Вероучителни неволи

Познавачът на нашето училище разбира, че нито един, нито десет нови предмета няма да променят нищо в него. За деца, отдавна безпределно глухи за всичко, което не е дискотека, гаджета, порно или наркотици, появата на някакъв си вероучителен предмет няма да е повече от поредна муха, бръмчаща около ушите им. Смешно е да очакваме, че те ще почерпят от него добродетелите, които не са получили в собствения си дом и от всекидневната си среда. 

Учителят днес е аутсайдер в нашето общество и децата прекрасно разбират това. Разбират го и възрастните работодатели, които оценяват труда на учителите по-ниско от този на чистачките. За какво възпитателно въздействие върху нечий млад ум може да се говори изобщо в тази ситуация? 

При все това наивната вяра в Педагога като в някакъв ваятел на детски души се таи все още в мнозина тромави мозъци. Споделят я и нашите митрополити. Обзалагам се, че никой от тях през последните 50 години не е виждал живо дете или ученик, – а и да го е видял, не е разбрал нищо от него. Всичко, което знаят за юношеско-образователната сфера, са спомените им, в които суровият образ на селския даскал с пръчката се нарежда измежду тези на стражарина, бирника и околийския началник. С такива представи не е чудно, че съветите им удрят винаги на камък и че мъдрите им апели предизвикват по-скоро смях, отколкото страхопочит.

Ето защо се съмнявам, че “всенародното“ шествие би могло да убеди някого и да оправдае надеждите, които му се възлагат.

Нашите църковни среди не разбират, че не са на позиция, нямат нужния авторитет, за да наложат нещо на обществото. Ако църквата свика всенародно шествие в Русия или Гърция, то това наистина би впечатлило хората. Допускам, че и в Румъния и Сърбия би било така. Но не и в България. Не и Българската православна църква. И за това е виновна самата тя. Хората се умориха да виждат нейния гръб във всички трудни моменти от живота си. През всички тези години след падането на комунизма клириците ни се занимаваха с разколи, интриги, бизнес, борба за власт и пари – с всичко друго освен с нуждите на християнския народ и съдбата на бедните и онеправданите, които са мнозинството от паството им. Църквата ни се е превърнала отдавна в агенция за продажба на ритуални услуги. Дух на меркантилност и користолюбие лъха от нея. В някои храмове това чувство е толкова силно, че сякаш чуваш в ушите си гласа, който мърмори непрестанно: “дай…“, “дай…“, “дай…“. Е, с какви очи тогава Синодът се прави на морален съдник и авторитет? Кой ще го приеме сериозно? Какъв е този пастир, който е зарязал стадото си да се скита по пропасти и тъмни гори, плячка за всички орли и вълци, докато сам той си стои в кръчмата и играе на карти?

Наскоро журналистът Горан Благоев попита от един столичен всекидневник: “Може ли да спасяваш душата на онзи, който се рови в кофите за боклук и спи в кашони? Или на онзи, който е останал без работа? Можеш ли да обясниш на такива хора, че съществува душа, която за разлика от тялото е вечна и заслужава по-големи грижи? Та нали за да чуе това, човекът трябва поне в този момент да не мисли за парче хляб… Показа ли ни го това Българската църква през последните две десетилетия религиозна свобода? Създаде ли поне един хоспис за възрастни, взе ли под грижите си поне един дом за деца, останали без родители, отвори ли вратите на пустеещите манастири за бездомните?…“

Въпроси, въпроси… Писмото остана без отговор. Какво пък, тогава и народът може да отговори на жалбата на пастирите си с библейските думи: “Гладен бях, и не ми дадохте да ям; жаден бях, и не ме напоихте; странник бях, и не ме прибрахте; гол бях, и не ме облякохте; болен и в тъмница, и не ме споходихте“ (Мт. 25:42-43). Пък и да им напомни Божието предупреждение: “Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви иска да тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за Мене; новомесечия, съботи и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие – и празнуване! Душата Ми мрази вашите новомесечия и вашите празници: те са бреме за Мене, тежко Ми е да ги нося. И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни. Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава елате – и ще отсъдим, казва Господ“ (Ис. 1:17-18). Към това няма какво да се добави…