Съпротивата, стаена в православната вяра…

Горните думи са от първото изречение в статия на Юлия Кръстева във в. „Монд“ (19 април 1999), преведена от в. „Култура“ (21 май 1999), която се опитва да обясни днешната “криза” на изток от България с конфесионалното моделиране на нашия разум. Това именно моделиране ни е направило, според нея, “мъже и жени, които са се отдали на историята” и затова всички православни треперели за своите “братя” сърбите… По-нататък в текст и контекст излиза, че главният проблем на православните християни в модерния свят е тяхната секуларизация, разбирана тук единствено като освобождаване на индивида от влиянието на църквата (религията).

Авторката с внушаващо респект у българските читатели име, а сред читателите на “Монд” – несъмнено дълбоко уважение – е създала една презумптивна картина за общество, което явно не познава, защото иначе не би слагала под един знаменател толкова различно моделирани нации като руската, румънската, българската, гръцката и най-сетне сръбската. Тя заблуждава западното обществено съзнание, че “Народите, които утре искат да се интегрират в една разширена Европа, си препращат един на друг своята специфична и скрита за самите тях концепция за индивида под формата на конфликти, които в най-лошия случай се изразяват в религиозни войни, а в най-добрия – като непреодолими несъвместимости.” Остава някой да обясни на самата авторка, че в Югоизточна Европа никога не са се водили религиозни войни за разлика от чудовищните конфесионални касапници в Западна. Тукашните народи нямат в историята си инициатива, подобна на още по-кървавите кръстоносни походи, през първия от които, в името на бога, неговите рицари са разпаряли в Йерусалим живи женски и детски кореми да търсят вътре злато.

Не искам да кажа, че средновековието на православните е по-малко жестоко, но именно в него божието име не мотивира историята. Следователно, погрешна е основната идея в тази статия, от там и заблудата на самата авторка, заблудата и на нейните френски читатели, които текстът ще придвижи с още една стъпка към сатанинския образ на православието.

По силата на своите занимания Юлия Кръстева рефлективно търси причините за трудната адаптация на православния човек към западното културно моделиране. Тук пък пропуска да си спомни, че такъв опит не е правен, а и кому е нужен? Дали превъплъщението на православния е непременно условие за съвместимостта между него и католика? Защото току що прочетох у Самюъл Хънтингтън известния на всички факт, че единствените емигрантски конфесионални общности, които не се адаптират към съответните социуми на Запада, това са тези на исляма. С православните проблемите не са били, кой знае колко по-големи отколкото например с португалците във Франция преди две-три десетилетия. Тогава за каква несъвместимост може да става дума, ако православни страни станат членове на Европейския съюз?!

Юлия Кръстева напразно затъва в теологията на православието: ”На доброволната светлина на разума и на неговото постоянство да задава въпроси и критикува не само божественото, но и социалните връзки, се противопоставя православната екзалтираност на една неизразима религиозна интимност и на църковната общност.” Защото днес тази екзалтираност отдавна няма стойност, а когато е имала, тя няма определящо значение за формиране на културния модел.

Тук се връщаме към началото на тези редове, за да напомним, че, ако горната теза не касае примерно русите, то за българите тя е валидна от самото начало на тяхното православно битие… Ненапразно екзалтация – външна и вътрешна – у българите се наблюдава само в онзи обред, който има чисто българска специфика.

Става дума за уникалния култ към славянските просветители, и неразбираемото за западния човек сакрализиране на тяхното дело. Иначе да се пише, че православният българин е екзалтиран, в какъвто и да било смисъл, си е чиста хумореска.

По същия неправомерен начин е оценила авторката и политическата инструментализация на православието. Всъщност политически инструмент православните църкви на страните от Югоизточна Европа са били само през турското робство, когато “заместват” държавната власт на нацията и в известен смисъл представят тази нация пред чуждата власт. Иначе в нормалното историческо битие основната им функция по отношение на държавните институции е да сакрализират техните форми и механизми, като по такъв начин укрепват идентичността и легитимността на самата власт. За сравнение ще напомня случая с кръстоносните походи, когато кралете и тяхното обкръжение са политическият инструмент на католическата църква, а в движението на самите походи се получава обратното – църквата става инструмент на кралете.

Ако Юлия Кръстева нямаше впечатление за православието предимно от общуването с баща си, както тя самата признава, а познаваше добре тезата на цезаро-папизма и нейното превъплъщение, щеше да разбере, че този модел също има своите резултати. Най-вероятно зациклянията в механизма му идват от това, че нациите, изповядващи православието, се намират в т.нар. БРОД – пространството, което отделя европейската от азиатските цивилизации – и постоянно се намират по ударите на една или друга инвазия. Това се отнася особено много до православните от Югоизточна Европа, изпитали колапса на едно 500-годишно азиатско робство, върнало ги далече, обратно в тяхната история, дори там, където те никога не са били.

Юлия Кръстева търси причината и следващите тази причина мотивации там, където ги няма. Истина е, че православната църква е много консервативна, но също истина е, че тя не играе съществена роля в политиката. Днес, поне в България, а донякъде и в другите православни страни, основната й функция остава да интегрира и катализира чувството за СЪПРИЧАСТИЕ, така отслабено от въздействието на политическата реализация на лявата доктрина.

Истината е, че православната теза за интимното сливане на духовността и знанието има невероятни морални предимства пред изхабеното недоносче на съвременния протестантски дух.

Защото индивидуализацията, която Просвещението сакрализира, лиши от всякаква условност и въведе като главна мярка за свобода еротизма, чиято сатанинска сила днес няма кой и с какво да обуздае. От тази индивидуализация, КОЯТО ПРЕДРАЗПОЛАГА КЪМ БЕЗОТГОВОРНОСТ, последваха изброените от авторката “нарушаване на закона, токсикомания, психосоматични състояния”, т.е. “катастрофалните размери… на депресивните психически разстройства”. Е, тогава защо им трябва на православните протестантският индивидуализъм?

Критиките към православието не за пръв път идват откъм Франция, люлката на реформисткия либерализъм. В негово име френските революции проляха потоци кръв, които преди доста време са изглеждали оправдани. Днес се вижда, че е било напразно, както напразно и престъпно е всяко оправдание на кръвопролития. Духът на просвещението не е мъртъв, но вече е ненужен и трябва да го смени духът на морала. Ето кое не достига на цивилизованото човечество, на човешките цивилизации изобщо. И вместо да призоват този дух, интелектуалците на Запада търсят противник там, където го няма. А противникът е пред всички нас, той настъпва с виртуалния свят, който въвежда лъжата като основа на човешкото битие.

Юлия Кръстева предлага конфесионална федерация на християнските църкви, на “различните християнски течения”, главните фактори на духовността на Европа. Така щяло да се извърши моралното и личностно възстановяване на бившите комунистически страни с православна религия, щяло да се постави началото на истинска светска, критична, просветна и философска дейност, която… да доведе до истинска секуларизация. Прочее, смята тази българка, изживяваща се като европейска интелектуалка, главното, основното е “да бъде възстановена свободната личност”.

Горката, тя не знае, че Западът в момента прави точно обратното сред народите на Европейския Югоизток, и по-специално у православните. Унищожавайки с бомби и ракети вярата в сакралитета на обществената воля, мерките за лъжа и истина, универсализма на доброто и злото, Западът показва, че православието има своето място в човешката цивилизация. Не то, а волята на злото, и правото на силния носят вина за днешни и вчерашни кръвопролития. Защото от Запад ни зоват да се търпим един друг, а самите те не търпят някой да им противоречи.

Подозирам, че атаките срещу православието не са случайни, а още по-малко изразяват грижа за самите православни. Ortodoxia е латинското наименование на православието, което буквално значи неотклонно непоколебимо следване на принципите, последователност във възгледи и убеждения.

Това именно плаши Запада, защото за него адаптация значи унищожение, подмяна на човека, такъв, какъвто го е създала НЕГОВАТА история. Защо на православието се ОТРИЧА ПРАВОТО НА СЪЩЕСТВУВАНЕ, а на православните – правото на вяра. Защо те се приемат като чужди от техните братя-християни от Запада?! Защо днес Западът защитава правото на мюсюлманите на всичко, което поискат, а правото на православните на съществуване изобщо се отрича?

Няма нужда от никакво “преминаване отвъд схизмите”, има нужда от преминаване отсам морала.

Това значи да се намери мярка между индивидуалността и съборността. Защото се видя, че атомизацията на социума е ад. Наскоро американски вестник описа пилотът на В-2, който излетял отвъд океана, стигнал Югославия, хвърлил десетина 900-килограмови бомби, върнал се да участва в малко семейно тържество. Това, без да си зададе въпроса: Кой е долу? И сигурно, без да е виждал жив сърбин или албанец! Свободната личност е загубила човешкия си образ именно поради своята индивидуализация, автономизация, наречете го както щете. Разбойникът, който убива, за да граби, също е свободна, автономна личност, сигурно и щастлива при някой голям “удар”. Но какво има общо той с онова, което ни прави човеци?

Накрая на своята статия Юлия Кръстева цитира нихилиста на Достоевски: ”Бог е мъртъв, всичко е позволено”, за да докаже, че нихилизмът е структура, тайно присъща на православието.

Седя пред телевизионния екран, гледам и слушам как ме убеждават, че като разрушат една прекрасна европейска страна, ще възцарят мира…

Чий бог е мъртъв?

25 юни 1999