Брак и развод

Св. Писание поставя развода в полето на отрицателното и разрушително действие на жестокосърдието на човека (Мат. 19:8). Счита го за саморазрушителна практика и престъпно действие към обществото, защото изразява трагично човешката жестокост и варварство, и демонична безчовечност. При всички случаи тия последните са резултат от падението на човека, защото “отначало не беше тъй” (Мат. 19:8).

Богословски проблемът не се поставя само в контекста на обществените неудачи на развода – какво ще стане с един по същество мъртъв брак, с един брак на двама души, които някога вероятно са се обичали, които може би с обичта си, любовта си и първата си отговорност са родили деца – техни деца, и са изградили една общност – тяхна общност. Разводът, според Писанието, разкрива не само едно погрешно насочване след любовта и обичта, а и онзи трагичен край на съществуването на човека, който напуска предопределението си и пътя на сътворението на брака, предписан “отначало” от Бога. Разводът открива още и дълбокото и тъмно нравствено качество на човешкото съществуване, което днес стига дотам да разруши собствената си общност и домашно огнище, съпружество и деца, и да унищожи еклезиологичното и сотирологично изкупление на човека чрез брака. Наистина, разводът открива степента на качеството на човешкото сърце, онова свирепо “жестокосърдие”, което надминава и животинското зверство, защото доколкото ни е известно, рядко в животинския свят се случва мъжкото или женското същество да разрушат леговището и децата си.

По природата си бракът е обединителна и терапевтична, лечебна сила. Той взима две лица с всичките им лични страсти, поставя ги едно до друго и ги обединява като лица. Задълбочава съществуването им, обогатява с обич опита им и разгръща биологичните им хоризонти към вечността чрез раждането на деца. Времето престава да бъде за тях разрушително и време на падение. В брака едното цялостно съществуване се задълбочава в другото и корените на двамата се съединяват дълбоко във вечността. Един същностен, истински брак по природата си никога не води до отхвърляне, до скъсване и до развод. Разводът означава просто погубващо действие, идващо отвън и разрушаващо брака. То не се ражда в брака, нито е плод на въздействията на брака. То е онзи демоничен елемент, нечист и лукав, който разрушава чистотата на обичта на две същества и носи падение и катастрофа там, където навлезе.

Разпадането на брака, разпадането на единството на светото съпружество, не ни води само до катастрофа на общението в любовта, което в действителност е божествено общение между две личности, а води личностите и до един вид позорна шизофрения – защото разводът раздвоява и раздробява човешката личност, осъществена и изпълнила своята цялост от срещата в обичта на двата пола. Разводът е отричане на пълнотата на брака и разрушава самосъзнанието на личностната идентичност, която е придобита в обединяващото единство на две същества в божественото действие на любовното общение. Както ереста воюва с троичното тайнство на единството на Божествените Лица и Ипостаси, така и разводът идва да отнеме единството на брака, което е по образ на Божествената Троица.

Основен елемент на християнския брак, според Православната Църква и нейното богословие, е силното подчертаване на неразривността и вечността, характеризиращи тайнственото съпружество. Църквата никога не е приемала брака просто като законна и историческа връзка, която автоматично се разпада със смъртта на единия от двамата другари. Бракът като сотирологично тайнство трябва да се разглежда като връзка вечна, стигаща до Царството Божие, точно както и всички останали тайнства на Църквата. И само поради духовния смисъл на падението на човека в греха, Църквата снизхожда и разрешава едно ново начало, един нов брак – разбира се, не в смисъл на капитулация пред болезнено самолюбива отплата и отмъщение в името на “правата” на развода, която да продължи отново греховните перипетии на човека, а в смисъл на една нова възможност за покаяние.

Църквата приема след смъртта на единия от съпрузите и след развод втори и трети брак. Но тя приема тези бракове по снизхождение, тоест за покриването на една историческа и “временна нужда”, а не в смисъла на един естествен и пълен брак, както е първият. Много е характерно, че в православното богословие вторият и третият брак се характеризират като тайнствено “непълни бракове”. Затова и съществува специално последование на втория и третия брак със силен елемент на покаяние – едно последование, напълно отделено от божественото Причастие, докато последованието на първия има характер на славословие, на радост, свързано е неразривно с тайнството на божественото Причастие и е с богато евхаристийно съдържание. Разликите са явни; радостните молитви и възгласи на последованието на първия брак липсват при двата други и са заменени от покайни молитви, за да се изяви по-ярко какъв е характерът и целта на тези “по снизхождение” действия на Църквата. Още повече, съществат Канони на Църквата, които забраняват на “втори и трети път встъпващи в брачно общение” да се увенчават с венци, а пък на сключилите втори брак се забранява приемането на св. Причастие за две години; за другите, сключили трети брак – за пет години, докато, както знаем, съпрузите при първия брак веднага след последованието на увенчаването с венци заедно се причастяват с Пречистите Тайнства. Така е “по древно предание”.

Първият брак се счита като първи и велик “договор” на двама човека пред Бога, а останалите два като втори и трети “договор”, които със сигурност са последващи и не могат да се характеризират както първия, и в които, в случай на развод разбира се, човекът се показва като непоследователен и нечестен в екзистенциалното и тайнственото измерение на този “договор”.

Бракът следователно е доживотна и нескончаема божествена връзка за човека, а разводът се характеризира като падение и грях. И както Църквата прощава всички грехове на хората, които се каят, така и в случая на брачния живот, характеризирайки развода като чист грях, извършван от едната или другата страна, се дава една нова възможност с втория и третия брак, за да помогне да се въздигнат съгрешилите спрямо обичта. Когато обаче бракът престане да бъде действено тайнство на общение и обич, Църквата не упорства в това да запази един “законов мит” за страдания и отмъщения. Дава възможността за втори и трети брак, които ясно счита за изключение и необходимо отстъпление спрямо човешкото несъвършенство и слабост. Разводът в пределната си същност е действие на снизхождението и човеколюбието на Църквата към грешния човек. Той се дава от Църквата не като награда на виновния, а като възможност за жертвата да избяга от ужилванията на жестокосърдието и непостоянния живот на другаря си, и като една нова възможност да потърси пълнотата на обичта и съпружеската вярност в един втори или трети брак.

Както видяхме, разводът с изваждането на човека от пространството на общението на лицата и с отдалечаването му от действеността на обичта е катастрофална постъпка, конкретизираща пълната диващина на човешкото “жестокосърдие”. Бракът е божествено творение и животворяща енергия в живота на човека, докато разводът премахва и унищожава всичко, защото произлиза от състояние на неверие и безчовечност , а “което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат. 19:6).

Нещо повече, бракът е основан от Бога, за да бъде победена демоничната самота на човека и да се изгради общението и диалогът на любовта, тъй като “не е добро за човека да бъде сам” (Бит. 2:18). Разводът идва, за да извади човека извън любовната му връзка с другото лице и да го заведе в егоистичната пустиня на самотата и на демоничния монолог. Всички разбираме колко самота, колко пустота, колко болка и горчивина следват една раздяла и един развод. След разделянето хората като че ли влизат в безлюдна пустиня, извън Едемската градина на брака, извън мястото на любовта, където някога са били обичани и са обичали заедно.

Разводът не означава само липса на вяра в Бога и липса на доверие в благодатта на тайнствата на Църквата, а преди всичко изразява слабостта на любовта към човека. Много характерен е фактът, че Новият Завет приема като причина за развод само прелюбодеянието и блудството (Мат. 5:32; 19:9), тоест липсата на любов и вярност в съпружеското ложе, и не поставя като критерий, както би помислил някой, религиозната вяра. Апостол Павел подчертава, че една невярваща съпруга или невярващ съпруг е възможно да се спасят в сотирологичен смисъл поради брака си, поради тайнството на любовта си с една вяра или едно съпружеско лице. “А на останалите аз говоря, а не Господ: ако някой брат има жена неповярвала, и тя е съгласна да живее с него, да я не оставя; и ако някоя жена има мъж неповярвал, и той е съгласен да живее с нея, да го не оставя. Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж”  (1 Кор. 7:12-14). И обратното, една “вяра” или едно “вярващо” само външно съпружеско лице, разрушило в себе си дейността на любовта по причина на жестокосърдието и безчовечността си, не се спасява чрез законния си брак и накрая завършва в онзи жесток “грях за смърт” на брака, който е разводът. Така, докато бракът е едно откриване на пътя към същинския живот и възможност за създаване на нови същества за продължаване на живота към вечността, разводът е спиране на живота и влизане в трагичната самота за която Бог е казал, че “не е добро за човека да бъде сам” (Бит. 2:18), тъй като тази самота, вместо общението на любовта, носи смъртта на изолацията.

Главна причина на всичко това е разводът, който има като основен свой извор, както подчертава Светото Писание и човешкия опит, прелюбодеянието и блудството. Затова от дълбините на вековете до днес пророческият глас винаги е актуален и истинен: с “жената на твоите младини”, с жената която е “твоя другарка и твоя законна жена” никой “да не постъпва вероломно” (Малах. 2:14-15). А особено “не давай внимание на лъстива жена, защото мед тече от устата на чужда жена, и нейната реч е по-гладка от дървено масло; но сетнините от нея са горчиви като пелин, остри като двуостър меч… Дръж по-далеч от нея пътя си и не отивай близо до вратата на къщата й… Пий от водата на твоя водоем и от оная, що извира от твоя кладенец… Благословен да бъде източникът ти, и утешавай се с жената на своята младост… с любовта й се наслаждай постоянно” (Прит. 5:3-19).

А ето я противоотровата срещу развода, както я вижда свещеният Златоуст и я запечатва като съвет към родителите, имащи големи деца. Великата тайна, развиваща чистотата, въздържанието и бъдещата съпружеска вярност; онази сила и единствена човешка стъпка, която със сигурност може предварително да отдалечи всяка опасност от развод: “Мислиш че е малко нещо да свържеш в брак един младеж и една девица? Нещо такова е полезно не само за благоразумието на младежа, а и на девойката. Няма ли тогава любовта да е по-чиста?… Направи така, че младежът да има винаги в ума си любовта. Ако приеме това с копнеж, тогава би пренебрегнал всяка друга жена”. С нищо по-добро не можем да отхвърлим реалността на развода.

Наистина, както подчертава и Василий Велики, блудството е падение за мъжа и лошо начало на брака. Един блуден живот със сигурност не може да се впише в брачния живот и още повече, не е предпоставка за добър брак. Блудството е начало на развода и край на всяко мъжко достойнство. След блудството мъжът престава да бъде мъж, както подчертават много Отци на Църквата, и следователно, всяко действие на един такъв развратен и блуден мъж в непостоянния му живот, покварява и разрушава хората около него и без съмнение брака му. Блудството, казват аскетите ослепява ума на човека и всяко негово действие не може да е друго освен тъмно, а делата му – тъмни и измамни.

Една друга главна причина, поради която бракът завършва с развод е, според преданието на Църквата, повърхностната подготовка или както казваме днес – липсата на правилно предбрачно възпитание. Често родителите от една страна се интересуват за всичко, грижат се за всичко в живота на децата си, освен за правилното им подготвяне за брачния живот. Цялата грижа е насочена в развитието на ума, в образованието, в професионалната ориентация, в икономическото и обществено устройване на младите, но рядко в развитието на сърцето и на чувствата. Също така, от друга страна, самите младежи и девойки поставят за брака си критерии от чисто светско естество – като че ли изборът на съпруг или съпруга е само телесен въпрос, а не и душевен и духовен.

Така, от самото начало, още преди да започне бракът, имаме почти като даденост “жестокосърдието”, което се счита от Светото Писание за единствена и същностна причина за развода – защото всичко друго е външно проявление и израз на тази отрицателна стъпка за изграждането на едно общение на любов. В мисълта за сериозната подготовка, свещеният Златоуст отново би посъветвал: “Тези, които искат да встъпят в брак, трябва да имат голяма грижа за това…, трябва много да се погрижат от самото начало да намерят жена, която ще подхожда на техния характер”.