Христовите гвоздеи и ние

Гвоздеят на неприетото унижение

Молбата за прошка, изречена с нечисто сърце, задълбочава конфликта чрез дребнавите уточнения, които единствено целят да докажат собствената ни правота. Гвоздеят, който се забива в сърцето ни, е гвоздеят на неприетото унижение. И изчезва онзи кротък мир в нас, който би останал, ако само за секунда бихме изтърпели унижението. Именно тази секунда нетърпение отваря широката врата на лукавството. И в Твоя храм, Господи, „Простено. Прости.” прозвучава като шамар. И в безбожната тишина като мълчим, крещим, че сме прави.
Как да опазим кроткия мир и в себе си, и в другия? Изглежда е непосилно да сме като земята, която приема в себе си всичко мръсно и го претопява така, че после ражда цветя. Мъдрата земя, в сравнение с която сме истински прах.
Кой беше владетелят (Светослав Тертер?), изобразен върху монета, в едната ръка с жезъл, а в другата – с торбичка пръст. Тази торбичка е символ на неговата тленност, от която не може да го избави владетелският сан. Тя е бъдещето му, което той носи със себе си. Негов дубликат, който въплъщава човешката му краткост – гвоздеят на неговото унижение, истинският му багаж, умаленото му „аз“. Урокът на монетата впечатлява чрез срещата на царското достойнство и праха. Тази торбичка е човешката немощ като царско унижение.
Отец Теоклит Дионисиат пише, че „за да станеш безстрастен, се изисква не само аскетична дисциплина, но и молитва, кървава пот, унижение, презрение от света, разпятие, гвоздеи, копие в ребрата, оцет и жлъчка, като си изоставен от всички; оскърбление от неразумни братя, съразпнати с нас, хули от минувачите, а после – възкресение в Господа, безсмъртната светост на Пасха”.
Но до светлината на Пасха се стига чрез гвоздея на унижението като добре дошъл.
И Господ, бидейки мъртъв и гол на кръста, не бе победен от гвоздеите. Той е Царят на славата, защото прикова Себе Си към Своя кръст – човека, който не понася унижение.

Благословение за гвоздеите

Гвоздеите са агресивната, разкървавяваща грубост – слугиня на смъртта.
Ако не понесеш гвоздеите, трябва да ги забиеш.
Ако не разпнеш себе си, ще разпнеш другите.
Четох книгата на един съвременен свят човек, който казва, че „душата на човека има собствена чувствителност и може толкова много да се нарани, че дори раната да се излекува, белезите от гвоздеите остават. Както е било върху тялото на Христос. Той възкръснал и приел нетленно тяло, но белезите от гвоздеите останали върху възкръсналото тяло”.
Обаче Бог, Който всичко преобразява, е превърнал раните Си в знаци на Своето разпознаване като Възкръснал, превърнал ги е в знаци на безсмъртието Си.
Направил е от тях свидетелства за Любовта Си: „Вижте ръцете Ми и нозете Ми, Аз съм същият, попипайте Ме и вижте…” (Лука 24:39) – казва Той на Своите ученици, когато се явява Възкръснал пред тях.
Позволението да бъде докосната живата рана, което Той дава, напомня за безкрайната готовност на Любовта да понася болка, за да увери другите: „Аз съм същата.”
След като Любовта разказва Своя урок на падналия свят и сама става Урок, Нейните рани правят разпознаваемо Възкресението ѝ.
Както казва св. Франциск от Асизи – получилия от Христос дара на раните Му: „Хвала на Бога заради нашата сестра, телесната смърт”.
Това е.
Любовта благославя и гвоздеите.

Доверието в гвоздеите

Иконографският сюжет „Неверие Томино” сякаш дописва един стих, който липсва в Евангелието – „казва”, че Тома е докоснал раните на Иисус. Така иконата поучава за страшната жестокост на неверието. Дори в някои иконографски варианти Христос е повдигнал дясната си ръка, за да открие раната на реброто Си – най-голямата рана, разреза от копието на римския войник, пробол Иисус на разпятието. В други икони дланта на Тома е вътре в тази рана.
Как е в евангелията?
Знаем, че Тома поставя условието да види и докосне раните на възкръсналия Христос, за да повярва.
Тома пристъпва към Учителя… Посяга към раните Му, но се спира преди докосването. Ето точния цитат (Йоан 20, 27-28):
27. „Дай си пръста тук и виж ръцете Ми, дай си ръката и тури я в ребрата Ми и не бъди невярващ, а вярващ.“
28. „Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой!“
Това е викът на срама от недоверието, но и на екстаза от намирането и разпознаването на Бога.
Тома е изпитвал глад по Бога, нетърпелив до жестокост духовен глад, но с приближаването към Него нетърпението секва, за да се превърне в потрес от Божията милост.
Тома съумява да овладее секундата нетърпение и не докосва Христовите рани.
А Бог не просто го допуска до Себе Си – повиква го, приближава го до Себе Си. Отказът на Тома да докосне раните означава, че представата му за Бога придобива пълнота. Иисус на Тома е бил непълен и незавършен, защото самият Тома е бил такъв.
Тома се среща с безсмъртието на Любовта, Която помни ученика Си, Която снизхожда опростително към доверието в смъртта Ѝ, и Която се жертва, за да бъде проверена въпреки Своята абсолютност и безусловност.
Тома е извървял пътя на свидетеля на Христовите чудеса, сред които и възкресението на Лазар, т.е. на Неговите победи над смъртта, но и на Неговата смърт. Знае разпването Му със сигурност, защото Тома знае като „вижда“. Когато учениците на Иисус му казват, че са Го видели възкръснал, Тома сякаш забравя доверието си в тях. Той остава при доверието си в гвоздеите. Иконографският сюжет акцентира именно върху това доверие в гвоздеите.
Ако докосването на раната беше разказано, то нямаше да е толкова жестоко въздействащо, както когато е нарисувано.
Но по-важно е друго.
Тома е познавал Разпнатия, а придобива Възкръсналия.
Познавал е Живия, а вече ще познава Вечноживия.
И именно заради св. апостол Тома сме получили блаженството да вярваме в Невидимия.

Измислените гвоздеи

Всъщност гвоздей на унижението няма.
Няма и унижение. Не можеш да бъдеш унизен, понеже си образ Божий, Творба Божия.
Егото се дразни от всичко – че не е похвалено, че е критикувано… То се храни от похвали и не търпи порицания.
Но не можеш да промениш Творбата. Можеш само да я окаляш. Егото прави точно това.
Поради фамилиарниченето си със злото то е толкова заслепено, че не вижда неговата чудовищност, и даже измисля такива способности на злото, каквито то не притежава. Защото забравя Бога. „Но да се помни Бог е по-важно от това да се диша” – казва св. Григорий Богослов.
Гвоздеите са измислица на света, те са илюзия, че може да се посегне върху Вечния. Една материализирана илюзия, която ни помага да разберем, че е по-лошо да изковеш гвоздеите, отколкото да понесеш болката от забиването им.
Ние сме в прободените Божии длани, от които винаги ще капе Неговата кръв – възкресен елей за света. Света на Живия.