За таксуването на някои треби и тайнства, както и за цената на осветеното яйце?

Здравейте, Христос Воскресе! В църквата, в която ходя, на 22-ри април вечерта (преди Пасха), преди службата, там, където продават свещи продаваха и яйца – 1 лв. бройката. Докато дойде 12-тият час, цената се беше увеличила на 1,50 лв. Обяснението – яйцата едва ли ще стигнат за всички. Така поне е сигурно да се сдобиеш с осветено яйце. Редно ли е това и защо отново ми мирише на твърде плитка лъжа с комерсиален привкус?

Какво представляват киприяновите молитви?

Църковната ни действителност, за съжаление, като че ли е сглобена от някакви късчета недоверие и лицемерие, които и в най-радостните дни не могат да бъдат превъзмогнати в душите ни. Нашият подвиг (и на клира и на народа Божий) и нашето общо служение в Църквата не започва с требите на дедо поп и не свършва с хитринките на църковното настоятелство. И всички ние знаем това, но само с констатация не ще подминем проблема, разбира се. Мисля, че активното говоренето на тема „треби” не бива да изпреварва по интензитет вопиющата нужда от пренастройка на църковното ни съзнание.

Предполагам, усещате в нашите отговори болката, която таим в себе си, породена от факта, че почти няма останало нещо здраво и свястно в това, което може да се нарече предание и практика в родната ни Църква. Външно погледнато – да, като че ли до определено ниво на църковния живот се спазва някакво „православно” благочестие и от свещенството, и от народа Божий. Но това според мен е само външно, защото движещ мотив тук не е християнският императив да преобразяваме своята личност и да сме част от литургичната общност от личности, а нещо съвсем различно – изпълнявайки индивидуалистично т. нар. норми на религиозния живот, да си изградим една защитна бариера, която ни предпазва от отговорността да променим стария човек в себе си – „не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му и се облякохте в новия, който се обновява в познанието” (Кол 3: 9-10).

Последствията от това поведение са фундаменталното разминаване с едно от основните начала в Църквата – Съборността. Логично е липсата на съборност да се замества с индивидуалистичното ни църковно живеене – най-напред се появява клерикализмът и след това постепенно се „лепват” специфичните права и задължения на „надареното с двойна благодат” свещенство и на „профаните едноблагодатни” миряни. Така двете категории християни постепенно започват да се противопоставят и се случва това, което е съдържанието на вашите въпроси.

Личното ми убеждение е, че болката на християнина, породена от безотговорността на събратята му по вяра (вкл. и тези в расо), никога не трябва да е по-силна от радостта на Възкресението (не само в тези Пасхални дни, разбира се). Затова, в опит да кажа нещо конкретно и да не създавам впечатление, че браня определени браншови интереси, бих си позволил да изложа някои свои размисли за требничарската страст, борбата с която е една от най-трудните за всеки свещеник.

В началото у духовника изниква дилемата дали може да изпълнява пастирските си задължения, вярвайки, че Бог не ще му въздаде според делата му или да промени еднообразното си битие и да се захване с активен делови ( разбирай требничарски) живот. Ако реши да приеме втората версия (ДЕБЕЛО ИСКАМ ДА ПОДЧЕРТАЯ, ЧЕ ЗА ТОВА, НА КОЯ СТРАНА ЩЕ НАКЛОНЯТ ВЕЗНИТЕ, В 90 ПРОЦЕНТА ОТ СЛУЧАИТЕ РЕШЕВАЩ ГЛАС ИМА ПРЕЗВИТЕРАТА, нищо лично за презвитерите), тогава доискусурява благочестието си , въпреки, че може и без него, но ако съумее в това, става по-убедителен, и изнамерва различни похвати да преумножава практическите занимания, които носят доход. Най-лесно, разбира се, е, когато е назначен в богата и многообхватна енория, но и в обикновен храм, при малко повечко фантазия, нещата могат и да тръгнат. Често свещеникът внушава, че мнозина се нуждаят освен от църковни Тайнства и от всевъзможни духовноподобни молитвени упражнения.

Към тази категория могат да се причислят и т. нар. Киприянови молитви, които са с неизяснен произход и повече приличат на православно шарлатанство, отколкото на заклинателни молитви против бесовете. Но пък много добре пасват на нагласите на онзи тип свещеници, които се проявяват като слуги (нещо като подизпълнители) на вещиците (екстрасенски, лечителки, баби, врачки и др., може и от мъжки пол), и които с голямо удоволствие се захващат да избавят от магии, неволи и беди всеки, на когото вещицата е поставила диагноза „омагьосан”. За съжаление понякога свещениците завъртат около себе си дори и доверени PR-агенти за някои сектори на професионалната си практика. За още по-голямо съжаление се случва да възникват и скандали между събратята заради треби. И естествено се занемаряват същностните неща.

Когато някой иска да се изповяда, той горкият и хал хабер си няма, че за дядо ти попа това си е жив тормоз. Хем му прахосва ценното време, хем го принуждава да си напъва мозъка и да си спомня що за чудо беше това Изповед, а пък на всичко отгоре и не си дава сметка, че то не се заплаща. Истинският кошмар обаче идва тогава, когато тези недобросъвестни хора (които не свързват християнството само с требите) започват да оформят нещо като енория, да четат едни такива книжки, чиито автори носят някакви германоидни труднозапомнящи се фамилии и… заявяват, че за тях осмислянето на църковното им битие минава не през курбан за здраве и късмет и молитва за разваляне на магия, а през евхаристийното участие в богослужебния живот.

Апелът ми към всички вас, възлюбени в Христа братя и сестри, е да оценявате реално ситуацията, в която се намираме. Православната ни Църква се нуждае от отговорни и последователни личности, които свидетелстват пред света радостта от общуването с Бога и ближния. Нали е по-добре преди да осъдим някого заради лоша постъпката, да се опитаме да способстваме той да стане по-добър. Да поговорим с него, да изтъкнем добрите му качества, да спечелим доверие. Ако чрез критиката искаме само да покажем надмощие над другите, напразно си хабим думите. Да не са забравяме, че „щом любов нямам, нищо не ме ползува” (1 Кор 13: 3). Нека се научим какво означава смирение, твърдост във вярата, готовност да се жертваме за другия и какво значи овчедушие, тщеславие и лицемерие. Както миряните имат нужда от духовните съвети на своите пастири, така понякога и свещениците имаме потребност от разумна критика и братски съвет от своите пасоми. Неприятно е, когато нещата излязат извън контрол, но Бог да ни пази!

Дерзайте! Бог да ви благослови!
О. Стоян