Диптих за Паисий

Източник: в. Култура, бр. 29, 2002

Паисиевият стълп

"Килията" на отец Паисий в Хилендарския манастир е една от най-безспорните български светини. Всички я "знаем" от одата на Вазов ("скромна килийка, потънала в сън") и от учебниците по история, където винаги се показва все един и същи кадър с прозорчето под широк свод. Тъкмо това "знание" ни пречи да я видим.

Но. Какво всъщност представлява тази всебългарска светиня?

Този въпрос досега не е получил пълноценен отговор, а и никога не е бил изрично поставян от изследователите. Още в 1871 г. в основополагаща статия Марин Дринов подчертава ключовото място на отец Паисий в новата българска история и посочва важността да се изследва неговото наследство в Хилендар. Въпреки това повече от 20 години след Освобождението – във време, когато хилендарци са с българско самосъзнание – българската наука (дори когато Марин Дринов е просветен министър) не предприема подобно изследване. Чак когато манастирът се сърбизира, след 1900 г., нашите учени тръгват да изследват труднодостъпните му вече старини и архиви.

От сто години насам всички почитатели на Паисий, които отидат в Хилендар, неизменно биват завеждани до малка дървена вратичка, която им се отваря и им се казва: това е Паисиевата килия.
Но кое е това и какво е това?

Първо дали св. Паисий е живял тук? Досега никой не е оспорил, че това е Паисиевото жилище, но никой не е представил и най-малкото – било то и косвено – доказателство (документ, свидетелство, извор), че българският историк е живял в тези помещения. Никой не е правил сериозно научно изследване на жилището на св. Паисий в Хилендарския манастир.

Понятието "килия", с което обичайно се описва Паисиевото жилище, не е инструмент за познанието, а пречка. Подобна пречка е и яркият поетичен образ от одата на Вазов ("скромна килийка"), който моделира мисленето и дори възприятията на посетителите.

Свидетели сме на странно объркване на ориентирите и сетивата при описването на Паисиевата килия. Публикуваните свидетелства често споделят, че тя е "ниска", когато височината на посетения от тях II етаж е 3 метра. Мнозина твърдят, че от нея се слизало в "подземие", а всъщност става дума за I етаж, чиито прозорци-бойници са на няколко метра над земята. Мастити учени указват, че "килията" е в югозападното крило, а тя е в югоизточното. Носители на подобно сетивно затъмнение са професори като Йордан Иванов, Асен Василиев, Атанас Божков, Любен Прашков, Атанас Шаренков, Михаил Енев и пр.

Най-показателен в това отношение е писателят Йордан Стубел, който в 1938 г. описва "килията" като "ниска", от нея се стигало до "подземие", а "От едно прозорче се вижда спокойната равнина на морето. Неговият шум достига на вълни…"

Не. Морето нито се вижда, нито се чува от Паисиевите прозорци. То е на километри оттук. Но Стубел не е лъжец. По-скоро той е във властта на предварително създаден в съзнанието му образ: той вижда и чува одата на Вазов:

"де се чува само ревът беломорски
[…]
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен
пред лампа жумеща пишеше наведен."

Когато Вазов пише стихотворението "Паисий" (1882 г.), той не е ходил в Хилендар и черпи сведения от статията на Марин Дринов (1871 г.), а образи – от своето въображение. Вазов пръв въвежда темата за това най-Паисиево място в съзнанието на българите. Поезията е изпреварила науката. Яркият поетичен образ сякаш е забулил действителността и ни пречи да видим нещата такива, каквито са.

Самата дума "килия" подвежда: тя означава малка стаичка, в която живее затворник или монах. За обозначаване на реалиите в Св. Гора обаче е по-добре да използваме дублетната форма "келия", която се среща нерядко в български текстове за Атон. Понятието "келия" в Света Гора означава монашеско жилище, независимо от големината. Келията може да е едностайна, но е възможно и да включва няколко помещения. В Хилендар има келии – на някои важни монаси – с площ по над 100 кв. м.

Самостоятелните келии извън манастирите обичайно представляват двуетажни къщи с прилепен параклис откъм изток. А келията "Достойно ест" е голям комплекс, обитаван навремето от над 10 монаси и с място за подслоняване на 40 поклонници.

Сегашният вход в Паисиевата келия е от нейния втори етаж. Първо влизаме в малко помещение с прозорче; следват две стаи, разделени с нисък и широк свод; два прозореца – на изток и на юг. Повечето посетители остават с впечатление, че това е всичко. Малцина си дават труда да слязат по дървената стълба надолу и да видят, че това не е "подземие", а първият етаж на жилището – с два прозореца-бойници.

Но най-важното е какво има над втория етаж на келията. Като се качим на третия етаж (сега това става от съвсем друго място), установяваме, че точно над Паисиевото жилище се намира Параклисът "Покров Богородичен".

Погледът отвън разкрива, че тези три нива – двуетажното жилище и параклисът отгоре – съставят ъглова отбранителна кула (стълп) с квадратен план и каменни зидове, дебели над 1,5 метра. Трите стени на квадрата са външни, а височината от най-ниската до най-високата точка на стълпа е близо 18 метра.

Прилежащите към този стълп жилищни крила с течение на времето са били издигнати до височината на покрива му и така още в ХIХ век стълпът е "изчезнал" като самостоятелна сграда. Необходимо е да се върнем във времето на св. Паисий, за да изясним нещата.

В историята на Хилендарската обител в началото на ХVIII век има едно ключово събитие, което пренасочва последващата съдба на обителта. В 1722 г. става голям пожар, който изгаря половината от манастира. След това тежко бедствие Хилендар рязко обеднява, обезлюдява се и основна задача през следващите десетилетия е възстановяването на изгорелите сгради. За целта мнозина от монасите стават таксидиоти: тръгват да събират средства от християнските земи на Османската империя и зад граница. Такъв ще бъде и самият Паисий и това ще е главната цел на многобройните му пътувания по България.

През 1744 г. поклонникът Василию Григорович-Барский посещава манастира и подробно го описва, като между другото казва: "пиргове (стълпове) има околовръст четири, два ниски и два високи […] по всички тях има изрядни параклиси…"

Думата пирг идва от гръцкото purgos, думата кула в съвременния ни език е от турското kule, а съответната българска дума от славянски корен е стълп (както в стълпотворение, стълпник). Двата големи стълпа (отбранителни кули) в Хилендар са "Св. Сава" и "Св. Георгий", а двата малки: камбанарията и "Покров".

Приема се, че Паисий е роден в 1722 г. Той идва в Хилендар в 1745 г. Пет години по-рано е възстановена първа след пожара една от пострадалите сгради – Покровският стълп. Възстановяването става в 1740 г., а негов ктитор е видният хилендарски монах архимандрит Герасим. Той поръчва и изписването на параклиса "Покров Богородичен" на върха на стълпа, където и до днес виждаме великолепния му стенописен ктиторски портрет и съответните надписи.
Сградата на Покровския стълп е била по това време самостойно триетажно монашеско жилище (келия), включващо два жилищни етажа и параклис на третия етаж.

Ясно виждаме изображение на този стълп върху щампа от 1757 г. (правена в Москва). На нея личи, че I етаж на стълпа е надземен, а входът към него е откъм север. За II етаж се е минавало по вътрешна стълба. Третият етаж е бил достъпен само от втория. Което несъмнено означава, че обитателят на жилищните етажи е обслужвал и параклиса.

Щом св. Паисий е обитавал I и II етаж на тази келия, следователно вече знаем и кой е параклисът, който той е обслужвал. Този параклис ("Покров Богородичен") и днес е запазил в отлично състояние стенописите от 1740 г. – същите, както по времето на нашия историк. Имаме всички основания да смятаме, че старинната икона на Св. Богородица, която и днес стои в иконостаса на Покровския параклис (обкичена с дарове, както подобава на чудотворна икона), е същата, пред която се е молил самият св. Паисий.

Жилищните крила от двете страни на този стълп по това време още не са били възстановени след пожара и кулата-келия самотно се е извисявала в югоизточния ъгъл на манастирския комплекс.

Не знаем в коя година отец Паисий се е нанесъл в "своя" стълп (пирг, кула), но обитаването на толкова обособено и емблематично жилище несъмнено е съответствало на неговия значим статут на проигумен сред хилендарското братство. И дума не може да става за "скромна килийка", а по-скоро за едно от най-престижните монашески жилища в тогавашния пострадал от пожара манастир.

Бъдещият архитектурен анализ на Паисиевия стълп ще ни помогне да осмислим функциите на отделните помещения на трите етажа. Самият брой и композицията на тези помещения предполага обитаване от повече от един човек (едно помещение на I етаж, 3 на втория, малка стая и чардак до параклиса на III етаж). Можем да допуснем, че проигумен Паисий е имал едно или повече духовни чеда, които са живеели заедно с него в Покровския стълп. Именно у тези незнайни духовни наследници следва да търсим първите носители на Паисиевата традиция в Хилендар, която може косвено да бъде доказана – но за това друг път.

Кога, как и защо св. Паисий е заживял в своята келия-стълп? Рано е да дадем отговор на тези въпроси, но много важно е на този етап да установим една много вероятна връзка между проигумен Паисий и ктитора на Покровския стълп – архимандрит Герасим.

Герасим е бил ключова личност за тогавашния Хилендар. Той е един от основните двигатели за възстановяването на изгорелия при пожара манастир. Като такъв той не може да не е имал близки връзки с най-важния ктитор и възстановител на обителта – хаджи Вълчо от Банско, роден брат на отец Паисий.

В 1757 г. хаджи Вълчо завършва обновяването на част от изгорялото източно крило с камбанарията и прилежащия й параклис. Ктиторският му портрет идва може би от същата ръка, както този на архимандрит Герасим.

Дарственият надпис в параклиса "Св. Иоан Рилски" точно посочва обхвата на възстановеното крило: "от покрова даже до пирга камбански". Често този надпис се тълкува нелогично в смисъл "от покрива (!?) до камбанарията". Всъщност "покрова" от надписа не е нищо друго, освен параклисът "Покров Богородичен", откъдето действително започва възстановеното крило. Тук несъмнено е налице важна допирна точка между Герасим, Вълчо и Паисий.

Когато Герасим заминава за Сремски Карловци и по-късно умира там в 1761 г., измежду цялото хилендарско братство избират именно проигумен Паисий да отиде да прибере в Хилендар завещаното от архимандрита. Този факт е отлично известен, но досега стоеше изолиран. Сега вече знаем за още една – по-ранна – връзка между Паисий и Герасим по линия на Паисиевия стълп.

Първият свидетел на Герасимовото завещание е архимандрит Акакий Зографски, който най-вероятно лично е занесъл вестта в Хилендарската обител.

След връщането си от Сремски Карловци, в 1762 г. св. Паисий напуска Хилендар и отива в Зограф, където довършва своята "История славянобългарска". В 1764 г. завършва строителството на църквата "Успение Богородично" в Зограф – съвместно дело на ктитора хаджи Вълчо и на архимандрит Акакий. Натрупването на всички тези взаимовръзки – Герасим-Акакий-Паисий-Вълчо и т. н. – не може да бъде случайно.

Не може да има съмнение, че става дума за кръг от съмишленици и съдеятели. Паисий за нас е най-ярката фигура от този кръг, но навремето той не е бил лидерът на тази група.

Всеки от участниците в този условен кръг е свързан с поне двама-трима от другите. А някои от тях – особено Герасим Хилендарски и Акакий Зографски – са добре документирани. Изследването на документите, свързани с тях, може да хвърли интересна странична светлина върху личността, живота и делото на св. Паисий.

За Паисий се знае малко. В неговия въображаем музей има съвсем малобройни експонати. Сред тях досега бяха двата етажа на "килийката".

След изложбите и публикациите от 1997 г. насам към тях се прибави и целостта на Паисиевия стълп: триетажната Паисиева келия, включваща "неговия" параклис с автентичния запазен интериор и екстериор, иконите, функцията и пр., а също така и разширяващ се кръг от значими личности (архимандрит Герасим, Акакий Зографски и пр.), пряко свързани с нашия първоисторик.
Така крайъгълният югозападен стълп в Хилендар се превръща в крайъгълен камък за изследването на епохата, личността и делото на св. Паисий Хилендарски.

Камъните викат

Но Той им отговори и рече: казвам ви, че ако тия млъкнат, камъните ще завикат.
Лука, 19:40

На 21 юни 2002 г. в Банско бе направена първата копка на Културно-исторически център "Отец Паисий", който инициаторите на почина желаят да построят на мястото на родната къща на великия хилендарец. Авторите на проекта са арх. Георги Лабов, проф. Михаил Енев и проф. Григор Григоров.

Тезата на настоящият текст е: въпросният Културно-исторически център (КИЦ) е основан на неистина в исторически, архитектурен, образен, методологически, функционален и възпитателен смисъл.

Въпрос: какво да се прави?

Отговор: проектът следва да бъде спрян. За съжаление не става дума за поправими недостатъци. Несъстоятелна е самата му същност. Затова всички, които пряко или косвено се ангажираме с осъществяването на този проект, се компрометираме.

Изборът е на всеки от нас, но имаме ли действителен избор? Въпросният проект за КИЦ не може да бъде осъществен, без да компрометира Банско, България, българските национални културни и научни институции, както и всички участващи лица и учреждения.

Ето част от несъстоятелностите на този почин:

1. Мястото. В проекта се казва: "КИЦ ще бъде изграден на мястото на изгорялата къща на Отец Паисий". Сега там има градинка с дървета и паметен камък с надпис: "Тукъ е билъ домътъ, въ който въ 1722 се е родилъ отецъ Паисий". Ако при евентуални изкопи за новия строеж се намерят основите на родната къща, то това ще бъде единствената веществена реликва от св. Паисий в България. Нейното експониране по най-добрия начин ще е тема на съвсем друг проект (най-добре след конкурс), нямащ нищо общо със сегашния. Ако не се намерят основи, тогава ще бъде много трудно да убедим някого, че наистина "тук е бил домът". Ще излезе, че преданието за "мястото на изгорялата къща на Отец Паисий" не почива на истинни каменни основи. Следователно и мястото на КИЦ би станало произволно и дори заблуждаващо, което би било срамно и за Банско, и за България. И в двата случая КИЦ няма място тук.

2. Неистинност на съдържанието. КИЦ си поставя за цел да се изгради "точно копие от килията на Отец Паисий" в Хилендар, но проектът предвижда материализиране на една из основи неточна, неистинна, неисторична и погрешна представа за "Паисиевата килия". Всъщност след 1997 г. вече знаем, че жилището на св. Паисий е представлявало ъглова отбранителна кула на Хилендарския монастир, включваща два жилищни етажа и параклиса "Покров Богородичен" на третия етаж. Това научно откритие беше публикувано в пресата и показано на голяма документална и фото-изложба от 30 октомври до 7 ноември 1997 г. в Дома на архитекта (САБ) в столицата. Подробно съм обсъждал откритието с арх. Георги Лабов по повод на изложбата, за която той дори любезно предостави чертежи от заснемането, което е правил на първия и втория етаж на Паисиевата келия в началото на 70-те години. Необяснимо защо сега проектът на КИЦ предвижда копие само на втория етаж на Паисиевото жилище. Дори това копие е учудващо невярно: липсва малкото помещение от запад; неверни са дебелините на стените, а оттам и на нишите при прозорците и пр. И най-важното: Паисиевата келия не е помещение или сбор от помещения (интериори) – тя е сграда. Включваща единство на интериор и екстериор. Отделянето на интериора от екстериора е методологически несъстоятелно. То е смъртоносно за всякаква истинност, автентичност, точност и пр. Така – обратно на заявените намерения – проектът е изграден върху фундаментално неистинна, антиисторическа и антиархитектурна представа за обиталището на нашия историк. Най-лошото е, че основополагащият недостатък – неистинността – не може да бъде поправен в рамките на сегашния проект. Ако искаме да направим една действително точна възстановка на Паисиевата келия, трябва да изградим целия триетажен Паисиев стълп (височината между най-високата и най-ниската точка е 18 метра – колкото 6-етажна сграда) и поне част от прилежащата му външна крепостна стена на монастира. При това положение нищо от екстериора в проекта на Георги Лабов не може да бъде запазено. Ще трябва да отпаднат и експозиционната зала и пр. С други думи – проектът изцяло отпада и трябва да се започне отначало.

3. Неистинност на композицията. Цитат от програмата па проекта: "Основната цел на разработката е експонирането на точни копия от килията на Отец Паисий и параклиса "Св. Иван Рилски" в Хилендарския манастир". Проектът за КИЦ предвижда да се изгради копие на "Паисиевата килия", върху която да се построи копие на параклиса "Св. Иоан Рилски" от Хилендар. Но този параклис там се намира на съвсем друго място и в съвсем друг функционален и композиционен контекст. Параклисът не е просто помещение (интериор), а сграда – при това неотделима част от Хилендарската камбанария ("пирга камбански", както се казва в ктиторския надпис). И този почин в проекта трудно може да бъде преработен. Ако решим да правим вярна възстановка на параклиса "Св. Иван Рилски" от камбанарията на Хилендар, това по никакъв начин не може да се съчетае с възстановката на Паисиевата келия, освен ако не възстановим цялото крило "от Покрова до пирга камбански", както това е направил хаджи Вълчо в 1757 г.

4. Неистинност на екстериора. Паисиевата келия – триетажната отбранителна кула (стълп) в юго-източния ъгъл на Хилендар – е запазена в съвсем автентичен вид. Камъните, от които е изграден Паисиевият стълп, са същите – съвсем истински – които помнят присъствието на проигумен Паисий. Трите външни стени от каменна зидария са видими и днес. Проектът на арх. Лабов претендира да е "точно копие", а всъщност изгражда един неистинен във всяко отношение (образ, стил, материал, размери, композиция) екстериор на сградата. Той произволно съчинява някакви външни помещения, балкони и арки, каквито в оригинала не съществуват. Няма и никакво стилово подобие. Нарушава се едно основополагащо изискване за всяка добра архитектура – съответствие между интериор и екстериор.

5. Недоказана функция. Цитат от текста на арх. Лабов: "Беше 1970 година. […] В програмата на тържествата беше включено изграждането на копие от килията на великия монах в Хилендарския манастир. […] След завръщането в Родината изготвих проектите и копието от Паисиевата килия бе изградено в едно от крилата на Рилския манастир заедно с постоянна изложба, посветена на делото на Паисий. През 1972 г. експозицията бе тържествено открита с височайше присъствие и народни тържества. Но … всяко чудо за три дена. След няколко години помещенията бяха затворени и голямата идея забравена…"

Днес това копие продължава да не функционира. Дотолкова е забравено, че вече се е създала местна легентда, че това било "скривалищено ва Левски". Впрочем, въпросното копие е много по-точно от проектираното в КИЦ: в Рилската обител "килията" е включена в автентичната обстановка на действащ монастир; на II етаж е включено и малкото помещение от запад, както е в оригинала. Но копието на "килията" не функционира. То няма смислена функция, макар че се намира в най-посещавания български културен обект. Обидно за Банско и изобщо за българската интелигентност звучи идеята за изграждане на второ копие. Освен това в Банско и сега има огромни и прекрасно построени сгради, които функционират с малка част от своите възможности: грамадното читалище, Домът на изкуствата, музеят на иконата, къщата на хаджи Вълчо и пр. Всички функции на евентуалния КИЦ могат да бъдат поети многократно от вече съществуващите музейни и културни институции и кадри.

6. Нередна процедура. Всички тези грешки не са случайни. Те са пряко свързани с нередната процедура, при която един обект на такова национално-емблематично място се проектира на тъмно, недемократично, без конкурс, без предварително обществено обсъждане. Всъщност цялото общество е подведено. То е поставено пред уж свършения факт на взетото без неговото знание решение. Проектът не е бил представен за обсъждане от страна на банскалии. Вероятно се разчита на рефлекса от времената на предишния режим. Подведен е и самият президент Първанов, който направи първата копка на небъдещия КИЦ – без да знае на какво го канят. Логично е да се предположи, че и цялата конференция с именити участници (проф. Вера Мутафчиева, проф. Андрей Пантев, проф. Минчо Семов, проф. Орлин Загоров, директора на Църковния музей в София Николай Хаджиев – всички те бяха обявени, но не дойдоха на конференцията и тя от двудневна стана за един следобед) е имала за цел не научната истина, а легитимирането на "мероприятието", а оттам и на КИЦ.

И още. Петър Митанов, шеф на столичното общинско предприятие "Стара София", в специално предаване по телевизията един ден преди честването разказа, че инициаторите на този проект (сред които е и той) са ходили в Света Гора да носят на игумена на Хилендар частица от мощите на св. крал Стефан Милутин. Мощите били взети от столичната катедрала "Св. Неделя".
Но. Това деяние е нелегитимно. То е станало без знанието и благословията на Софийската св. Митрополия. Възникват въпросите: кой и от чие име "дарява" мощите? Кой е техният собственик? Защо това става тайно и задкулисно? И дали наистина това са били св. мощи?

И защо предприятието "Стара София" – във времето, когато в самата столица се унищожава раннохристиянската базилика с манастирски комплекс от IV-V век (в Южния парк в Лозенец) – вместо да решава проблемите, които са в нейната компетентност, се занимава с проблеми, които не са в нейната компетентност?

За отбелязване е, че на церемонията с "първата копка" в Банско отсъстваше Неврокопският митрополит Натанаил и изобщо представител на Св. Синод на Българската Православна Църква. А става дума за светец, канонизиран от нея, и за изграждане на храм-параклис.

Но кой всъщност стои зад проекта? Какъв е произходът на цялата тази неистинност и задкулисност – и по същество, и по процедура?

Председателят на Организационния комитет се казва Георги Христов. Той е и основател на новосъздадената фондация "Национални културни и образователни традиции". Цитирам неговата писмена декларация за "Ролята и функцията на Фондацията": "Първите проекти на Фондацията, с които тя започва своята дейност, са: Изграждането на Културно-исторически център "Отец Паисий" в гр. Банско."

Как може една новоучредена фондация още с първия си проект да поема отговорност за едно национално-емблематично място и за един национално-емблематичен образ като св. Паисий Хилендарски? А ако е некомпетентна? Ако основава проекта си върху неистинност? Ако не е в течение на текущите достижения на историческата наука?

Не знам дали г-н Христов е бил подведен от идейните подбудители на голямата измама, или самият той е "посветен", че се прави нещо нередно и иска да подведе цяла България на тема Паисий. Надявам се той да е честен патриот, да се запознае с фактите по въпроса и своевременно да спре проекта.

Предвидената сума от половин милион лева със сигурност може да бъде употребена за нещо истинско, което да бъде полезно, а не вредно за славата на отец Паисий, на Банско, на България и на доброто име на г-н Георги Христов и неговата фондация.

Фондацията с тъй отговорното наименование "Национални културни и образователни традиции" не бива да основава своя пръв емблематичен проект върху едно утвърждаване на неистината. Неистината никога не е била национална традиция в българското образование. И никога не бива да бъде.

Проектът трябва да бъде спрян. Дори и да се опитаме да потулим истината, няма как да успеем, защото тя е по-силна от всички нас. И никак не можем да се измъкнем с уж баналности като тази, че има много истини.

Бог е единственият съдник на людете. И човек никога не трябва да осъжда самите люде. Защото те във всеки миг – както Добрият Разбойник – могат да се покаят искрено и да се обърнат с лице към Бога, Който е и Истината. И тогава те влизат в Царството.

Не е така с идеите.

Неистинните идеи може – и дори трябва – да бъдат разобличавани и добре е за човека да се отказва от тях. И когато една неистина се обърне с лице към Истината, тя не отива в рая, а просто обезсмисля съществуването си.

Разобличаването на неистините е неблагодарна работа. Но уважението към паметта на св. Паисий Хилендарски ни задължава да не бъдем неразумни, а да носим с достойнство отговорността за грешките си. Защото не градивно, а много разрушително би било едно дело, което би свързало името Паисий, името Банско, името българин и името България с неразумни начинания в пълно противоречие с националните културни и образователни традиции.

Дори и да построим злополучния псевдо-културен и псевдо-исторически център, дори и да се уговорим всички да мълчим за неистинността на цялото начинание, нали камъните на Паисиевия стълп сами ще завикат!