Идеология и практики на пазарния агресизъм
Източник: вестник Култура
Оттук практиките на телемаркета:
Агресивно говорене. Двамата на екрана непрестанно говорят, въобще не спират. Целта е думите да проникнат в съзнанието, за да изтрият всичко останало от него, да остане единствено желанието за стоката. Вербална сугестия, напълно обратна на психоанализата: там говори клиентът, анализаторът слуша; тук клиентът само слуша и – този резултат се изисква – започва да вярва. Работата е да не се опомни, да не мисли, да не се люшка и колебае: говорене, говорене, говорене – безспир, безкрай; а за да се избегне досадата от монотонността на само единия тембър, вкарва се друг герой, който пита. Той играе ролята на уж усъмняващия се, уж недоверчивия: получава се нещо като късен Платонов диалог – въпросите са така поставени, че да улесняват отговорите. Последните са по-важни и съществени: ако според демокрацията в диалога се ражда истината, според пазарния агресизъм истината се ражда в повторението, в набиването във вторачените ни глави, че това е стоката, друга няма и не може да има.
Директна демонстрация. Главите са вторачени, трябва да им се показва. Няма значение кой и какъв ще бъде показващият, има значение какво се показва. Обикновено това са операции с уреда или вещта: пазарният агресизъм е операционалистки по нагласата си, един функционалистки тоталитаризъм: ако си (в) движение, действие, акция – ставаш, ако не си – за боклука си. Човекът не е разумно същество, човекът е екшън-същество. В това си качество от него не можем да очакваме друго, освен да се протегне до телефонната слушалка и да поръча съответната джаджа. Именно джаджа: той може и да няма нужда от нея, но след като е акционистки и функционалистки настроен, трябва да извърши единствено значимата и смислена операция, тоест да я купи. Нищо по-важно от това действие, нищо извън него; ето защо хората, предлагащи покупката, могат да са всякакви, който и да е. Възрастният мъж с обица на ухото, младата жена до него или пък пълничкият готвач – те са там не за да бъдат оценявани, преценявани, подценявани или надценявани, те са там само като придатък. Нищо по-голямо от предмета, нищо по-велико от него: колкото по-малко те будят доверие, толкова повече той буди доверие, защото, след като и в техните семпли, схванати, скършени, презряни, никакви ръце той работи, то за истинските си ползватели той ще бъде винаги готов, винаги във форма, винаги на ниво. Вещ – това звучи гордо.
Уникалност на стоката. Наистина вещ звучи гордо. Защото е уникална, друга като нея няма. Тя замества, поправя, събира и изважда всякакви несъобразности, всякакви подробности, а заедно с това спестява и всякакви усилия. Лелеяната мечта на пазарния агресизъм: човекът си седи във фотьойла, вещите си кръжат около него, докато той има една-единствена длъжност – да се пресегне до телефона и да се обади на телемаркета. Да, това е парадоксално: човекът, който е екшън, в същото време е изправен пред изискването само да седи, да гледа и да купува. Но парадоксът е само привиден: човекът трябва да бъде лишен от всякакви други възможности освен от една – да купува, да бъде купувач. Това е смисълът на неговото съществуване, за това той живее и заслужава да живее: ‛Вземете сега, обадете се веднага, купете на мига!‛ – нищо извън тези призиви, нищо разсейващо ги. Пазарният агресизъм няма за цел да произведе човек, неговата цел е да произведе от човека потребител. Има достатъчно време – цели 30 минути, има и достатъчно място – цял телевизионен екран, няма проблем да успее. Проблемът е единствено, че има да отмива много цивилизационни наноси, много културни ненужности, много етно-особености, ала що е време – все пред него е; ще дойде ден, когато никой няма да е никакъв друг, всички ще сме само купувачи, чиято единствена отлика ще бъде дали някой има комплект неръждаеми ножове от 6 броя или от 12 броя. Другите разлики ще са от лукаваго…