Четиридесет дни (по-рано)

Вечерта е тиха и хладна. Небето се е стумрило. Облаците, натежали с дъжд, са надвиснали ниско над земята, но не смеят да заплачат. Минава час, минават два, тишината сякаш се усилва и се върти в сърцето, навява в душата необяснима тревога.
Средата на март е. Утрото ни среща почерняло. Събуждаме се осиротели. Патриархът си е отишъл. Патриархът го няма. Отходил си е от земния свят патриарх Неофит през изминалата нощ.
В притвора на Великия пост тази загуба се усети още по-натрапчива и болезнена.

София. Звънът на камбаната е тежък, отмерен на равни интервали. Чува се още от паркинга, където оставяме колите. Колкото повече наближаваме църквата, толкова по-силно ни поглъща този траурен плач. Кове, сякаш с тежък чук, гвоздеи в сърцето.
Черен флаг е спуснат по височината на храм-паметника „Св. Александър Невски“. Площадът е пълен с народ. Народ, дошъл от близо и далеч. Небето все още държи сълзите си ниско, облаците се притискат почти до земята, сякаш и те искат да се поклонят пред тленните останки на Негово Светейшество. Опашката от поклонници се извива от катедралата чак до храм „Св. София“ и не намалява, прииждат още и още хора. Всички мълчат. Колкото повече хора идват, толкова по-осезаема става тишината, а траурната камбана я прави още по-оглушителна.
Минават часове, но всеки търпеливо стои и чака реда си – за последен поклон пред Светейшия. Всеки е утихнал в своите мисли, спомени и преживявания на сърцето.
Идват журналисти. Общата скръб, тази свята обща скръб не подминава и тях. Обичайно държат микрофони, камери, фотоапарати, но сега нещо ги спира да бъдат познатите ни агресивни папараци, жадни за сензации. Пред нас стоят смирени, кротки хора, които със съчувствие искат разрешение да снимат, искат разрешение да питат. Подават микрофона на този, който иска да говори.
Една жена зад нас на опашката разказва за дядо Неофит. Познавала го от дете. Израснали са заедно, по сокаците около „Св. Наделя“. Гласът ѝ трепери. Вълнува се. Но с охота разказва съкровените си истории и всички чуват. Представят си, пренасят се във времето на неговото детство, на дейната  му младост. Усмихват се. Чувстват го още по-близък. Дядо Неофит – благият, усмихнатият, скромният, духовният пример, великанът.
Денят си отива, нощта разстила черен воал. Поклонението пред ковчега не спира. Опашката продължава да изпълва целия площад.

Събота. Облаците отстъпят. Слънцето нежно просиява в лазурната синева. Погребалното шествие започва. Литията от хиляди човеци, събрали се да го изпроводят в последния му земен път, придобива измеренията не на печално събитие, а на тържество на Православието.
Цялата земна Църква сякаш е тук – от близо и далеч, владици, държавници и боголюбивото войнство, обикновени миряни, вярващи и невярващи са се събрали да изпратят своя Патриарх. Усещането е силно и благодатно – все едно всеки долавя тихия полъх на ангелите, дошли да посрещнат душата на Светейшия Старец и да я съпроводят към Небесната Църква, към Вечния Архиерей – нашия Господ и Бог Христос Вседържител.
Събитието е внушително, почти като на филм. Невиждано и нечувано за българската действителност, или поне за съвремието ни. Сякаш пред очите на вярващия човек се разкриват стиховете от Псалтира.
Напред вървят певци, отзад – свирачи на свирила, по средата – девици с типмани: “… в събранията благославяйте Бога Господа, вие, които сте от Израиелево семе.” (Пс. 67:27).
И макар че организацията е нарочна, режисура няма – всички са тук, защото сърцата им имат нужда от това.

Вечер след изморителен и напрегнат ден навън. А в храма – полумрак. Кандилата кротко мъждукат, пламъчетата играят, трептят. Образите от иконите са като живи, взорът им среща погледа на богомолеца и го изпълва с наслада. Човек намира утеха, спокойствие, мир. Не му се иска да тръгне. Когато излезе отново в шумния свят, продължава да носи със себе си аромата на благодатния тамян от църквата, а душата му е пълна и наситена. Подобно е усещането за дядо Неофит – като храм, пълен с любов; очи, от чийто поглед прозира доброта; сърце, пълно с благородство; усмивка, даряваща благост.
Патриархът си тръгна. Няма го. И ние, както някога нашите деди са викали след своя патриарх, светия Евтимий, сега задаваме молитвено въпроса: „На кого ни оставяш, владико?“.
А с душата си и дълбоко в сърцето си чуваме отговора: “На Светата Троица ви оставям! За пътеводител най-свят имайте Евангелието”.