Покаянието и връщането при Бога

Според християнската етика хората се различават не според техните добродетели или пороци, а според вътрешното им разположение за покаяние или упорстването в греха. Възпитанието, което Бог приложил спрямо Своя избран народ чрез закона и пророците, принесло плод там, където човеците стигнали до покаяние. Възпитанието, което се практикува в Църквата, принася плод там, където хората стигат до покаяние. Според св. Марк Подвижник „цялото многообразие на заповедите приключва с едното определение на покаянието”[1].

Целта на Стария Завет. Евангелието за Царството Божие е органично свързано с проповедта за покаянието. Характерни са думите, които светите евангелисти запазили от проповедта на последния пророк на Израил. Като предвъзвестява идването на Царството Божие в света, св. Йоан Кръстител казва: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2). Покайната проповед, която св. Йоан отправя към тези, които го слушали – предвид идващото Божие Царство, – е обобщение и същност на закона и пророците. Целта на закона в Стария Завет е разкриването на греха, „понеже чрез закона се познава грехът” (Рим. 3:20) и „узнах греха не инак, освен чрез закона” (Рим. 7:7).

Възгледът, според който Божият закон има за цел нравственото усъвършенстване на човеците, не е правилен. Разбира се, естествено е всички, които спазват Божия закон, да се усъвършенстват в нравствено отношение, но това не означава, че Законът е даден заради нравственото усъвършенстване или че то – докъдето и да стигне – е в състояние да спаси човека. Затова праведниците на Израил невинаги били нравствено безупречни, а и грешни хора, които с покаяние и съкрушение са се отдавали на Божията милост. От друга страна, проповедта на пророците имала за цел не нравственото усъвършенстване на израилтяните, а тяхното покаяние и обръщане с оглед на идването на Царството Божие.

Предпоставка за християнски живот. Христос също въвежда Божието Царство в света чрез призива за покаяние:

„Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Това начало на Христовата проповед, която по същност и дори по словесната си формулировка съвпада с Йоановата проповед, подчертава не само значението на покаянието, но и първостепенното му място в целия човешки живот[2]. Това е „всеобхватната заповед”, която прави човека способен да изпълни и всички други заповеди[3]. В какво всъщност се състои покаянието?

Определение. Покаянието може да се определи като връщане от противоестествено в естествено състояние и връщане от дявола при Бога. Това връщане става чрез труд и подвиг[4]. Покаянието е отхвърляне на греха и обръщане към добродетелта, отдалечаване от злото и връщане към доброто. Това става, когато човек осъжда своето греховно Аз и съкрушено търси Божията милост[5]. В крайна сметка покаянието не е морално, а екзистенциално събитие. То се поставя не на равнището на психологията или на социалното поведение, а на равнището на духовния живот. Както грехът се състои не просто в нарушаване на нравствените заповеди, а в отстъпление от извора на живота – Бога, така и покаянието се състои не просто в нравствено поправяне, а е връщане при Бога и влизане в обожения живот. Покаянието откъсва ума от греха и го води до помненето на Бога, като го насочва към благодатно единение и съчетаване с Него, което се извършва по тайнствен начин в сърцето на човека, в „престола на благодатта”[6], и което интегрира човека.

Условие за приемането на благодатта. Когато говори за проповедта на св. Йоан Кръстител и на Иисус Христос,  св. Василий Велики поставя в „Етика” като първо условие покаянието[7]. Освен това единственото средство, с което човек разполага, за да отговори на Божия призив и да приеме Божията благодат, не е нравствената висота, а неговото покаяние. Така става ясно защо не праведните фарисеи, а митарите и блудниците, които осъзнават греховността си и се покайват, приемат проповедта за Царството Божие. Когато християнството се разглежда като средство за подобряване на социалния живот, тогава предпочитанието, което Христос показал към митарите и блудниците – в противоположност на фарисеите, които според социалните критерии били по-праведни и по-уважавани, – изглежда парадоксално. Християнството от този тип не е израз на Христовото Евангелие, което преобръща всички условни религиозни, нравствени и социални човешки схващания. Христос не иска от хората да грешат по-малко, а да се покаят и да се върнат при Бога. За това говорят и старозаветните пророци. В своята проповед апостолите също призовават човеците да се покаят и да се върнат при Бога.

Условие за запазването на благодатта. Покаянието е необходимо не само за приемането на Божията благодат, но и за нейното запазване и придобиване. Доколкото човек всеки ден греши, трябва всеки ден да се кае; колкото и да напредва духовно, той се нуждае от покаяние. Покаянието не се изчерпва в конкретни действия, нито се ограничава до определено време. Делото на покаянието не може никога да има край[8]. За вярващия покаянието е дело  на живота, а практикуването му е уникална възможност той да се запази като член на Тялото Христово.

Път на самопознание и богопознание. Колкото по-добре човек познава себе си, толкова повече чувства нужда от покаяние; като се вглежда в съвършения Човек, Христос, към Чието тяло принадлежи и Чийто живот е призван да живее, човекът осъзнава безкрайната си отдалеченост и отделеност от Бога; осъзнава своята нищожност, скърби за окаяното си състояние и прибягва до Божията милост. Покаянието става път за самопознание, но едновременно с това и за богопознание; то издига човека до Бога и го прави по-възприемчив за Неговата благодат. Освен това самият път на покаяние не е само човешко дело, но и плод от дара и съдействието от страна на Бога[9].

Скръб и сълзи. В състоянието на духовна смърт човекът не усеща греха, нито може да го види в себе си. Усещането или по-точно „виждането” на греха[10] е велик Божий дар. Християнският живот е живот в покаяние, т. е. живот в осъзнаване на греха и в себеотдаване на Божията благодат. Затова покаянието е свързано със скръбта и сълзите. Скръбта не е безплодно и отрицателно, а съзидателно и радостотворно състояние. Сълзите са израз не на емоционална чувствителност, а на дълбока екзистенциална промяна, предизвикана от повторното свързване на ума със сърцето на човека и от възстановяването на вътрешното му единство. От скръбта и сълзите извира радостта.

Опрощението. Постоянството в покаянието означава не мълчаливо въздържане от греховен живот, а осъзнаване на степента на греха. Както е известно, през първите векове от историята на Църквата дълго време било обсъждано дали и доколко могат да се опрощават грехове на падналите в тежки прегрешения. В Посланието до евреите, в което се казва, че не е възможно да бъдат приети в покаяние хора, които са се просветили, вкусили са от Божия дар, приели са даровете на Светия Дух, а след това са паднали в грях, покаянието означава повторно влизане в Църквата[11]. Падението на християнина след осъзнаването на дара на Светия Дух, което кръщаваните са имали през онзи период посредством видимото откриване на даровете, се отъждествява със загубата на спасението. В написания малко по-късно „Пастир” на Ерм е налице по-снизходителна позиция – на падналите в такива грехове се дава още една възможност за покаяние[12]. В крайна сметка Църквата не е възпрепятствала опрощаването на каещите се. Но, от друга страна, тя не е престанала да се отнася с известна строгост по отношение на т. нар. тежки или смъртни грехове, каквито са убийството, прелюбодеянието и отпадането от вярата.

По-голямата снизходителност. По-голямата снизходителност на Църквата към падналите в тежки грехове е свързана по някакъв начин с нейната институционализация, но в по-голяма степен с постепенното установяване на кръщаването на младенци. Влизането в Църквата обикновено не се свързвало с личния опит от възраждащата благодат на Светия Дух. Когато човек не е познал дори един път тази благодат, той лесно може да падне. В „Лествицата” се споменава за манастир на каещите се, т. нар. тъмница, където отивали монаси, паднали в тежки грехове[13], и където живеели доброволно като осъдени. Те се подлагали на неописуеми доброволни страдания, потапяли ума си в бездната на смирението и просели Божията милост, като казвали, че не могат да дадат никакъв отговор и че не са достойни за опрощение. Причината за тяхното доброволно самоосъждане била загубата на Божията благодат, която те вече били познали.

Безкрайното опрощение. Безкрайното опрощение на каещите се от Църквата има богословска основа. Бог е безстрастен. Той „наказва” не като някакво отмъщение, а като акт на човеколюбие, за да може човекът да се покае. И най-лошият човек, макар и преди това да не е бил невярващ, а верен член на Църквата, когато достигне дълбока старост, има безброй пороци, получава прошка от Бога, ако истински се покае. Ако Бог отново изпраща наказания, Той прави това не за да отмъсти на грешника, а за да го изправи[14]. Като говори за опрощаването на смъртните грехове, св. Григорий Палама пише: „Дори някой да е съгрешил със смъртен грях, но го отхвърли от душата си и се отстрани от него, обръщайки се към Господа с дело и истина, нека дерзае и храни добра надежда, понеже не е изпуснал вечния живот и спасението”[15].

Различаването на греховете. Грехът не е самостойна реалност, която се подлага на обективни измервания. В действителност всяко оценяване на греховете или различаването им на смъртни и на грехове, които не са за смърт, е невъзможно. Духовната смърт на християнина настъпва не когато той извърши някакъв конкретен грях, а когато бъде отделен от Тялото Христово. Разбира се, това отделяне се проявява чрез конкретни грехове. Греховете, които изглеждат по-големи, разкриват духовната смърт на човека. В този смисъл можем да различаваме смъртни грехове и грехове, които не са за смърт (вж. 1 Иоан. 5:16), и това различаване има практически и пастирски причини. Отчуждението от Бога и състоянието на духовна смърт може да се появи и без външно да се забелязват смъртни грехове.

Смъртни грехове са неразкаяните. Всички грехове, към които човек е проявил нехайство и не ги е изповядал, стават смъртни грехове[16]. Отците на Църквата не настояват толкова върху различаването на греховете на смъртни и грехове не за смърт, а съветват вярващите да бодърстват и да се борят с всяка лична немощ, чрез която грехът може да придобие власт над тях[17]. Когато вярващият бъде завладян от греха, той се отделя от Бога. Затова различаването на греховете на „малки” и „големи” трябва да се търси не в обективните действия, а в личното състояние на човека. Голям грях е „онзи, който властва над отделния човек, а малък – заради който човекът властва”[18]. Смъртен грях е всеки грях, за който човек не се покайва и не търси прошка[19]. Обективно погледнато, никой конкретен грях не е неопростим, когато в човека има готовност за покаяние и търсене на прошка. Освен това и хулата срещу Светия Дух, като презрение на божествените неща или състояние на неразкаяност, което Христос определя като непростимо (вж. Мат. 12:31–32; Марк. 3:29; Лук. 12:10), може да се развие и прояви не само чрез големи, но и чрез привидно малки грехове. Най-главният грях обаче, който води човека до хула срещу Светия Дух, е дързостта[20].

Покаяние и изповед. Като тайнство на повторното приемане в Църквата на членовете, които са се отделили от нейното тяло, покаянието е второ кръщение; то е кръщение със сълзи[21]. Но освен тайнството покаяние, което на практика води към повторното приемане на даден член в тялото на Църквата, имаме и изповедта като вътрешноцърковен акт. От самото начало изповедта била необходимо условие за участие в светата Евхаристия. След публична изповед и взаимно примирение вярващите се причастявали с Тялото и Кръвта Христови „за прошка  на греховете”[22]. По-късно обаче по практически причини и конкретно за да се избегне появата на някои спорни въпроси и недоразумения, изповедта била ограничена в рамките на личното духовно обгрижване на вярващите, както то се формирало в наставничеството на монасите от страна на техните духовни отци.

Съвременната практика. Днес тайнството Изповед носи печата на монашеската традиция и в крайна сметка съвпада с тайнството Покаяние. Вярващият изповядва греховете си и получава опрощение. Ако се установи някакво сериозно сътресение в отношенията му с Църквата или ако той на практика е отделен от Църквата и става въпрос за повторното му приемане, свещеникът обикновено не прибягва до друго тайнство. Отново се извършва единното тайнство на покаянието и изповедта, но по преценка на духовника се налагат и епитимии, които имат изцелителен характер. Въпреки това в дейността на Църквата трябва да се прави разлика между изповедта като вътрешноцърковен акт, към който вярващите са призвани редовно да пристъпват за духовна подкрепа и ръководство, и покаянието, което става само в изключителни случаи за тези, които са съгрешили със смъртни грехове и са се отделили от Църквата.

Изповед и откриване на помисли. Обикновено в монашеския живот изповедта се различава от откриването на помислите. Откриването на помислите става пред духовния отец, който не е задължително да бъде свещенослужител, а изповедта, която се свърза с опрощението на греховете, става само пред свещенослужител. В повечето случаи обаче духовният отец е свещенослужител. Така монахът често прибягва до него, за да открие помислите си и да получи съвет, и по-рядко се изповядва. Работата на духовния отец е не да властва над духовните си чеда, а да ги ръководи и доведе до истинската свобода.

Характер на изповедта. Изповедта е акт на цялостно отношение към Бога. Когато тя се разглежда като юридическа процедура, тогава нейният характер се изопачава. Грехът не е обикновен пропуск, а разтърсване и разпадане на общението с Бога. Изповедта е израз на съкрушението на човека пред Бога. Когато човек осъзнава и изповядва греха си, става изразител на истината на едно космическо духовно явление и става истински човек[23]. Той живее и изразява драмата на космическата греховност и се отваря за вселенскостта. Това, което се извършва в него, също има космически измерения и се отнася към цялото човечество.

Помнене на греховете. Чрез покаянието и изповедта се опрощават греховете, но това не означава, че човек трябва да престане да ги помни и да скърби за тях. Помненето на старите грехове помага за избягването на нови. Затова св. пророк и цар Давид винаги имал пред себе си своя грях, за да не падне в нов (вж. Пс. 50:5). Бог опрощава и забравя греховете на хората, но те имат духовна полза от помненето им[24](вж. Ис. 43:25). Въпреки че отдал себе си на Христос, св. апостол Павел не престанал да си припомня греховете и да скърби за тях, защото, преди да стане християнин, той гонел Църквата (1 Кор. 15:9). Освен това човек всеки ден извършва грехове и всеки ден се нуждае от опрощение от Бога[25]. Господнята молитва разкрива това. Това опрощение не отрича голямото значение на изповедта[26]. Всекидневното просене на опрощение е същностен елемент от духовния живот.

 

Откъс от книгата Християнска етика, II том на проф. Георгиос Мандзаридис, фондация „Покров Богородичен“, 2011, превод от гръцки Константин Константинов

 

Бележки:

1. Св. Марк Подвижник. За покаянието, 1. – PG 65, 965B

2. Вж. Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ὁμιλία 59, 1. Ἔκδ. Σ. Οἰκονόμου, σ. 235.

3. Zacharias (Zacharou), Archim. Report on the Theology of the Elder Sophrony. Essex, 2000, p. 96.

4. „Покаянието е възхождане по пътя на упражнението и трудовете от противоестественото към съответстващото на естеството, от дя- вола към Бога” (Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на право- славната вяра, 2, 30 (44). – PG 94, 972A).

5. „Покаяние е да намразиш порока и да обикнеш добродетелта, да  се отвърнеш от злото и да твориш добро. Преди това човек трябва сам да осъди себе си за своите прегрешения, да се покае пред Бога и със съкрушено сърце да потърси убежище у Него, и да се хвърли в морето на Неговата твърдост, считайки себе си недостоен да се причисли към синовете Божии, според думите на покаялия се блу- ден син: „Господи, не съм вече достоен да се нарека Твой син; направи ме като един от наемниците Си” (Лук. 15:19)” (Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ὁμιλία 59, 5. Ἔκδ. Σ. Οἰκονόμου, σ. 241). Вж. и изключителния текст у Св. Симеон Нови Богослов. Катехези, 30. – SC 113, с. 194 сл.

6. Вж. Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ὑπὲρ τῶν ἱερῶς ἡσυχαζόντων, 1, 2, 4. //Συγγράμματα. Τόμ. 1, σ. 396.

7. „Повярвалите в Господа трябва най-напред да се покаят, както е според възвестието на Иоана и на Самия Господ наш Иисус Хрис- тос, защото по-строго от осъдените преди Евангелието ще бъдат съдени онези, които не се покаят днес” (Св. Василий Велики. Ети- ка, 1. – PG 31, 700A).

8. „Понеже това подобава на всички грешни и праведни, но при всич- ки случаи на желаещите да получат спасение. Няма никакъв пре- дел за съвършенството, защото и при съвършените то е истински незавършено. Поради това и покаянието не се определя нито с вре-мената, нито с делата чак до самата смърт” (Ἰσαὰκ Σύρου. Λόγος 55. Ἔκδ. Ἰ. Σπετσιέρη, σ. 220).

9. Вж. Софроний, архим. Ще видим Бога както си е, с. 195.

10. „…дарувай ми да виждам моите прегрешения (…)” (Молитва на св. Ефрем Сириец). Срв. Sophrony, Archim. On Prayer, p. 193.

11. „Защото ония, които веднъж са се просветили, вкусили са от небес- ния дар, станали са причастници на Светаго Духа и, като са вкуси- ли от добрата реч Божия и от силите на бъдещия век, са отпадна- ли, – не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато те повторно разпъват в себе си Сина Божий и Го хулят” (Евр. 6:4–6). Срв.: Св. Йоан Златоуст. Омилия върху Послание до евреите, 9, 3 – PG 63, 79; Св. Марк Подвижник. За покаянието, 7–8. – PG 65, 976C–77C.

12. Вж. Ерм. Пастир, заповед 4, 3.

13. Вж. Св. Йоан Лествичник. Лествица, 5. – PG 88, 746D сл.

14. Вж. Св. Йоан Златоуст. Към падналия Теодор, 1, 4. – PG 47, 231.

15. Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ὁμιλία 57, 10. Ἔκδ. Σ. Οἰκονόμου, σ. 223.

16. „Всеки непознаващ покаяние и съгласие грях, също като изпадане- то в униние, присъщи на нашето произволение и воля, са смъртна язва” (Св. Симеон Нови Богослов. Катехези, 3, 347–349. – SC 96. Париж, 1963, с. 308).

17. Срв. 2 Петр. 2:19: „…от когото някой бъде победен, от него бива и поробен”.

18. Св. Василий Велики. Пространни правила, 293. – PG 31, 1288D.

19. „Всеки грях, ако не е пречистен с покаяние, е смъртен. Дори светец да се застъпи в молбите си за някого, няма да бъде чут” (Св. Марк Подвижник. За смятащите, че ще се оправдаят с делата си, 40. – PG 65, 936CD).

20. „Безочливите хора се намират на първия етап от хулата срещу Све- тия Дух. Онези, които презират божествените неща, са на втория, а на третия стои дяволът” (Γέροντος Παϊσίου Ἁγιορείτου. Λόγοι Β`. Πνευματικὴ ἀφύπνιση. Θεσσαλονίκη, 1999, σ. 54).

21. „Благодат след благодатта на кръщението е дарило покаянието    на хората, защото то е второ възраждане от Бога” (Ἰσαὰκ Σύρου. Λόγος 72. Ἔκδ. Ἰ. Σπετσιέρι, σ. 281). „Никога не се е чуло в живота душата да се е очистила от нечистотата на греха, с който е съгре- шила след кръщението, без сълзи” (Св. Симеон Нови Богослов. Катехези, 29, 191–193. – SC 113, 180–182).

22. „Изповядай в църквата простъпките си и не пристъпвай към молитва с нечиста съвест” (Учение на 12-те апостоли, 4, 14). Срв. Palachkovsky, Vs. La doctrine de l’Eglise orientale sur le péché. – Théologie du péché. Tournai, 1960, p. 458 sq.

23. Вж. Zacharias (Zacharou), Archim. Report on the Theology of the Elder Sophrony, 260–261.

24. Срв. Св. Йоан Златоуст. За покаянието, 7, 4. – PG 49, 328.

25. Като говори за това опрощение, св. Йоан Златоуст отбелязва: „Раз- крий съвестта си пред Бога, покажи Му раните си и поискай от Него лекарства” (За непостижимостта на Бога, 5, 7. – PG 48, 746).

26. Св. Козма Етолийски увещава вярващите да се изповядват всеки ден или всяка седмица, или най-малко четири пъти в годината: „Ако можете всеки ден да се изповядвате, е добро и свято. Но дори да не можете всеки ден, нека един път в седмицата или един път    в месеца, или най-малкото четири пъти в годината” (Διδαχὴ Γ’, 173–174. // Κοσμᾶ τοῦ Αἰτωλοῦ. Διδαχές. Ἔκδ. Ἰ. Μενούνου. Ἀθήνα, 1979, σ. 231).