

Медийното преекспониране на скандалите нажежаваше от ден на ден ескалацията на очакването. Стигна се до там, че в навечерието на премиерата на филма по два тв-канала излъчиха документални филми по темата: английският ‛Опус Деи“ и ‛Шифърът на Леонардо“ (Opus Dei and The Da Vinci Code, 2005) на Марк Дауд (бивш монах) по History (на 14 май) и канадско-американският ‛Да Винчи – разсекретяване“ (The Real Da Vinci Code, 2005) на Кашаф Кодри по Discovery (на 17 май).

Що се отнася до църквата, киното се оказа отново кодът за консолидация на католици, православни и мюсюлмани. Те дружно призоваваха към бойкот на ‛Шифърът на Леонардо“ още докато се снимаше. Първата нападка дойде от Ватикана – преди повече от година и папата заклейми книгата на Дан Браун и тя попадна в списъка на забранените. На католическа конференция в Рим архиепископ Анджело Амато я нарече ‛антихристиянска, пълна с клевети, обиди и исторически и теологични грешки във връзка с Исус, Евангелията и Църквата“. Организацията Опус Деи, показана в книгата като основен злодей, призова филмът да бъде забранен за деца с аргумента, че трябва да бъдат предпазени от ‛коварните‛ лъжи относно католицизма. Бразилските епископи яростно скочиха…

Не по-малко отрицателно настроени са мюсюлманите – религиозният съвет в Йордания е изискал от светската власт да забрани филма (както е била забранена и книгата там и в Ливан). Активисти от религиозна група от Бомбай са още по-радикални: обявяват безсрочна гладна стачка с изискване филмът да бъде забранен.

Въстанаха и източноправославните. Църквата в Гърция обяви, че световноизвестният трилър ‛оскърбява чувствата на вярващите и съдържа фактологични грешки“. Секретарят на Московския патриархат Михаил Дудко заявява: ‛Начинът, по който в книгата са представени евангелските събития и християнската история, граничи с кощунство или дори преминава границата“. В Москва, Молдова и Македония вярващи бойкотираха премиерата. В Беларус (?!) ‛Шифърът на Леонардо“ е свален от днес. И нашият Свети синод не закъсня с призив за вето: ‛Не е редно такъв богохулен и кощунствен филм да се представя, някои неукрепнали във вярата могат да се съблазнят от това“, обяви русенският митрополит Неофит. Срамът изми непознатият отец Иван по една от националните телевизии – каза, че това било художествена измислица. Висшият клир не реагира на книгата, която бе преведена през 2004. Но през 2002 именно заради Синода БНТ свали от програмата си ‛Последното изкушение на Христос“ на Скорсезе по романа на Казандзакис (заради него писателят е отлъчен от църквата), въпреки че филмът се разпространява официално на DVD. Доскоро тази продукция бе смятана за най-‛греховния“ екранен прочит на Библията, въпреки че още от 20-те години на миналия век църквата неуморно анатемосва духовните търсачества в киното – я на Бунюел, я на Пазолини… В годината, когато излезе книгата ‛Шифърът на Леонардо“, се появи шоковият ‛Страстите Христови“ (2004) на Мел Гибсън – първият филм на пунктуално следваните факти, предадени в Евангелията, концентриран върху последните 12 часа от живота на Христос (Джеймс Кавизъл). И отците пак гракнаха – бил подстрекавал към насилие. Последваха ги евреите – бил антисемитски. Резултатът бе феноменален боксофис.

Така че третият американски филмов скандал на тема ‛Библия“ и ‛християнски ценности“ е прозирен – колкото повече го хулят, толкова повече ще го гледат. Но ако при Скорсезе и Гибсън заниманието с Христос е плод на радикални етико-естетически търсачества, ‛Шифърът на Леонардо“ е ширпотреба.

‛Шифърът на Леонардо“ тръгва от огромна аудитория в Сорбоната. Дългокосият и зализан харвардски изследовател на символите професор Робърт Лангдън (Том Ханкс) остроумно издевателства над ерудицията на студентите. За кратко – появата на тромавичкия лейтенант Колет (Етиен Шико) го отвежда в Лувъра. Но не за да разглежда картини, а за да види голото, окървавено и разпнато върху красивия под тяло на белокосия уредник Жак Сониер (Жан-Пиер Мариел). Той е член на Ордена на Сион – тайно общество, предназначено да пази тайната на Светия Граал. В сумрака професорът е стрелкан с поглед от свъсено-нахъсения комисар Безу Фаш (Жан Рено) със значка на Опус Деи. Пръква се и младата полицейска криптоложка Софи Нево (Одри Тоту), озовала се в Лувъра не по заповед, а по фамилни дела – жертвата е нейният дядо, когото не е виждала от години. Усетила намерението на Фаш да арестува Лангдън, Софи му помага да се измъкне. Така започва трескавото им съвместно декодиране на Светия Граал. Първо изхвръкват с нейния smart, после отиват в банка, където получават криптекс, изчезват с брониран камион, стигат до замъка на сър Лий Тийбинг (Йън Маккелън), близо до Версай, отпрашват със самолета му, разигравайки ченгетата, стигат Лондон… Там се случват разни неща, а после Лангдън и Нево обикалят църкви, стигат Единбург, за да се върнат накрая в Париж с просветление… Междувременно ‛тебеширеният“ монах Сила (Пол Бетани) се самобичува със ‛силис“ и елиминира ‛враговете“ на своя идол – епископ Арингароса (Алфред Молина )… А иначе диспечер на операцията е енигматичен Учител.

За разлика от шеметния ритъм на книгата, филмът е протяжно лепкав като летен тахан. Изглежда, от страх да не би нещо да остане ‛неразбрано“, досадната фабула, заснета предимно в нисък ключ, е прорязвана от едрозърнести монохромни визиони, на чиито фон ‛Нетърпимост“ на Грифит от 1916 изглежда автентичен. Ха да стане дума за нещо ‛важно“ от романа (Дан Браун е следял отблизо снимачния процес) и хоп – на екрана изниква я покръстването на Константин, я детството на Софи Нево, я Никейският събор, я Мария Магдалена и раждането на Сара, я кръстоносен поход, предизвикан от тамплиерите… Необуздан кич, сравним с ‛библейските филми“, чиито екземпляри телевизиите неуморно излъчват. (Прочее, най-новият им събрат ‛Историята на Исус за деца“ се яви наскоро по екраните с 5 години закъснение след също титанична рекламна кампания. Той е инфантилизирана версия на ‛Исус“ от 1979, за който се твърди, че е най-гледаният филм. Незнайно защо църквата ни замълча.)

Рон Хауърд (‛Уилоу“, ‛Аполо 13“, ‛Красив ум“…), умел майстор на холивудската забава в разни жанрове, сега е сътворил толкова плосък трилър, че и ‛Златна малина“ би била комплимент. На неговия фон дори блокбастърният провал ‛Война на световете“ на Спилбърг (вж. ‛Култура“, бр. 27 от 2005) изглежда поносим.

Екранът е зомбиран от глупава патетика – диалози като рецитал. Всеки от актьорите акуратно си изрича тъпите реплики и чака спокойно да му дойде пак редът. Само обаятелният сър Йън Маккелън си има патерици, които играят ролята и на иронично-зловещ контрапункт. Всъщност неговият хром авантюрист е единственият по-пълнокръвен образ. Том Ханкс се мъчи ли, мъчи да изкара някаква човешка реакция, но тази свръхзадача се оказва по-непосилна и от разкриването на гроба на Мария Магдалена. Поне веднъж успява да повдигне иронично вежда и да ни запрати към трогателния Форест Гъмп. Което не би могло да се каже за Одри Тоту. Стилизирана като безполово-опулена активистка, тя по-скоро напомня Мишел от Съпротивата в ‛Ало, ало“, отколкото аристократична парижанка от началото на ХХІ век. На нейния фон дори Голда Меир в ‛Мюнхен“ на Спилбърг изглежда чаровна. ‛Шифърът на Леонардо“ опожарява имиджа й на Амели Пулен (и на Матилд от ‛Най-дългият годеж“). Жан Рено си е същият, какъвто го знаем от години – готино-страховит. Така е и с другите.

Най-забавното е, че щедър амбианс на ‛Шифърът на Леонардо“ е автентичното величие на Лувъра. Построен в края на ХІІ век и превърнат в музей през 1793, той е обновен близо 200 години по-късно от проекта за допълнителни подземни помещения и стъклената пирамида на китайско-американския архитект-постмодернист И.М. Пей. В момента вход на световния музей и една от скандалните емблеми на Париж, тази именно пирамида – бляскава и неуместна, е не само стратегически топос във филма, а и символ на неговата естетика.

Истерията по филма е материализирана вече в туристическа атракция – в Париж има обиколка по местата от ‛Шифърът на Леонардо“ (от площад ‛Вандом“ и хотел ‛Риц“, през Тюйлери и Лувъра, та до Сен Сюлпис). На свой ред ‛Александра филмс“ се възползва от журналистическата истерия и предварителната прожекция (16 май) на блокбастера демонстрира новите цифрови апаратури и мултимедийни нововъведения в мултиплексите ‛Арена“. А по време на самия сеанс огромните кутии с пуканки и ненаситното им хрускане на моменти заглушаваха дори Dolbi Surround в ‛Арена Младост“ (имайте предвид, че музиката на Ханс Цимър е оглушителна). Но никой нищо не загуби от това. Освен 149 минути.

Така че не са необходими разходи на хъс и ерудиция за клеймене на ‛Шифърът на Леонардо“. Той е нищо повече от комерсиален продукт, предназначен за масова консумация. За първия уикенд само в САЩ е събрал 29 милиона… Директивата е до края на годината да станат 500. Какво пък толкова… На излизане от въпросната прожекция две момчета споделят впечатления, а едното отсича: ‛Филмът е твърде интелектуален, за да има толкова голяма публика, колкото ‛Мисията невъзможна ІІІ“.

Тъй като Библията е ‛сюжет на сюжетите“ и киното непрестанно се занимава с нея, започвам да си мисля, че БПЦ напоследък се държи като агент на Холивуд. Иначе как така подмина такива мощни християнски тълкувания, като датските ‛Догвил“ на Ларс фон Триер и ‛Ябълките на Адам“ на Андерс Томас Йенсен например. А душите ни се нуждаят от спасение ден и нощ.