Eдна некомпетентна позиция, или защо не гласувах

Иди, та разбери човека! Не вярва в Бога, а вярва, че ако го засърби носът, непременно ще умре; ще пропусне незабелязано някое творение на поета, ясно като ден, цялото проникнато от съзвучие и високата мъдрост на простатата, а ще се нахвърли тъкмо върху онуй, в което някой смелчага е забъркал, заплел, осакатил и обърнал наопаки човешката природа и то ще му се хареса, и той ще започне да крещи: ето го, ето го истинското познаване тайните на сърцето! Цял живот не дава пет пари за докторите, а накрая ще намери някоя стрина, която лекува с баене и заплюване, или още по-лошо – ще си измисли той самият някаква отвара от разни боклуци, която бог знае защо, ще му се стори тъкмо средството против неговата болест. (1)

Идеята за текст, свързан с последните кметски избори, възникна покрай новината за благословията, която ген. Бойко Борисов получи от Негово Светейшество Патриарх Максим, за да влезе в политиката. Днес е денят, в който той полага клетва и официално встъпва в длъжността на столичен кмет.

Обект на този коментар не са конкретните участници в последните кметски избори, а моето лично отношение спрямо събитията от последната политическа година и приноса ми за ниската избирателна активност.

Ето защо държа да разкажа защо не си направих труда да отида до урните да си пусна бюлетината.

Признавам, че не се гордея с този пропуск. Напротив винаги съм си мислила, че каквото и да се случва, човек трябва да направи усилия, за да може като му дойде до гуша – да има право и на претенции. Ако не си гласувал, нямаш основание да недоволстваш, особено публично.

Преди си мислех, че гласуването е граждански дълг и смятах, че е достойно да го упражняваш, въпреки количеството и качеството на хората, които застават зад посредствените или чудати слогани… Преди няколко години в България монополът в политическия дискурс имаше строго определен цвят и послания – сини и червени, без нюанси. Моделът се разцепи от един деликатен и алтернативен дискурс, за съжаление много бързо сведен до „демагогски”. А на последните парламентарни избори изненадата не беше само в пъстротата на бюлетините, но и в появата на един друг дискурс – този на отрицанието. И той бе определен като Заплаха.

Когато гласувах на последните парламентарни избори, дори не знаех кой какви речи е държал, в колко диспута е участвал и какво е обещал. Но пътувах два часа до българското посолство, с ясното съзнание, че трябва да го направя, защото не ми е все едно какво ще се случи.
Върнах се у дома през лятото. Започнах да пътувам и видях първо наводнената си страна, после си включих телевизора и оттам ме заля дъжд от безочие и цинизъм. Цареше атмосфера на разкол. Вървяха клипове за бедстващите райони и броя на нуждаещите се от вода и дрехи, а в същото време други не съумяваха да разпределят седалките, на които да седнат в парламента и да започнат да управляват.

Миналата седмица трябваше просто да мина две преки, за да стигна до гласоподавателниците и не го сторих. Преди се ядосвах, че не знаем как да гласуваме, че не сме научени, че това нещо „правото на глас” се възпитава. А у нас гласуваме като фенове на футболни отбори.

А сега не гласувах, защото не одобрявам политическото говорене и политическите ритуали за съблазняване. Слоганите и заучените фрази са просто продукти на PR индустрията. Винаги имаш право на избор, твоят глас е най-важен. Дай си го, защото от теб зависи. Да, обаче някой отдавна вече го е закопчал с някоя ефикасна стратегия и ти не може да си сигурен – ти ли избираш, или просто си избран да избереш. Ние си купуваме праха за пране или препарата за миене на съдове, защото някой ни ги е представил по начин, който да ни накара да изберем точно тази и тази марка.

Какво са изборите – стратегия. Какво са участниците в тях – имидж.

Сам по себе си един бездомник не може да има имидж на бездомник, понеже той просто си е такъв. Имиджът е познат стереотип, театрализирана маска, за която съществува търсене, като при това имаме пълна анонимност на истинското лице. Такава маска може да бъде имиджът на почтеност или на силна личност, или на чудак, или на скандализиращ публиката артист… Имиджът не е органично присъщ (зададен) на човека образ, а някаква изкуствена естетизираща подмяна на този образ, тоест маска… Основното свойство на маската е нейната празнота, лъжереалност, която както в християнството, така и във фолклора винаги се е смятала за свойство на всичко нечисто, лукаво и зло… Точно имиджът е призван да скрие истинското лице, да обезцени и постави под съмнение неговата истинност и да го обрече на анонимност. (2)

И точно през последните седмици си мислех, че сме болни. (Специалистите психоанализатори да си го кажат по-професионално, политолозите вече си изговориха прогнозите…). Не само, че не вярваме на институциите си, но и на себе си. Затова избираме силни, уверени и смели хора (дали за кмет, дали за водещ на любимото шоу, или поредния оцелял в битката за Биг Брадър). Гласувайки, гледайки, пазарувайки ние компенсираме страховете си, чувството за самота и обреченост, несподелените емоции, малодушието, стаяваната омраза, злоба, самонедостатъчност. И колкото по-слаби се чувстваме и по-„обезценностени”, толкова по-зависими ставаме и по-лесни за манипулиране.

Всеки ден, всеки обикновен човек е изкушен да отвърне злобно, когато го настъпят в градския транспорт. Слизат от колите и почват да се псуват и бият, защото някой си бил ожулил калника. А колко по-изкушен става човек от властта?…

Разколът и разделението отблъскват. Те не печелят повече или по-малко гласове, отколкото застъпници на вярата печели Църквата в подобна ситуация – където и да било, която и да е. Сравнението може да звучи дръзко, но най-добре експлицира Кризата, в която живеем.

... Ситуация, в която човек се оказва отчужден от истинските ценности, християнски и културни, довежда до това, че той остава изобщо без такива. Той остава и без никакви убеждения и никаква „почва”. В съответствие с духа на времето той счита всички традиционни идеи, норми и институции за лъжливи или най-малкото за „отживели”. Но той няма никакви вярвания, с които да ги смени. Той се вкопчва за многото отломъци от псевдоидеи, опустошени знаци и просто суеверия, като създава по свой собствен „образ и подобие” съответните „богове” и ги обгражда със система от съответни ритуали . (3)

Колко ли по-ниска ще бъде избирателната активност на следващите избори. Нивото й със сигурност ще зависи от висотата на посланията, които следващите лица-маски ще ни отправят. А кои ще бъдат следващите, това въпреки нежеланието ни, въпреки неспособността и липсата ни на опит, наистина зависи от нас и нашия Избор. Той не се състои само в цвета, номера на бюлетината и пускането й в урната. Това е нашето отношение към нашето собствено социално битие, не като електорат, а като личности.

Бележки

(1) Гогол Н. В. Мъртви души, София 1997, с. 243
(2) Олеся Николаева, Съвременната култура и Православието, Омофор, 2000, с. 58-60
(3) Пак там, с.86