Камбаните бият за сиромасите

Нека кажем така: търговията е антитеза на любовта.

Има едно село в Индия, а това не е единичен пример от Третия свят, в което всички възрастни жители живеят с един бъбрек. Би могло да се предположи, че става въпрос за някакъв биологичен или антропологичен феномен, или че това място на изключителна мъка и страдание е възхитително въплъщение на съвременния алтруизъм. Но не е така.

Един ден в селото дошли банкери (и от онези истинските, и от онези за органи) и в замяна на техните мизерни финансови задължения – които местните дори и със сизифовски усилия в своята всекидневна работа не били в състояние да ги погасят – им предложили да продадат по един от своите бъбреци. Така те се издължили и останали на абсолютната нула или по-точно – отново в абсолютна беда. Пак проста математика. Само че след тази финансово-телесна сделка сизифовските мъки станали по-големи, защото изнурителната физическа работа с един бъбрек е много по-непоносима. От друга страна пък общият дълг на селяните и съответно цената, която им е била предложена, вероятно не е била повече от един обяд в някой скъп ресторант в европейска столица.

Веднага възниква въпросът: какво е разликата между изкупната и продажна цена на тези бъбреци или колко е печалбата? А колко такива села има в Индия, Африка, Латинска Америка и т. н.? Ужасяващо е (но има основание) да се предположи, че индийските селяни биха били щастливи ако имаха поне още един, трети бъбрек, за да могат с него да си осигурят някакъв достоен човешки живот. За да бъде парадоксът още по-нагледен, можем да се запитаме: а не мислите ли, че един ден в някоя антиутопична перспектива и някое наше село би могло да стане подобен пример?

Мисълта ми е следната: донорството на органи е благороден жест на човешката любов и в този смисъл и тяхната трансплантация е благословена работа. Та нали точно това означават евангелските думи, че няма по-голяма любов от това да дадеш живота си за своя ближен. Това са думи, които са излезли от устата на нашия Спасител Иисус Христос. Това е и позицията на нашата Православна Църква и на християнската етика, според която Църквата се ръководи. Да дадеш от своя живот за живота на своя ближен. Разбира се, и формулировката „първичен акт на любов” на папа Иоан Павел Втори произлиза от същия християнски етос. Медицинският еснаф трябва да се вдъхновява от подобни крилати мисли.

Но ако същият еснаф се вслушва в съветите на наскоро починалия римски папа за трансплантациите, то тогава трябва да се вслуша и в неговите съвети против детеубийството. Ще ни открие ли някой специалист статистиката за това колко неродени деца се убиват всяка минута или секунда в клиниките по целия свят? Кой пръв ще почне да брои секундите, в които се унищожава живота, който току-що ни е подарен от Бога? За тях не бият камбани. Животородната утроба на благословената майчица човешка е наказана от чудовищната идеология и от прагматичността на демоничната хигиена. Но това изглежда е друга тема.

Не ме ядосва само думата банка. Думите понякога могат да бъдат многозначителни. Особено ако са изречени с някакво намерение. Не се съмнявам в ефикасността на трансплантационната медицина, нито в етическите предпоставки, на които тя се основава. Става въпрос за апел колкото е възможно по-съвестно да изпитваме инициативата от всякакъв аспект преди нещата да станат обезпокоителни, защото съществува потенциал да се превърнат и в заплашителни. Създаването на банки за органи дори и в най-цивилизованите общества (каквото и да означава това) не минава без криминални истории и скандали. Често дори самите институции, или банки – както желаете – са пряката причина, подстрекателите, а и консуматорите на парадигматичния пример от индийското село.

Опитът ни учи, че вече не можем да бъдем само предпазливи. Институционализирането на оригиналния акт на любовта може да се превърне (ако вече не се е превърнало) в грозно печалбарство от мъката на най-бедните социални слоеве в света. От тази перспектива чуждата бедност може да стане доста доходен бизнес. Изчезват хора. Хора се раждат планирано, за да бъдат употребени. Това се случва днес. Човек се ражда, за да бъде Бог по благодат, но е свободен да надмине и демоните в своята злоба.

Ясно ми е, че има огромен дефицит на жизненоважни органи за трансплантация и много хора се измъчват от всекидневни диализи и подобни процедури. Съзнавам, че е страшно всекидневно да бъдеш свидетел на тези страдания и смърт. И аз като духовен изповедник всекидневно виждам човешки сърца, пълни с огромна болка и безнадеждност. В моите молитви и в пастирското си служение постоянно съм изправен пред предизвикателството да се даде конкретна помощ, надежда и утеха на тези страдалци. Както лекарското, така и свещеническото призвание е най-тясно свързано с човешкото страдание. Опитът ни е взаимен. В този смисъл Църквата не е тази, която се опитва да създава пречки на прогресивните търсения в медицината, нито пък и се абстрахира от тях. Предизвиканата от болестта смърт не е природен закон, нито е онтологична необходимост. Християни сме, а не фаталисти. Човекът не е създаден от Бога за да боледува, нито му е предопределено да страда. Болестта е плод на греха и божествените принципи не се променят или нарушават, когато се мъчим да се борим против греха и неговите последствия. Науката, и по-точно медицината, е длъжник на богословието за тези констатации.

Фреската от Сикстинската капела, на която Микеланджело е изобразил създаването на Адам, първото докосване на Бога и човека, е прекрасна метафора за дара на живота, който има Божествен произход и трябва да го почитаме като най-голяма ценност.

Това, против което се бунтува моето битие, произлиза от предчувствието ми за злоупотребите на институциите, които се занимават с търговия на органи.

Кой ще се ползва от тези банки? Тези, които могат да платят? И без друго днес в света много болни умират не затова, че няма съответни органи, а защото не могат да платят. Величествената победа на живота над смъртта ще бъде изключителна привилегия за онези, за които са достъпни благините на обичайните банки. Тъкмо затова смятам, че терминът "банка" е съвършен. Всяко друго название би било евфемизъм. Законите на пазара и желанието за печалба ще започнат да дирижират първичния акт на любовта – а това съвсем не е пътят, прокаран от хуманизма.

Може би това е тъмната страна на историята, но мисля, че вместо да се създават такива сурогат-мотиви, паралелно с медицинските институции трябва повечко да се постараем по отношение морала на хората. Някои са готови след своята физическа смърт да дарят органите си на нуждаещите се. Други пък още в младостта си чрез монашеския подвиг се отказват от своя живот заради любовта към своите ближни.

Добре е да се стремим към всяка добродетел. Важно е любовта да бъде ръководно начало в загрижеността ни за запазването живота и здравето на ближния. Трябва да научим и да запомним следното: любовта е тази, която ме прави цялостен, а не пълният комплект органи. Мога да дам всичко от себе си, тялото си разкъсам на най-дребни късчета, но ако мотивът не е любовта, нищо не съм дал… | www.akmpe.org

Авторът е Американско-канадски митрополит на Македонската православна църква (непризната от останалите поместни църкви).

Превод: Свещеник Стоян Бербатов