Любов без принуда

Вярата и доверието са работа на сърцето.

На 13.03.2024 г., след продължително боледуване, се престави в Господа Негово Светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Неофит, първосветителят на светата ни Православна църква.

Постепенно отшумяват журналистическите коментари за невиждания досега церемониал при изпращането му. Церемониал, в който бяха преплетени църковни последования със заемки от времето на Византия, традиции от Третото българско царство, държавния протокол за националния траур и погребенията с държавни почести (виж в. „24 часа” от 18 март 2024 г.).

В изпращането на Негово Светейшество участваха Вселенският патриарх Вартоломей, митрополитите от Светия Синод, пратеници на поместни църкви, президентът, премиерът, Н. В. Симеон II, политици от различни партии, чуждестранни делегации, представители на христолюбивото българско войнство и върховното му командване.

Вестниците отбелязаха удивителното съвместяване на църковен, светски и дипломатически протокол при погребението на Негово Светейшество патриарх Неофит. Впечатляваща, достойна тържественост…

Но имаше и друго.

Простихме се с него точно в седмицата на всеопрощението. Тънката човешка нишка на поклонението не секваше, бавна и тъжна. Хиляди хора…

Никой не бе ги принудил да изразят подкрепа на някаква кауза, да отстояват нечия страна в конфликт, да демонстрират нещо. Така става, когато непреодолимо искаш да откриеш пред света препълненото си сърце, независимо какво ще си помислят другите.

За пръв път от много десетилетия българите бяха обединени не от вражда, а от любов. Тази любов не може да се имитира – той няма да я види, тя никому не носи полза. Но точно тази безполезна любов е истинската. Чиста любов към чист човек. Към почувстван човек. Този, който те води към чистотата, без да парадира.

Нямаше фарисейски реверанси на политическата власт към духовната власт… Имаше държавни мъже, които плачеха. Властта проля сълза за Патриарха и тази сълза не беше театрална, защото той беше внасял мир в душата на властта. И сега Бог откъсваше тази душа от носителя на нейния мир. От този, който упражняваше дадената му от Бога власт без самолюбие. Покоряващо покорно.

Четох, че дори за рождения си ден Негово Светейшество не приемал подаръци и призовавал тези, които искат да го поздравят, да направят дарения. Така е купен ултразвуковият апарат за Акушеро-гинекологична болница „Шейново”.

Каква сияйна надежда излъчват думите от Обръщението на Патриарха в малкото православно календарче: „Нашият свят и съществуването ни са скъпоценни плодове от порива на дивната Божия любов”.

Не беше ли самият Патриарх скъпоценен плод на Божията любов към България – с боголюбивата си красота, с административната си мъдрост, с певческия си талант, с нищетата на бедността, от която бе тръгнал, с милостта си и моралния си ореол?

И още едно негово определение за друг Христов дар – свободата, тази любов без принуда: „Без свободата си човекът никога не би могъл да достигне до своето божествено предназначение: от Божия образ, по който е сътворен, да стигне до крайната цел на живота: богоуподобяването. И макар човекът често да е злоупотребявал и да продължава да злоупотребява със своята свобода, тя остава най-сигурният белег на неговото богоподобие”.

Наистина животът ни минава в злоупотреба със собствената ни свобода. Ние сме свободни да злоупотребяваме. Ние си позволяваме. Но сърцата ни се изопват като стражи, отдаващи почит, когато покрай тях премине сърце, което не е злоупотребявало със свободата си. Тогава те разбират какво са пропуснали и колко много се различават от него. И тази тъга по самите тях се превръща в обич към сърцето, което е могло по тих и велик начин да бъде свободно. Богоподобно свободно.

Отиде си от земята този, който молитвено се бе грижил за нас. Бяхме истински обичани от този отминаващ човек.

Кончината на Негово Светейшество патриарх Неофит разкри най-чистата мечта на българския народ – за съгласие. Показа тъгата му по съгласието.

Какво се случи?

Народът стана едно сърце. Това сърце разпозна Божия образ в Патриарха.

Негово Светейшество патриарх Неофит, царство Му небесно, ни даде един миг вяра…

Даде ни надежда. Че щом сме способни да тъгуваме по добрия пастир, може би и ние сме добри.

Че имаме смелост да изпитаме безполезна любов.

А нима любовта към Бог е „полезна”?

Автор: Мария Димиева