Издателство „Омофор“ представя „Мария от Охрид“ на Антон Баев

Блажено усъмняване във Великото
Не може всичко да е толкова против,
не може всичко да е толкова,
не може…
Сигурно аз греша в разказа,
сигурно аз греша,
сигурно…

 

Издателство „Омофор“ има удоволствието да представи на вниманието на читателите книгата „Мария от Охрид“ на Антон Баев.

Антон Баев е поет, белетрист, литературен критик, литературовед и журналист. Роден е през 1963 г. в Пловдив. Завършва Английската гимназия в родния си град (1982) и Българска филология в Пловдивския университет „Св. Паисий Хилендарски“ (1989). Специализира журналистика в Университета на Айова, САЩ (1994). През 2009 г. защитава дисертация по нова българска литература в Института за литература при БАН. Работи като библиотекар, хоноруван преподавател в Пловдивския университет, главен редактор на в. „Марица“. Основател е на „Пловдив онлайн“ и други информационни сайтове, както и на два вестника. Създава ежегодния Международен фестивал за поезия „Орфей – Пловдив“. Автор е на шест романа, девет стихосбирки, три сборника с разкази, три монографии и книга с фрагменти. Носител е на множество литературни награди. Негови творби са преведени на 15 езика.

 

 

ИЗПОВЕДИ И ПРИПИСКИ

„Мария от Охрид“ на Антон Баев е отличената книга в националния конкурс за християнски роман за 2022 г., обявен от ИК „Омофор“. Целта на конкурса е да се насърчава добрата християнска художествена литература, което е отколешна кауза и стратегия на издателството.

В романа авторът е избрал да пише и разказва на „майчиния език и правоговор“: „Сигурно Бог тъй е отредил – човешките истории да се описват на майчиния правоговор, а Божиите – по канона“; и че е сънувал все на ония забравени топли думи, майчините. И ще рече още: „исках всичко да звучи на езика майчин. Че тупка тоз език като сърце, и ритъмът е всичко в него…, и всичко ще е правоговор“.

За себе си извеждам за главен герой на книгата именно авторовия език: наричам го главен – защото на този своеобразен благ език читателят е въвлечен да споделя съдбите и изповедите на Мария, Инокентий, Франциск, Григорий, Йоан, поп Стойко и другите; а герой – защото този език удържа до края на книгата да построи целия градеж на романа, основателно наречен от познаваческото жури „полифоничен, с многогласов сюжет“; (още и с хубавата дума „пълностойно“).

Авторът е намерил и удържал единен език и стил и за историческата, и за сюжетната (условно казано) река на разказа, и за монологичността, и за чувството, и за пъстрословните описания, за да оживотвори близо век време от възрожденските страсти български, верски и църковни, духовни и бунтовни, падания и ставания.

И също на този „благ майчин език и правоговор“ е издържан, иззидан и историческият темел на „приписките“; „из/под линия“ романът гради и надгражда една вълнуваща многолетна историческа картина, на места пòтресна с ужасиите, на места пълна с красотите Божии и земни, а на места те разсмива с благодушния слог на разказвача…

В своеобразната композиция на романа авторът потопява читателя бавно (не и без словесна самонаслада), както полека се навлиза в река; и го води покрай историческия цокъл на деянията български – църковни, екзархийски, обществени, политически – деяния, които ще нарече възрожденското новобългарско зачатие. Още и из съдбите и размислите на многолюдието цариградско и охридско.

Ако не се опитвах да се държа о своеобразната реч на автора, щях да сложа думи като „топоси“ вместо места, „персонажи“ вместо лица, „полифоничен сюжет“, „архетипи“ (например вечната змия, жената, отхапването на ябълка от Мария, жени бездетки, изкушението и др.), „историографски отклонения“, „роман в романа“ и пр.  Ала предпочитам да остана близо при авторовото „глаголене на майчиния език и правоговор“. А читателят сам ще навлезе по излъскания калдъръм на миналото, спомените, и на паметта, вечно люшкаща се между вярата и обичта към Бога и земната любов към човека.

Защо авторът ти спомня и тъй живописно изографисва уж „под линия“ тази историческа христоматия на романа? – Може би, за да видиш, в неголемия му обем, наведнъж и накуп събрано множеството лица и личности, исторически реални и известни ни, църковни радетели, владици, фанариоти, заточеници, вестникари цариградски (и вездесъщият Петко Славейков), деятели, мисионери, заговорници, простолюдие всякакво – как са късали абите и антериите си и расата и калимавките си, и кундурите и цървулите си из сокаците и „улиците тесни като кама“ на тогавашната ни възрожденска столица – вековечният Цариград, същинският езиков и людски Вавилон… И ще вдъхваш мирисите на „подземия още от византийско време“, на гъмжащи от народ и добитък ханища, на чаршии с тънките аромати на кафе и шербет, на оружейници; пъстро човешко стълпотворение от Леванта до южна Европа, и от Венеция и Валета, и от Охрид и Кукуш, и до заоблените и меки препечени хълми на Странджа; и да те омайва разноречивата глъч на турци, гърци, българи, евреи, венецианци, араби… И да те връща обратно, навътре: до неукротимото душевно и духовно щение и горение човешко – между битието земно и ВъзБога.

„Върла работа е да живееш в самия център на империята, град на разврата, клоака на страсти“, – ще ти рече разказвачът; Цариград, вавилонската блудница пред залеза на Империята, гмеж от хора, езици, мириси, източно разточителство, и блясъкът на Босфора, и съблазни, лукавства, мъст, и вземане на решения исторически, и амбиции твърде едри в наивността и жертвоготовността ни; и коварства, жестокости, мъст; и мъки и борби за неясни още волности и свободи…

Българи край Златния рог.

И макар че неведнъж и дваж из романа ще се засмееш, читателю, но все пак ще останеш тъжен духом: заради неведомата ни в Бога участ човешка; и заради светата ни гòрка участ българска…

А езикът на романа е все тъй като пивка вода, благ и мек подобно „кадифе сезона, времето на октомври“ в южните предели на империята…

Тая земя е свещена, древният осветен и обожен град Охрид, Лихнида, Лихнидос, чудното средище на църкви, в които тихо тлеят нетленните мощи на светци, стълбове на нашата вяра, корен, словесност… Земя, украсена с блясъка на езерото по пладне; или нощем, при ясно време, в прозрачните му води можеш да гледаш звездите, размесени с бисер и седеф… Или от грамадната висина на „Свети Йоан Канео“, в западния край на Охрид, да потънеш с очи в зеленооката вода, и ще потръпнеш от подмолите долу.

Езерото – благословено от светостта Климентова, от красотата на Пресвета Богородица Перивлепта, Прекрасната; и с тайнствените баладични води край манастира на великия и целебен светец Наум („изпълнен с утеха“ значи името му); и още по-загадъчните води край „Свети Заум“… И когато през режещия тръстиков вятър се вслушваш в онзи само насъне доловим тътен на водите охридски и преспански, подземно изливащи се от езеро в езеро, като от чаша в чаша, като от съдба в съдба, и все тъй вечни по Божията милост в непоклатима каменна шепа.

И защо толкова за Охрид, ще речеш? – Защото Охрид е сърце, и душевна болка, камък, вода, святост, страсти, молитвеност, и отблясъци езерни. И исторически и съдбовни. Защото авторът на тази книга именно тук е заплел съдбите на Мария, на Пресвета Богородица Перивлепта, на Девата от „Езерните молитви“ на свети Николай Велимирович, епископ Охридски и Жички, и на мнозината други. А също и нашите съдбини. И нашата мисъл и тъга.

Езерото, по чиито брегове светците проповядват с крайезерния шепот на молитвите си – от свети Климент и Наум до свети Николай Велимирович; а над водите му виси небесното светило и се къпе в прозрачната глеч, и се взира в съкровената душа на езерото… Особена мистичност имат тези прозрачни и тайнствени води охридски, езерни, дар Божи за земята и за хората. Красиво е. Красиво и паметно.

А помислите и делата човешки, описани в романа „Мария от Охрид“, са понякога праведни, понякога греховни, понякога страшни. На места авторът ще оправдае героя си за любовта му, че тя му е като просветление от Бога, че човек заобичва не току тъй, а посоченото му от Бога…

„Защото с обич се случва всичко на този свят, а без обич светът погива, не ли? – Абат Франциск размисля в унесеност и меланхолия: между обичта и вярата му в Бога, и любовта му към човека, към Мария…

„Всички истории разказват за любовта и смъртта, защото нищо друго не си струва да бъде запомнено“ – завършва авторът.

Всъщност за какво пишем, за какво витийстваме? поетизираме, съзерцаваме? тъгуваме? – За да можем да устискаме в сърце и в шепа мимолетната памет, някой спомен, някой глас, някоя паметна дума. Търсим спасение, а и смисъл в миналото… В помненето… Живеенето ни в спомена – ще рече авторът, – това е истинският ни живот. „Не мислете за загубата, а живейте в спомените, те са истинският ни живот, както и вярата, че ще се срещнем на небето“ – така абат Франциск продължава времето на любовта в томлението на спомена. В светлината на паметта. – То и къде ли другаде можем да се върнем и се съхраним, ако не в паметта?

„И разрухата на времето, и потъналите империи, и споменът за човешките стремления винаги ще изплуват като острови от езерата на паметта ни.“ – Което опазим и повтаряме в паметта, него ще увековечим и пренесем.

„Ако е имало какво да се записва, значи е имало за какво да се живее… Не ли само писането ни спасява, както сънищата ни закрилят от живота?… Понеже нищо друго не остава на тоя свят, освен стореното добро и написаното. Амин.“

Венета Дякова

Ex libris, еx homines

Може ли да се напише обща история на Балканите и как това може да стане чрез литературата? Тема, занимавала такъв забележителен автор на исторически романи като проф. Вера Мутафчиева, която в едно интервю казва, че общата история е възможна само през описването на болките. Може би оттам тръгна този роман. Благодаря на Вера Мутафчиева за всичките й книги!

Веднага трябва да добавя обаче, че на въпросното интервю ми обърна внимание проф. Хюсеин Мевсим. Сглобих много от историческите топоси и събития в романа благодарение на неговите книги. Допитвах се до него за разни неща. Книгите му за българите в Цариград са извор и на история, и на вдъхновение. Благодаря за десетилтното ни вече приятелство, Хюсеин Мевсим!

Историческите извори, върху които стъпва сюжетът, са преди всичко книгите на Христо Бръзицов и особено Някога в Цариград, Бащин край, Во Прилепа града и Екзарх Йосиф I. Невероятен писател, журналист, осъден доживот от Народния съд след 9 септември 1944. Нека четем книгите му!

Тончо-Жечевият Българският Великден, този опит за исторически очерк върху втората половина на българския XIX в., фокусиран върху Цариград и църковните борби, си остава, дори с някои несъответствия, христоматиен труд за „нереволюционното“ ни Възраждане.

Хроникьорът на някогашен Пловдив – Никола Алваджиев, със забележителните му Пловдивска хроника и Старите черкви в Пловдив.

Вестникарските „изрезки“ от времето – предимно цариградските български издания, които се съхраняват във фонда на Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив, трябва да бъдат прелиствани, винаги изскача нещо ново от пожълтелите им страници.

Литературното наследство на един от малцината ни енциклопедични писатели – П. Р. Славейков, е все така стъписващо като обем и вероятно поради това в него се откриват изненадващи неща. Паралелът между може би най-живата българска поема „Изворът на Белоногата“ и „Дивата американка и питомният европеец“ е на доц. Бисера Дакова, какво изненадващо откритие!

Пребиваването ми в Македония по линия на европейската програма „Традуки“, а и по много други частни пътища преди и после, ми помогна да надзървам многократно в етнографските музеи там – с бележник в ръка. Не знам по какъв друг начин може да се влезе в обувките една отминала и неживяна от нас епоха освен през съхраненото в музеите.

На книжната лавица в апартамента, който ми бяха дали в Скопие, попаднах на книгата на Cristopher Deliso Hidden Macedonia. И досега си пазя томчето с десетки подчертавания с молив по страниците му. Вярвам в щастливите случайности.

Благодаря на едни магически градове, където този ръкопис се зачена и роди – Скопие, Охрид, Битоля, Пловдив, Солун, Истанбул, Валета, Ахтопол. Вярвам, че книгите зависят не само от времето на написване, но и от местата, където се пишат.

Благодаря на дузина писатели и поети от Македония за приятелството им: Никола Маджиров от Струмица, проф. Елизабета Шелева, Богомил Гюзел и Лиляна Диран (мир на праха им), на Борче Георгиев и Драгана Евтимова, на Жарко Куюнджиски, Владимир Мартиновски, Душко Кръстевски от Скопие, на Сашко Насев от Охрид, на Михайло и Славица Свидерски от Битоля, на проф. Анастасия Гюрчинова за обемното й изследване върху Пърличев и Ариосто, за смеха и меланхолията – в книгата има по нещо от всеки от вас.

Благодаря на Роберт Алагьозовски и съпругата му Биляна Ставрова за гостоприемството им в Скопие и из цяла Македония.

Благодаря и на много, много други оттатък Вардар, с които се запознах след завършването на романа. И те (оказа се) са в страниците му.

Мисля литературния герой като проекция на всичките ни мислими срещи.

Благодаря на екипа на фондация „Покров Богородичен“ за конкурса за християнски роман; благодаря на журито с председател Христо Карастоянов – за чудесната мотивация при оповестяването на избора им. Благодаря на екипа на издателство „Омофор“ за професионалната им работа.

Благодаря на Министерството на културата, което в програмата си за подкрепа на творчески проекти в областта на литературата оцени този проект и ми даде сигурност да го завърша.

Благодаря на Светлозар Игов, който, след като прочете романа, ми каза: „Нищо няма да променяш в този текст!“.

И най-вече благодаря на доц. Елка Димитрова, която ми подари идеята за цял втори роман в приписки към първоначалния вариант на текста, който беше с бележки под линия, без тези бележки да имат литературна, а само справочна, функция. Всъщност, благодарение на Ели, тези бележки се превърнаха във втори роман, през който, надявам се, читателят да не минава с досада или изобщо да прескача. В тези приписки са историческите личности и събития, описани с езика и оптиката на литературния герой.

Благодаря на всички, с които ще се срещнем чрез този текст!

Антон Баев

Март 2023

Мария от Охрид

Антон Баев

Година на издаване: 2023

Страници: 378

ISBN 978-954-2972-95-2

Цена: 21 лв.

 

 

За поръчки от издателството: фондация „Покров Богородичен“, издателство „Омофор“, бул. Черни връх 68, София 1470, тел. 0886 149 991, Ивайло Недков;

За онлайн поръчки от сайта на издателство “Омофор”: ТУК>>>

За онлайн поръчки от ателие-книжарница „Къща за птици“: ТУК>>>