В капана на думите

Становището на Светия Синод на Българската православна църква по въпросите на т.нар. „асистирано майчинство“, което се появи внезапно в дните преди Новата година, предизвика неочаквано силни емоции в нашето общество. Обикновено и най-величавите послания и поучения на нашите владици се подминават без особено внимание. Този път не беше така. За добро или за лошо? Не за добро, уви.

Страстите, които този текст породи, съвсем не помогнаха за християнското възвишение на умовете и изправянето на падналите нрави, каквато беше декларативната му цел: напротив, той вся сред хората дух на гняв, обърканост, отрицание, тоест свърши точно обратното на онова, което беше намислил. Вместо да издигне авторитета на Църквата като висша морална институция, той я потопи в още по-гъста атмосфера на скандалност, сякаш старата не й стигаше и трябваше да се налее още масло в огъня. Защо стана това?

Да, разбира се, трябва да отдадем дължимото и на дебелото религиозно невежество на нашия народ, на оглупяването му, моралното му подивяване, и на професионалния цинизъм на медиите, свикнали всеки ден да “хранят животното“, т.е. нас като читатели и слушатели – какъв мил професионален израз! – с клевети, миазми, сензации и всякаква възможна лъжа и бълвоч, само и само да се четат и купуват; за една такава кървава мръвка те са нарочили отдавна и християните и копнеят да ни видят в челюстите на лъвовете дори с по-голяма страст, отколкото самите лъвове. Като отчетем всичко това и още много други неща от този род, ние все пак ще ги оставим на неделните проповедници и ще минем откъм другата страна на проблема. Лесно е да се оправдаваме с глупавата и невъзприемчива природа на народните маси; по-трудно е да видим вината в самите нас. Ето, учителят вещае тържествено от катедрата, а учениците му се смеят и му се плезят: единствено в тях ли следва да търсим вината за това? Те, естествено, са си виновни, че са нещастници и дебили, но нима част от проблема не се дължи и на самия учител? Кой е той? Какъв е той? Дали няма дебел, тежък език, който се обръща едва-едва като мечка в пещера, дали не заеква, дали не си мърмори под носа? Дали мозъкът му е на място в черепната си кутия, дали не е голям колкото едно топче? Стигат ли умствените му способности за нещо повече от това да бълва с машинна еднаквост лозунги подобно на някой квадратноглав партиен секретар? Ръководени именно от такива мисли, ние решихме да прочетем внимателно Становището на Синода, всичките му 14 страници – нещо, което, както ни се струва, малцина са си дали труда да сторят.

Становище на Св. Синод на БПЦ – БП относно методите на асистирана репродукция и заместващото майчинство

Дългата продукция на синодалните умове оставя объркано и противоречиво чувство. Наистина се изисква немалко търпение, за да я изчетеш докрай. Явно цял колектив от мъдреци се е трудил, за да създаде този чудноват хибрид между проповед, медицинска статия и богословски трактат. Мисълта пълзи тромаво през тези страници; две-три основни тези се повтарят до втръсване; тежката словесна тъкан е натъпкана изобилно с цитати от Светото Писание (повечето от които нямат никакво отношение към темата) като козуначено тесто със стафиди. О, колко добре познаваме това цветисто велеречие, този владишки стил! Там, където са достатъчни две-три думи, те използват десетки и стотици, където са необходими няколко изречения, те ги умножават до безкрай. Простотата на езика и мисълта съвсем не е добродетел на нашите владици, а мисленето и начинът на изразяване на съвременния човек са за тях абсолютна терра инкогнита. Те просто не могат да разберат, че с този надут, архаичен език, който са усвоили преди 50 години от семинарията, те нямат никакъв шанс да си пробият път към съзнанието на днешното общество. Ето един образец за синодална елоквенция: “Отношението на православното християнство спрямо майчинството и децата е отношение, пропито с върховна и съкровена благодарност към Бога за тяхното даруване като най-скъпоценен плод на Божието човеколюбие и на семейната любов. При раждането на най-първите деца в историята на човечеството тяхната майка (и наша прамайка) Ева възкликва: “Придобих човек от Господа“ (Бит. 4:1) и “Бог ми даде друго чедо“ (Бит. 4:25). В тези светли слова проличава съзнанието на вярващата личност за това, че – въпреки нашите грехове – милостивият Създател ни удостоява с плод на утробата, за да се упражняваме във великото дело на споделената любов, себеотдайната грижа и съвместното духовно възрастване с най-близките ни хора… поради което много родители принасят обратно децата си в дар на Бога като ги посвещават на живот и служение в Божия храм по примера на св. Йоаким и Анна, които благодарно и всесърдечно поверяват на Йерусалимския храм своята богоизмолена дъщеря Мариям, която по-късно – поради светия си живот – бива избрана да стане Богородица…“ О, какъв слог, какъв стил! Колко безвъзвратно се е изгубило онова мъдро “изкуство да убеждаваш“, за което говореха древните елини! Къде си, Демостене? Дори и по-голямата част от казаното в опуса на Синода да е истина, тази истина е поднесена така, че предизвиква само прозявка и отвращение. И най-очевидната истина може да бъде направена отблъскваща за хората; истината не се нуждае от защита, но не трябва и да попада в ръцете на бездарници, които ще я съсипят.

Всички тези особености на синодалния дискурс не биха били, впрочем, особено опасни, ако избраната тема не беше толкова деликатна и болезнена. Хиляди, ако не и стотици хиляди са бездетните семейства, изтерзаните от безплодие жени – и всяко грубо, невнимателно докосване до тяхната рана ще ги накара да изпищят. Точно това и намери да направи Българската православна църква! Колко сполучливо е избран тонът, с който се обръща тя към нещастните жени – надменен, назидателно-поучителен, размахващ пръст, намекващ за тайнствени грехове и вини, лежащи в основата на безплодието им, в пълно съответствие с мисленето на селските бабички! Колко подходящ беше моментът да се стори това – след и преди поредния скандал, какъв мечешки-непохватен опит (така поне го възприе обществото) да се отклони вниманието от досиетата на Синода в самото навечерие на тяхното обнародване! И най-големият враг на Българската православна църква не би могъл да я представя по-отрицателно, смешно и неадекватно в очите на хората, отколкото прави самата тя.

Ако съдим по текста на Становището, Българската православна църква не вижда нищо лошо в безплодието на жените. За нея то е по-скоро дори нормално състояние на нещата, след като “милостивият Създател ни удостоява с плод на утробата въпреки нашите грехове“ и липсата на деца не нищо друго освен следствие на “всеобщата заболялост на човешкия род, чиито репродуктивни функции като цяло силно намаляват, което без съмнение има връзка с повсеместния упадък на духовността, нравствеността и начина на живот на модерния човек“. Изглежда, че синодалните архиереи отъждествяват човешкия род с България или най-многото с православните страни, и не са чували нищо за демографския взрив и че тъкмо той е голямата заплаха за изхранването на човечеството и екологията на планетата, а не въображаемата “силна намалялост на репродуктивните функции“. Ако смятаме бездетността за наказание, а раждането на деца за награда, то в такъв случай Бог навярно благоволи към китайците и мюсюлманите много повече, отколкото към православните християни. Логиката обаче също не е сред силните страни на нашите архиереи. В крайна сметка според тях излиза, че бездетните двойки трябва да се заемат с греховете си, а не дръзко да искат, “следвайки инстинктите и страстите си“, деца, каквито не заслужават: “Възжеланото родителство понякога се превръща в самоцел… Вместо да се задоволят с това, което имат в своя съвместен живот, бездетните съпрузи, които експериментират с алтернативни форми на зачеване чрез чуждо донорство, всъщност унижават себе си и един другиго… Човеците, които дълго чакат или не могат да имат деца, трябва да се доверят на Божия промисъл за себе си, а не да му се противят и да го предизвикват, нарушавайки семейната цялост чрез средствата на секуларната медицина. Смирението е пътят на утеха, мир и спасение за всяка жена, за всеки мъж, за всяко семейство“. “Св. Православие възпитава у съпрузите съзнание за това, че семейният живот, раждането и отглеждането на деца е съзиждане, съборно дело, често и нелек път, който мъжът и жената трябва да извървят заедно, не за да задоволят инстинктите и страстите си, а за да съградят своята неповторима домашна църква като общност от преобразени и охристовени личности“. “Православното разбиране за брака поощрява безусловната любов, послушанието и себеотдайността, които по необходимост включват и смиреното приемане на безплодието на единия или и на двамата съпрузи… И даровете, и изпитанията, изпращани ни от Бога, са благо и добро. По-важното е те да се приемат и изживяват с благодарност и послушание пред Божията воля“. “Плодовете на изкуплението ще станат част и от нашия живот, ако изпълним волята Божия, а не ако задоволяваме на всяка цена своите щения“.

Какво да кажем? Да, нормално е църковници да призовават към смирение и да изискват благодарност и послушание на Божията воля. И все пак защо в тези благи многословни разсъждения се дочува нещо фалшиво, нещо фарисейско? Дали не поради факта, че за да искаш от другите смирение, “себеотдайност“, мирен и благодарен дух, трябва първо самият ти да си пример за тези добродетели? За християнския дискурс е по-важно преди всичко не какво е казано, а кой го казва. Дали самите ни владици са “преобразени и охристовени личности“? От каква морална висота дават всички тези съвети и наставления? Или може би защото съдят с необикновена лекота за чужди на тях съдби, за един трагичен жребий, който самите те никога не са изпитали и няма да изпитат на гърба си – по принципа “връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат“ (Мат. 23:4)?

И така, разбираме, че “бездетните съпрузи, които експериментират с алтернативни форми на зачеване чрез чуждо донорство, всъщност унижават себе си и един другиго“. Защо? Защото: “Човеците, които дълго чакат или не могат да имат деца, трябва да се доверят на Божия промисъл за себе си, а не да му се противят и да го предизвикват, нарушавайки семейната цялост чрез средствата на секуларната медицина“. “Методите на асистираната репродукция, използващи чужд за бездетното семейство донорски материал и водещи до унищожаване на ембриони, както и заместващото майчинство са израз на противопоставяне и усъмняване в Божията премъдрост, блага воля и спасяваща любов към нас, човеците. С тяхното прилагане чуждите донори на човешки биологичен материал, лекарите и бездетните съпрузи, приемащи такъв материал, показват, че не са познали или че са изгубили християнската надежда… Именно поради това Църквата счита, че не бива да дръзваме да създаваме живот по изкуствен начин без зачитане на семейните устои, защото подобни начинания представляват подмяна и отхвърляне на премъдрия Божи промисъл за жената-майка, децата и семейството въобще“.

И отново какъв рояк въпроси се появява тук! Може ли един живот, един човешки живот да се създаде наистина по начин, който да противоречи на Божия промисъл? Какво ли е това човешко същество, което се е появило на този свят въпреки Божията воля, както смятат владиците? Възможно ли е това? Да разбираме ли, че едно такова човешко същество няма богодарена душа, не е образ и подобие Божие? Очевидно всички тези предположения са абсурдни. Щом един човек се е родил на света (Ин. 1:9, 16:21), то това не е могло да стане извън Божия промисъл, независимо дали е било чрез естествено зачеване или епруветка; Бог го е допуснал – и благословил, след като го е дарил с душа и разум. Но разсъжденията на синодалните архиереи, които смело претендират да говорят от името на Бога и да сочат във всеки един случай каква точно е Неговата воля, водят тъкмо към този абсурд – да гледаме накриво и с подозрение “изкуствено“, “небогоугодно“ родените деца, както са гледали някога така наречените “незаконнородени“, да им отричаме едва ли не тяхната човешкост! Може би нашите архиереи не са имали предвид точно това и не са разбирали какви изводи могат да се направят от така формулираните тези – вече казахме, че логиката не е силната им страна, – но поне една елементарна предпазливост е трябвало да възпира от време на време перото им. Темата е страшно болезнена, не само за бездетните семейства, но и за родените по този “изкуствен“ начин хора: разказаха ми за едни вече големи деца, които след огласяването на синодалното “Становище“ казали горчиво на родителите си: “Е какво, нас сега на клада ли да ни изгорят?“ Може ли да се бърка толкова непредпазливо с пръст в човешките рани, да се стигматизират с такава решителност определени страдащи хора и нелеки ситуации?

“Затова Св. Синод счита своеволната човешка намеса в Божието домостроителство и в свещения акт на зачеването и чадорождението за крайно неприемлива, ако тя не зачита Божиите установления за брака“. На пръв поглед има много истина в това, че човек не бива да се меси в естественото, в даденото от Бога. И все пак и с това рязко разграничаване на “изкуствено“ и “естествено“ ние стъпваме на твърде хлъзгава почва. Не е ли по-“естествено“ за болния човек да си боледува и да си умре, както е според “естеството“, а не да прибягва до “своеволна човешка намеса“ под вид на медицинска помощ? Не е ли това в очите на нашите владици и всички, които разсъждават като тях, “израз на противопоставяне и усъмняване в Божията премъдрост, блага воля и спасяваща любов към нас, човеците“? Не показва ли болният, който иска да се излекува, някакъв вид гордост и несмирение пред Божията воля, не е ли това белег, че той “не е познал или изгубил християнската надежда“? Има деца, родени съвсем естествено чрез “свещен акт на зачеване и чадорождение“, но с ужасни наследствени болести и дефекти; тъкмо такава ли е Божията воля за тях? Християнското упование в Божията воля не е сляп ориенталски фатализъм, който изисква само биене на чело в земята и нищо друго. Все пак за християнството човекът е в някаква степен партньор и съработник на Бога, нали? И кое в крайна сметка не е “изкуствено“ при човека? Облеклото? Домът? Транспортът? Здравето? Човекът е самосъздаващо се същество в много по-голяма степен, отколкото сме свикнали да мислим. Ето защо смятам, че в тази игра на понятия “изкуствено-естествено“ има огромна опасност от фарисейничене и празна софистика. Да, навярно нашите архиереи не са родени от епруветка, а чрез “свещен акт на зачеване и чадорождение“, но пък и техните раса и калимавки не са им дадени от Бога, нали? Защо не ги виждам да се разхождат голи по улиците, загърнати само с брадите си?

И какъв лек предлагат те, каква алтернатива? “Българската православна църква изпросва Божията благодат за родилките и майките при освещаването на т. нар. “Бабина вода“ в самия ден на раждането. Православните духовници се молят за здравето на майката и новороденото дете при благославянето им в 40-тия ден от раждането, когато детето се донася в храма, за да бъде представено на Бога… Църквата е истинската и милосърдна лечебница, чиито врати са винаги отворени за всички страдащи. И затова всеки, който е прибягнал със силна и искрена вяра към даруваната в нея Божия благодат, е намирал потребното, имайки за застъпници пред Бога покровителстващите бременните жени и раждането св. Богородица, св. Анна, св. царица Елена, св. Моника, св. Анастасия, както и много други светии, а също и светини като пояса на Пресвета Богородица от Ватопедския манастир на Св. Гора Атон и множество чудотворни икони, между които се открояват Богородичните “Троеручица“, “Всецарица“, “Златна ябълка“, “Фьодоровска“, “Помощница при раждане“…“

Далеч съм от мисълта да отричам всички тези светини и ползата от прибягването към тях, въпреки че в очите на едно секуларно общество този пасаж може да изглежда смешен. И все пак не мога да не отбележа, че като алтернатива на медицинските методи, били те добри или лоши, Синодът предлага просто надеждата за чудо. Да, чудеса стават, но не всеки ден и не при всеки човек. Какво бихме казали за лекар, който вместо лечение би препоръчал на болния молитви и поклонничество пред едни или други икони? Това не е решение на проблема, а бягство от него.

Казаното дотук не следва да се разбира в смисъл, че всичко в посланието на Синода е смешно или невярно. Напротив, има и верни неща, особено във връзка с другия голям проблем, който се повдига в него – този за сурогатното майчинство. Писал съм другаде за това и не смятам да се повтарям. (Само дето е странно, че толкова различни теми, всяка от които е сама по себе си безкрайно сложна и притежава собствена морална проблематика, са обединени в един кюп, “решени“ наведнъж, сякаш заради удобството да се заклейми репродуктивната медицина, ако не и медицината изобщо). Но всяко, дори и най-мъдро изказване, както и всяка постъпка – защото изказването е постъпка – си иска правилното време, правилния момент и място, правилния начин. Не можеш да се качиш върху амвона разсеян, или пиян, или заекващ, и да очакваш, че ще те слушат с благоговение и ще попиват думите ти като небесен дар. Не можеш да проповядваш за истина и добродетел, когато народът вижда, че нямаш нищо общо с тях. Думите добиват тежест от делата. Християнството не е “концепция“, сбор от догми, то е живият човек, живият християнин, който е пред теб, когото виждаш и можеш да докоснеш; неговото лице е и лицето на християнството. Ако това лице е празно или жестоко, мъртво или безизразно, то такова ще бъде и самото християнство.

Затова не искам да чувам постни думи от тлъсти физиономии, не ща да слушам слова за мир, любов и благост от хора, в чийто живот тези понятия не означават нищо. Може би съм твърде субективен; навярно е така. Но във вярата, както и в любовта, няма хладна обективност, те и двете са порив и страст, ревност, мечта и въжделение. Влюбеният иска всичко или нищо, живот или смърт. Не загасяйте огъня (1 Сол. 5:19)! Не убивайте с пустотата си нашата мечта и нашия копнеж! Защото иначе новият човек няма да се роди, нито от прегръдките на влюбени, нито духовно – “ин витро“, – и прясна, новородена светлина няма да озари този печален свят. | Списание Свет, бр. 1/2012