Помилуй ме, Боже…

Митр. Августин (Кандиотис)

Нашият Господ Иисус Христос, възлюбени, нямал постоянно местожителство, не се задържал на едно място, а непрекъснато вървял от град на град, от село на село, за да облагодетелства хората. Как? Със Своето слово. Словото Му било Всесилно. Със словото Си отварял ослепелите им душевни очи, за да прославят Бога, изпратил Своя син, Който да изведе човечеството от мрака. Със словото Си Христос връщал здравето на болните тела, мъчещи се от люта болест, ненамиращи отникъде изцеление. Изцелявал ги без лекарства и рецепти. Христос благодетелят. Христос великият Лекар. Безсребреникът, Който не приемал отплата за изцеленията, а искал хората да повярват в Истинния Бог, да вършат Неговата свята воля и да станат Негови възлюбени чеда. Станал известен навсякъде. Всички говорели за Него. Всички искали да Го видят, да Го чуят, да Му доведат болните си близки, за да ги изцели. Всички копнеели да се срещнат с Христос.

„Иисусе Христе, много сме грешни и боледуваме, кога ще дойдеш в нашето село, за да ни поучиш, да ни дадеш прошка, да ни утешиш, да изцелиш страдащите?“

И Христос отивал навсякъде без умора. Така пристигнал и в земята Тирска и Сидонска, на границата на Иудея, където живеели хананейците, които не вярвали в истинния Бог. Били езичници, живеели в мрак и вярвали на магьосници, призоваващи бесовете. Отклонението от истинната вяра ги довело до бесопоклонничество. Който не вярва в истинния Бог, се проваля до поклонение на бесовете, изпитва страх от магьосници, дори им плаща, за да направят магия. Какви нещастни хора!

И така, в страните Тирска и Сидонска, където царували магията и идолопоклонството, в това царство на сатаната, ето че пристигнал Христос. Кои магьосници, кои бесове могат да устоят пред Христа? Там, където идва Христос, бяга дяволът. Христос проявил силата Си. Христос извършил чудото.

Една жена, обитателка на тази страна, една хананейка, щом научила, че Христос е дошъл, се спуснала към Него и започнала да вика с всички сили: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов!“ (Мат. 15:22).

А защо викала така, може би била болна? Не била болна тя, а дъщеря ѝ. Дъщеря ѝ била обладана от зъл дух, който силно я измъчвал. Търкаляла се с пяна на устата, скърцала със зъби, разкъсвала дрехите си, издавала страшни крясъци, изричала скверни думи, хвърляла се да бие хората, вършела всичко присъщо на обладаните от бесове. Как ли скърбяла майката, как ли въздишала, колко ли сълзи проливала, при колко ли лекари ходела и колко ли пари изхарчила, само и само да помогне на дъщеря си? Но нищо не помагало. Дъщеря ѝ продължавала да страда, измъчвана от злия дух.

Майчиното сърце горяло от мъка. Страданието на дъщерята било десетократно по-мъчително за майката. Би предпочела да вземе върху си болестта, би предпочела Бог да ѝ отнеме здравето и живота, и да ги прибави на болното ѝ дете.

„ Ах, дъще, колко много страдания понасяш, няма ли лекарство, няма ли лекар, който да ти помогне!“

И ето че Лекарят идва. Идва неочаквано. Идва внезапно. Идва нарочно, защото Христос, колкото и далече да се намирал, знаел какво се случва в дома на хананейката. Той знае какво се случва във всеки дом, с всеки човек и е готов да помогне. Извикайте Го и ще дойде.

„Пределите Тирски“, В. Д. Поленов, 1908

„Помилуй ме, Господи, Сине Давидов, дъщеря ми зле се мъчи от бяс!“ Извикала веднъж, втори път и много пъти, мястото прокънтяло от виковете ѝ, отекнали по планини и проломи. Но, странно, Иисус Христос стоял безразличен. Христос – безразличен? Христос, Който целият е Любов, не се трогвал от сърцераздирателните викове на майката? Не! Дори да помислим това е грях! Христос чувал и се трогвал, но не отговарял веднага, не извършвал веднага чудото, защото искал да изпита вярата на хананейката. А тя, като непоклатима скала продължавала да вика: „Господи, помилуй!“ И когато най после Христос отговорил с думите, че не е добре да хвърляме на кучетата хляба, предназначен за децата, тя не се разсърдила, не се обидила, не загубила надежда, не се разочаровала, но отговорила със смирение. Как отговорила? Чуйте, и се удивете!

„Зная, Господи, че не съм Твое дете, не съм еврейка, не съм от богоизбрания народ, ние, които се кланяме на бесовете, които вярваме в магията и вършим многобройни грехове, сме подобни на кучетата, народ нечист. Но, Господи, и кучетата чакат да изядат падналите трохи от трапезата на господарите им. Господи, и аз, нещастната жена, съм куче, прося Твоята любов, дай ми една трошичка, и стига ми! Господи, съжали ме!“

Хананейката победила. Христос извършил чудото. Дъщерята се изцерила. „О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря ѝ оздравя“(Мат.15:28)

Виждате ли, възлюбени, какво постигнала една жена! Виждате ли каква сила има вярата, настойчивостта, молитвата! Тази кратка молитва „Господи, помилуй“, която хананейката изрекла много пъти, накарала Христос да извърши чудото!

„Господи, помилуй“ казваме и ние. Когато се молим у дома, когато сме в църквата, събрани заедно, за да принесем Богу служба. Много пъти казваме „Господи, помилуй“ на Утренята и на светата Литургия. Пребройте колко пъти църковните певци казват тази молитва. Заедно с тях „Господи, помилуй“ трябва да казва и целият народ, мъжете, жените, децата. Всички заедно да казваме „Господи, помилуй“, както в древната църква, когато общият възглас отеквал като гръм. Близо сто пъти чуваме „Господи, помилуй“ всяка Неделя. Казваме го и в много други случаи. Но защо ли, макар че толкова пъти устата ни изричат „Господи, помилуй“ Господ не ни чува? Защо ли не стават чудеса? Защо?

Защото нашите „Господи, помилуй“ се различават много от „Господи, помилуй“ на жената хананейка. Тя го казвала с вяра, със смирение и сълзи. Ако се молим като нея, ако изричаме нейното „Господи, помилуй“ ще отворим златната Божия врата и към нас изобилно ще потекат струите на Господнята милост. Тогава ще видим чудеса и ще прославим Христа! Господи, съжали ни! Господи, изцели нашето маловерие и неверие! Господи, помилуй ни и ни удостой с Твоето Царство! Амин!

По Μηνυμα Κυριακης – Ιερα Μητροπολις Κυθηρων

Превод от гръцки: Анна Паралингова

Заглавна снимка: „Иисус и хананейката“, А. Стеч,1689–1696