Господи, просвети моята тъма!



Преди години един млад богослов, който искаше да стане свещеник, запита предстоятеля на централен градски храм: “Отче, простете, Вие сте духовник повече от 20 години и сте изповядвали толкова много хора. Кажете ми, кой е най-големият проблем на християните в техния духовен живот?“ Отецът се замисли, въздъхна и отговори: “Най-сериозният проблем е, че голяма част от тях не искат да видят греховете си. Те вярват, посещават богослуженията, четат молитви и акатисти у дома, но не искат да се борят с греха, който носят дълбоко в себе си. Обикновено искат нещо и търсят от Господ и Църквата разрешаване на някакви свои проблеми. И това са житейски въпроси от най-разнообразен характер. Молят се Бог да им помогне по най-бързия начин да ги разрешат и изповядват принципа “Подай, Господи!“ А вътрешният момент, покаянието, разкаянието, въобще смисълът на християнския начин на живот като път за спасение, е оставен на заден план. Знаеш ли колко много хора съм изповядал и колко малко от тях осъзнават дълбоко своята греховност. Какво ли не съм слушал, но най-рядко съм срещал искрени и търсещи проблемите в себе си. А има и такива, които идват на изповед някак си по навик, предимно по време на пости, мънкат и казват: “Ами, аз никого не съм убил. Не съм изнасилвал. Моля се редовно и нямам някакви големи грехове. Добър човек съм и гледам да върша добри дела. И после се оправдават с другите – роднините, колегите, света, които никога не ги разбират, подиграват им се и са им виновни за всичко. Застават пред мен и отегчително изреждат общи фрази. И с това се изчерпва тяхната изповед. Но аз натрупах опит с течение на времето и започнах да ги питам: „А осъждал ли си някого?, Влизаш ли в интриги?, Гневиш ли се ?, Помниш ли злото?“ и задавам въпроси от този порядък за опомняне и осъзнаване на неизповядани грехове. Тогава започват да увъртат: “Ами то, без това не може!“, “С колеги работя, трудно е, ще ме изолират!“ Така търсят извинение за своето нехайство и повърхностен начин на живот. Живеят си удобно и пригаждат християнството, както им е угодно! Гледат да не се задълбочават. Запомни: хората не искат да видят греха си! Страхуват се от истината за себе си!“

Младият човек въздъхна и отново попита: “Явно това е масово?“ А отецът продължи с болка: „Много… Затова и не могат да напреднат в духовния си живот. Бог е милостив и чедолюбец, но от всеки иска чисто сърце и искрено разкаяние. А малцина са способни на това!“

Този разговор засяга една деликатна страна от пастирското служение и обгрижването на вярващите: апокалипсиса на личния грях. С пълно основание много богослови и съвременни духовници задават въпроса: “Има ли въобще съвременният християнин чувство за греховност в такава дълбочина, както последователите преди него?“

В секуларния свят днес, в който чистата православна духовност е изместена някъде в периферията на общественото внимание и далеч от социалния фокус, могат ли вярващите да изживеят лично разкаяние? Могат ли да изживеят драмата на блудния син от великата библейска притча в тази мощ и драматизъм, както хората преди тях? Защото е налице пагубната тенденция покаянието като вътрешно тайнство и стихия на помирение с Бога да бъде подценявано дори и в богословски среди? Това е печален факт, който нарушава духовния ритъм на вярващите и накърнява най-важната цел – спасението. За една немалка част покаянието в дълбочина е признак за тревожност, излишна самокритичност и крие осезаемата опасност от изпадане в депресия. А то е ключово за духовния успех на всеки, който иска истински да спаси душата си. Общо е мнението, че съвременните вярващи не отдават вече нужното внимание на този болезнен въпрос. Те подхождат към него повърхностно и лекомислено, и го докосват някак „с ръкавици“, без да искат да навлязат в него в пълнотата, която е необходима. Той ехти като зов от недрата на Стария завет. Всички пророци и духовни мъже са призовавали народа на Израиля преди всичко за помирение с Бога и спазване на десетте Божии заповеди. Те го изискват от всички като първо и най-важно условие. И изобличават, вразумяват, проповядват безмилостно за това да се извършва истински, в пълно пречупване на личната воля и с дълбоко осъзнаване на личната греховност.

По невероятен начин това е изразил св. пр. Давид, който след съзнателно извършения грях с Уриевата жена, изрича: “… беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене“ (Псл. 50). Първите проповеди на св. Йоан Предтеча и на Спасителя са пронизани от него. „Покайте се !“ звучи с цялата тревожност на грижата за човешките души. Не от ревността към Бога, а от дълбочината на разкаянието зависи успехът в личния духовен живот на вярващия. Светиите са го разбирали, нещо повече, подвизавали са се ежедневно и всеки миг с ясното съзнание за своето лично недостойнство и пълна окаяност пред Бога. Те са принизявали себе си по всякакъв начин, търсели за поводи за своя личен кеносис, и в края на земното си съществуване са плакали за милост преди да предадат душите си на Бога. Много свети отци и праведници са се молили само за един дар – да им даде Бог да видят греховете си. Не са искали харизматични дарове за общение с Бог и нетварните Му енергии, а само да видят греха си, да го осъзнаят, и с труд и подвизи да очистят душите си.

Един от най-великите умове на светото Православие, св. Григорий Палама, изрича мисъл, която всъщност е била неговата любима молитва: “Господи, просвети моята тъма!“ Обърнал е духовните си очи към себе си – в желанието си да „копае дълбоко“, да открие всяко свое недостойнство и да го отхвърли като непотребно и вредно за общуването му със Спасителя. Искреното и дълбоко покаяние е ключът за несъкрушимото Му царство.

В едно свое наблюдение св. Йоан Златоуст изрича: “Има разкаяние от дълбочината на душата и има разкаяние само привидно: затова едни се спасяват, а други се предават на осъждане!“ („Бисери на духовната съкровищница на Светите отци“,  стр. 361). Истински вярващият не може да принася пред пречистия олтар на Бога фалшиви монети и да се покланя с нечисто сърце. Той, Всемогъщият и Всемилостив Наш Отец, е тайновидец и Бог съкровен и неизказан, и не може да бъде заблуден от синовете и дъщерите човешки. На всички ни е необходим този трепетен дух на каещия се митар, който потънал в плач, осъзнавайки липсата на всяко добро, и лишен дори от сянка прелест, с ридание се обръща към небето, и с препълнени от сълзи очи изрича: “Господи, помилуй ме, грешния!“ Това е мостът към вечността между Царството на Бога и царството на кесаря. Ние, колкото и различни да сме, имаме нужда от този „дух съкрушен“ а не полуосъзнаване, топлохладност и застинало самодоволство, което е белегът на фарисея. Но дори тогава Той няма да ни осъди, а ние ще се осъдим сами, като лоши работници, които доброволно са отказали да бъдат Негови приятели!

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...