Мирът между свещениците

„Колко хубаво и приятно е братя да живеят заедно!“

Псалом 132

О. Ясен Шинев

При едно от своите посещения във Варна покойният вече владика Атанасий Йевтич разказа следния любопитен случай: “Преди време патриарх Павле ме помоли да отида и да отслужа света Литургия в един от големите храмове в столицата. И аз отидох, но знаех, че там отношенията не бяха добри, а двама от духовниците не можеха да се търпят и не разговаряха помежду си. Но службата е съборна, затова преди нея аз ги извиках и заявих, че ако не се сдобрят пред мен, въобще няма да ги допусна до Божия престол. Казах им, че Христос е Цар на мира и любовта, и всичко в Църквата, и особено между свещениците, трябва да става с мир и любов. Те пъшкаха, охкаха, но най-накрая се сдобриха. А после всички бяхме в съслужение на трапезата Господня!“.

Този случай от богатия опит на един от най-харизматичните представители на съвременното свето Православие е колкото комичен, толкова интригуващ и… поучителен. Защото засяга една деликатна и болезнена тема в църковната действителност – отношенията между свещениците. Тя е ключова и в много отношения решаваща за реалния православен духовен живот. Там, където свещеникът служи сам и няма други събратя в храма, в който е изпратен от владиката си, това няма никакво значение и смисъл. Но в преобладаващата част от градските храмове и особено централните енории, където служещите духовници са няколко, има особено важен характер.

Всеки свещеник има своя лична харизма и дарове, вдъхнати от дароподателя Христос, и това му създава неповторимо, специфично негово излъчване. Един е по-силен като молитвеник, втори – като утешител, трети – като организатор, а четвърти – в беседите и проповедите. Много често тези дарове се преплитат и това е не само за слава Божия, но и за полза и радост на всички християни. Всеки свещеник е богатство, той носи не само Неговата власт и заповядва на ангели и демони, но и предава Неговото бликащо откровение, пресъздадено през неповторимата индивидуалност на духовника и опита му като човек и Божи служител.

Такива са били и светите апостоли, дванадесет на брой, толкова различни един от друг, но всичките призвани и слети в едно и около Един – Спасителя Христос! Той е центърът и смисълът на тяхното личностно присъствие и общение! Единствен Той, Единородният Син Божи има пълнотата на Божията благодат и всеки друг, дори и най-обдареният, носи Неговата пресвятост, но също така и чисто човешка непълнота, последица от първородния грях. Уви, тя е като сянка, която го следва навсякъде.

В това няма нищо лошо и странно, защото е неизбежно. Така и всички свещенослужители, независимо с какъв сан или пост се намират в йерархията на земната Църква, страдат от своята немощ и лични недостатъци. Затова и отношенията между тях, особено в съслужение в отделните енории, са като скрита мина и подводен риф в морето на майката Църква. Независимо от мястото на всеки в този фрагментиран свят, ролята на екипа и колективните отношения излизат на преден план. А още повече в светата Църква, която е тяло Христово и всички сме призовани и призвани в тази неземна мисия да изповядваме Неговата истина и да пръскаме Неговата светлина.

Но много често реалността е източник на горчиви изводи, а картинката е тъжна и печална. Защото гордостта във всичките ѝ превъплъщения, завистта, лошото възпитание, личните комплекси, неосъзнаването на важността на съслужението или просто откровеното нежелание за диалог вземат връх и слагат тежък печат върху всичко. А врагът на нашето спасение – сатаната, се намесва и с всички сили се старае да разстройва отношенията в храма и особено между събратята. И както на бойното поле врагът се опитва да обстрелва и да поразява преди всичко офицерите – тези, които са най-отпред в редиците и водят атаките, така и в „невидимата бран“ сатаната се старае да нанесе поражения на водачите в армията Христова, да смути и разпръсне стадото. За това свое пагубно намерение той изпробва върху тях целия си богат арсенал от попълзновения чрез мисловни внушения или намеси на съпруги и миряни. Изпитвайки ужас от единството и мощта на истинското благодатно служение, врагът на нашето спасение изпробва буквално всичко.

Призната истина е, че една крепост най-лесно се превзема отвътре и ако има разнобой в тила и между редовете на нейните защитници, тогава всички предпоставки за поражението са налице. Има такъв патеричен разказ. Един духовник в братството бил толкова силно атакуван от мисловните атаки на врага, който му внушавал хулни помисли за служещите около него, че обикалял и изричал на глас: “Не е верно! Не е верно!“. А другите го помислили за умопобъркан… Това е неизбежната духовна битка на всяко ниво, която е ежеминутна, нестихваща, ужасна… Затова и не само заради това е толкова трудна. Там, където отношенията между свещениците са добри, блатата на недоверието биват пресушени и на тяхно място се появяват градини, в които цъфтят красиви цветя. Енориите бликат от живот, раждат се инициативи и кипи активен енорийски живот. Всичко е леко, приятно, весело и Божията благодат се усеща дори в най-малките неща. Най-важното – там е като оазис в пустинята и се предава атмосферата на небето. Постепенно и неусетно идват все повече хора, и привлечени от всичко, което усещат и виждат, те се потопяват в тази надреалност в реалността.

А там, където отношенията са лоши, дори въздухът е тежък и трудно поносим, миряните са напрегнати и храмовете са полупразни. Постепенно се настаняват всякакъв вид клюки, интриги, има примери на най-долно и дребнаво доносничество и се оформят ясни групировки, които с враждебност и дори трудно скривана омраза водят нечиста, подмолна война помежду си.

Миряните имат усет за всичко и изживяват нещата по свой начин. Те познават образа на конкретния свещеник и дори знаят за него повече, отколкото той дори може да предполага. Не очакват от него да бъде светец, но държат да бъде човек Божи и да им помага във всичко. Съвременните християни имат достъп до много информация от множество издания и сайтове, и затова претенциите им са завишени. Затова са критични и към тях е нужно да се обръщаме с голямо внимание. От решаващо значение за отношенията между духовниците е чувството за такт и желанието за разбирателство и неизбежен компромис. Когато си в съслужение, си длъжен да бъдеш екипен и да се съобразяваш с претенциите и недостатъците на човека до теб. Това е въпрос и на етика и дълг в името на Христос, Който е обединявал всичките си апостоли и е намирал път към всеки и всички. Затова и въпросът за мира между свещениците е толкова важен. Защото практиката показва, че и най-лошият мир е по-приемлив вариант от дори и най-малката война. Този мир винаги и навсякъде е крехък и е важно да бъде съхранен като първоцел. Затова си струва всеки от братството да задели време и внимание, за да изчисти своя подход към другия и да се опита да види не само своите претенции, но и своята лична отговорност към общото благо. От важно значение е съслужението на престола по време на богослуженията и особено светата Божествена литургия, която във висша степен е трапеза на любовта. Тогава всички духовници се причаставят в истинския смисъл от една чаша и веднага след това се прегръщат, като изричат един на друг: “Христос посреде нас!“ и „И ест и будет!“. Това е остатък от съкровището на Преданието на светото Православие и има особено съкровен и сакрален характер.

В рускоезичните страни е установена практиката на всяко неделно и празнично богослужение всички енорийски свещеници да служат заедно, а едва после да се отдадат на своите духовни треби и ангажименти. От особено значение е и отношението на конкретния владика и желанието му да се бори с този вирус в църковния живот. Някои свикват съвещания, правят събирания и обсъждат и говорят със свещениците си.

Тези, които познават живота и делото на Варненския и Великопреславски митрополит Симеон (1893–1988) знаят как той многократно е събирал своите свещеници, говорил, наставлявал и убеждавал да пазят мира и добрите отношения помежду си. Нещо повече – събирал е и съпругите им (презвитерите), и е общувал с тях дружелюбно, като се е запознавал с бита и необходимостите на всяко семейство.

Откакто съм бил ръкоположен като дякон, а и като свещеник, при всичките ми пропуски от догматичен и личностен характар, винаги съм се стараел да пазя добрите отношения и да съм миротворец. Това е едно от малкото добри качества, които имам и се старая да използвам, защото съм осъзнал, че от този деликатен и невидим елемент зависи немалко. Твърде много неща се решават „в кухнята“ и си струва човек да прояви нужното старание и да направи компромис. Това ми спестява много нерви и неприятности от съкровен и социален характер.

Въпросът за мира между свещениците е определящ и трябва да бъде разглеждан не само в духа на православната традиция, но в чисто етичен и морален план, защото в света на открити и вече откровени демонични предизвикателства той има основен характер. Сега, когато духът на краен индивидуализъм, несъобразяване с другите и дразнеща арогантност се е превърнал в стихия, която помита всичко, това определя твърде много неща и следва да бъде разгледано и осветено в неговата дълбочина и истинска тежест. Всякакво подценяване може да има неприятни последици както за пастирите, така и за миряните и цялостния духовен живот. Затова има такова значение и в него тупти зарядът на онова истинско служение и отдаване в Христос, което е смисълът и целта на всеки християнски живот. Ние сме призвани да служим и да се отдаваме на Спасителя, като превъзмогваме всеки свой недостатък и преодоляваме всички препятствия по този свят път и особено тези, които са дълбоко в нас самите.