Сърцето и неговото значение за духовния живот на човека според учението на Словото Божие

Сърцето е средище на душевния и духовния живот на човека. Тъй, в сърцето се заражда готовността на човека за едни или други дела, в него възникват многообразните намерения и желания; то е седалището на волята и нейните стремежи.

Тези действия на възнамеряването, стремежа и решимостта се посочват от изразите: „и насочих сърцето си“ (Екл. 1:13); „Даниил тури на сърце си“ (Дан. 1:8); „баща ми Давид имаше на сърце“ (3 Цар. 8:17). Същото казват изразите: „желанието на моето сърце“ (Рим. 10:1), „всеки да отдели, колкото му сърце дава“ (2 Кор. 9:7, Деян. 11: 23).

Древният Израил е трябвало да жертва за градежа на скинията „всеки що му сърце дава“ (Изх. 35:5), и „дохождаха всички, на които сърце теглеше към това“ (ст. 21). Онзи, който е изказвал желанията си, е казвал „всичко, що му е на сърце“ (3 Цар. 10:2). Когато вършим нещо с желание, ние го вършим „от сърце“ (Рим. 6:17). Когото обичаме, нему и сърцето си даваме, и обратно, имаме го в нашето сърце: „синко, дай си мен сърцето“ (Притчи 23:26), „вие сте в сърцата ни“ (2 Кор. 7:3); „защото ви имам на сърце“ (Фил. 1:7).

Сърцето е седалище на всички познавателни действия на душата. Помислите са „кроежи на сърцето“ (Притчи 16:1), пориви на сърцето: „сърцето ми се възмути“ (Неем. 5:7). Да проумееш „със сърцето си“ значи да разбереш (Втор. 8:5); да познаеш „с цялото си сърце“ – да разбереш напълно (Нав. 23:14). Който няма сърце да „разумее“, няма и „очи да вижда и уши да чува“ (Втор. 29:4).

Когато сърцето закоравява, човекът губи способността да забелязва и да разбира най-очевидните прояви на Божия промисъл: „тежко“ слуша той „с уши“ и затваря „очите си“ (Ис. 6:10). Изобщо всеки си има „сърдечни мисли и помисли“ (Бит. 6:5). Лошият човек има „сърце, що кове зли кроежи“ (Притчи 6:18). Лъжливите пророци „пророкуват… суета и измислици от своето сърце“ (Иер. 14:14), „разказват измислици от сърцето си, а не това, що иде от уста Господни“ (Иер. 23:16). Мислите са „намерения на сърцето“ (1 Кор. 4:5).

Словото Божие „преценява помисли и намерения сърдечни“ (Евр. 4:12). Нещата, които твърдо помним, усвояваме и скътваме в душата си, се влагат, скътват и записват в сърцето: „вложете тия Негови думи в сърцето си“ (Втор. 11:18); „положи ме като печат на сърцето си“ (Песн. 8:6); „Мариам спазваше всички тия думи, като ги скътваше в сърцето си“ (Лук. 2:19); „напиши ги [думите на пре-мъдростта] върху скрижалите на сърцето си“ (Притчи 3:3). Всичко, което ни идва на ум или изплува в паметта, дохожда „на сърце“.

В царството на славата подвижниците, страдали за правда и вяра, „няма вече да споменуват [старото], нито на сърце¹ ще им дойде“ (Ис. 65:17); „човеку на сърце не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9). Тъй като думата е проява или израз на мисълта, тя се изговаря „от сърце“ (Иов 8:10); „от препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12:34).

И тъй като мисленето е разговор на душата със себе си, размишляващият води този вътрешен разговор „в сърцето си“: „думах в сърцето си тъй“ (Екл. 1:16), „рекох в сърцето си“ (Екл. 2:1); „ако лошият слуга каже в сърцето си“ (Мат. 24:48). Сърцето е средище на многообразните душевни усети, вълнения и страсти. Нему се приписват всички степени на радостта, от благодушието (Ис. 65:14) до възторга и ликуването пред Божието лице (Ис. 83:3, Деян. 2:46); всички степени на скръбта, от тъжното настроение – когато „тъгата измъчва сърцето в тялото“ и „скръбта поврежда човешкото сърце“ (Притчи 25:20,21) – до смазващата мъка, когато человек „пищи от сърдечна скръб“ (Ис. 65:14) и усеща, че „трепери сърцето му и се е подигнало от мястото си“ (Иов 37:1); всички степени на враждата, от ревнуването и „горчивата завист“ (Притчи 23:17, Иона 3:14) до яростта, при която човек скърца със зъби (Деян. 7:54) и от която сърцето му се изпълва с мъст (Втор. 19:6); всички степе-ни на незадоволство, от безпокойството, когато сърцето „смущава“ човека (Притчи 12:25), до отчаянието, когато то се „отрича“ от всякакви желания (Екл. 2:20); и най-сетне всички видове страх, от благоговейния трепет (Иер. 32:40) до смазващия ужас и потрес (Втор. 28:23, Ис. 142:4).

Сърцето чезне и се терзае от мъка (Нав. 5:1, Иер. 4:19); според различните страдания то се топи „като восък“ (Пс. 21:16), или изсъхва (Пс. 101:5), стопля се и се разпалва (Пс. 88:4, 72:21) или пък става съкрушено и смирено (Иер. 23:9, Пс. 146:3). Поддалият се на униние човек бива „страхлив и малодушен по сърце“ (Втор. 20:8). От жалост сърцето се „преобръща“ (Ос. 11:8).

Благодатното слово Божие действа в сърцето „като разпален огън“ (Иер. 20:9); сърцето се разпалва и пламти, щом лъчът на божественото слово се докосне до него (Лук. 24:32).

И най-сетне сърцето е сърцевината на нравствения живот на човека. В сърцето се събират всички нравствени състояния на човека, от най-висшата тайнствена любов към Бога, викаща: „Бог е твърдиня на сърцето ми и мой дял вовеки“ (Пс. 72:26), до онова високомерие, което, самообожествявайки се, смята „сърцето си за сърце Божие“ и казва „аз съм Бог“ (Иез. 28:2).

В съответствие с различните нравствени недъзи, сърцето се помрачава (Рим 1:21), вкоравява (Ис. 6:10), става жестоко (Ис. 63:17), каменно (Иез. 11:19), нечовешко, зверско (Дан. 4:13). Има „сърце лукаво“ (Иер. 16:12), „сърце суетно“ (Ис. 5:10), „сърце неразумно“ (Рим. 1:21).

Сърцето е извор на всичко добро и зло в думите, мислите и делата на човека; в него е доброто или злото съкровище на човека: „добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо“ (Лук. 6:45). Сърцето е скрижалът, върху който е написан естественият нравствен закон; затова езичниците показват, че „делото на закона е написано в техните сърца“ (Рим. 2:15). Върху същия скрижал се пише и благодатният закон: „народе“, зове Господ, „който в сърцето си имаш Моя закон“ (Ис. 51:7); „ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им“ (Иер. 31:33). Затова словото Божие се посява на нивата на „сърцето“ (Мат. 13:19); съвестта има седалище „в сърцето“ (Евр. 10:22); Христос се заселва „с вяра в сърцата“ ни (Евр. 3:17), Той дава „залога на Духа в сърцата“ ни (2 Кор. 1:22).

„И мир Божи да цари в сърцата ви“ (Кол. 3:15), „защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий“ (Рим. 5:5). Благодатната светлина „озари сърцата ни“ (2 Кор. 4:6). –

От друга страна обаче дяволът влага в „сърцето“ на грешника зли кроежи (Йоан 13:2), изпълва сърцето му с лоши помисли (Деян. 5:3). При невнимателните слушатели на словото Божие „тозчас дохожда сатаната и грабва словото, посято в сърцата им“ (Марк 4:15). Като център на целия телесен и многообразния духовен живот на човека, сърцето се нарича източник на живота или извор на живота: „най-мно-го пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (Притчи 4:23); то е [?] „колелото на живота“ ни (Иак. 3:6), т. е. онзи кръг или колело, в чието въртене е целият ни живот. Поради това то е най-дълбинният дял на нашето същество: „дълбоко² е човешкото сърце повече от всичко; кой ще го познае?“ (Иер. 17:9). Никога външните изяви на думите, мислите и делата не изчерпват този източник; „скритият човек на сърцето“ (1 Петр. 3:4) е видим само за Бога: „Той знае тайните на сърцето“ (Пс. 43:22).

Състояние на сърцето изразява цялото душевно състояние (Ис. 50:12, 83:3). Човекът трябва да даде на Бога цялото си сърце, за да Му стане верен в мислите, думите и делата си: „Синко, дай си мен сърцето“, зове човека Божията Премъдрост (Притчи 23:25).

Откъс от Стълб и крепило на Истината на Павел Флоренски, Омофор, 2013, превод: Андрей Романов

Бележки