За брачния пир

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Евангелие от Матей, 22 глава

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днес чухме притчата за един цар, който устроил пир и поканил всички на това велико тържество. Но вместо да откликнат, вместо с радост да дойдат на царския празник, мнозина отказали. Приятелите на този цар казали, че имат свои занимания, свои дела, и не дошли при него. Мнозина посрещнали царските пратеници с насмешка, със заплахи, а имало и такива, които, за да досадят на царя, дори убили изпратените. Тогава царят, виждайки, че напразно чака поканените, изпратил слугите си и казал: „Домът ми е пълен, всичко е на трапезата, всичко е приготвено. Нима ще стоя сам в празния дом? Празникът ми ще бъде мрачен. Идете по всички улици! Всички скитници, всички бедни, които срещнете по пътя — всички поканете, за да се напълни залата ми.“

И те отишли по всички пътища и събрали множество хора, така че царският дом се изпълнил. Но, разбира се, всеки човек, разбрал, че е поканен в дома на царя, се постарал да се приведе в ред, облякъл най-хубавата дреха, която имал. А един човек не се погрижил за това, дошъл такъв, какъвто си бил — с мръсни работни дрехи — и седнал на трапезата. А според разбиранията на онова време това било голяма обида за домакина. И царят по време на пира, обикаляйки залата, видял човека, който седял с мръсни, скъсани дрехи и се хранел заедно с другите. Тогава се приближил до него и казал: „Как можа да дойдеш на моя пир с такава дреха?“ И заповядал на слугите да изведат този човек навън.

Такава е притчата, която Господ разказвал, вероятно неведнъж, защото в Евангелията я намираме изложена по различни начини. Значи Той е смятал, че в нея се съдържа нещо много важно за нас. И днес искам да обърна вниманието ви към две неща.

Първото: Господ призовава всички. Защото когато камбаната бие и започва Божествената Литургия, Той призовава всички. Вие вероятно знаете, че в определени моменти от богослужението се полага да се бие камбаната, за да могат хората, които нямат възможност да бъдат в храма, мислено да пренесат душата си в църквата и да се помолят заедно с всички, знаейки, че тук се извършва Тайнството.

Господ постоянно призовава хората към Себе Си и често чува в отговор: „Не. Не мога да дойда при Теб. Не, нямам време, зает съм, потопен съм в своите дела.“

Господ ни призовава не само когато звучи камбаната, не само когато се извършва богослужение в храма, а винаги. Спомнете си онези обстоятелства от вашия живот, които са ви карали да мислите, че това е Божи призив — да се събудим, да се опомним, да променим живота си. Господ чука на нашите врати, но ние казваме: „Почакай, Господи, сега нямам време.“ И както онези хора, които отказвали да дойдат — единият казвал: „Имам сватба“, другият си купил волове и искал да ги води на нивата, — така и ние казваме: „Почакай, Господи! Имам толкова много грижи, имам семейство, деца, множество трудове. Някой ден по-късно ще откликна на Твоя глас.“ И така преминава целият ни живот. А когато пред нас се отворят вратите към другия свят, се оказва, че сме били непослушни. Били сме глухи за Божия глас, който ни призовава.

Той ни призовава винаги и всекидневно. Когато ставате сутрин, дори самият изгрев на слънцето трябва да бъде за нас Божи призив. Господ издига пред нас светилото. Господ ни дава храна. Защо, когато сядаме на трапезата, трябва да се прекръстим или поне мислено да прочетем молитва? Защото храната пред нас ни напомня за Онзи, Който ни я е дал, Който ни е дал насъщния хляб. Радостта ни води към благодарение. Скръбта ни напомня за необходимостта от търпение. Винаги и навсякъде чуваме този призивен камбанен звън.

Господ зове: „Дойдете при Мен всички.“ Когато отваряме Божието Слово, чуваме там Неговите думи: „Дойдете при Мен всички, които се трудите и сте обременени.“ А кой от нас не се труди? Кой от нас не е обременен с едно или друго? Господ зове и казва тъжно: „Мнозина са звани, а малцина избрани.“ Малцина са онези, които са чули Неговия глас. Малцина са дошлите. За Него това е скръб, защото Той е дошъл на земята, за да бъде всеки спасен.

Но ето, че ние с вас сме се събрали тук. Ние, изглежда, сме чули този призивен глас, дошли сме пред Неговото лице и днес онези, които са се причастили, са взели участие в Неговата Тайна вечеря. Може би това вече е достатъчно? Достатъчно ли е?

Сега нека си спомним втората половина на притчата. Нека си спомним, че човекът, който бил доведен в залата, след това бил изгонен оттам. Защо? Защото някои от нас, идвайки при Бога, мислят, че са извършили подвиг, че едва ли не са оказали милост. Сякаш това е било нужно не на нас, а само на Господ Бог. И затова идваме със своите грехове, без покаяние, а такива, каквито сме: „Ето, аз дойдох, и Ми благодари за това, че съм пред Теб.“

Всеки от нас носи в сърцето си бремето на суетата, завистта, невъздържанието, нетърпението, злобата и много други неща. Всеки от нас, когато настъпи време за изповед, може да надникне в душата си като в огледало и да види всичко това. Вместо да се постараем в онзи ден и час, когато идваме при Него, в Неговия царски дом, на Неговата трапеза, да очистим сърцето си, ние се стараем да се оправдаем и казваме: „Нека Той ме приеме такъв, какъвто съм.“

Не, това не е достатъчно. Това, че сме тук, не е услуга към Бога, а означава, че сме откликнали на Неговия призив и носим отговорност за своята крачка. Дошли сме в храма — значи от нас ще се изисква двойно повече. И не трябва да мислим, че онези, които са останали отвъд прага на храма, които нямат вяра, са по-лоши от нас. Те често са по-добри от нас. Господ ще иска от нас според Своя закон, който ние познаваме, а от тях ще иска според техния закон.

Ако идваме тук и с нищо не се различаваме от езичниците; ако в храма внасяме високомерие, злоба, осъждане един на друг — и цялата тази нечистота влачим на свято място, — нима с това служим на Бога? Приличаме на онзи човек, който дошъл с ботушите си в царския дворец и се настанил там, въобразявайки си, че е зарадвал царя. А царят казал: „Вържете го и го изхвърлете навън, във външната тъмнина.“ Затова трябва да помним, че не е никаква заслуга и не е наше достойнство това, че сме християни. Това означава само, че сега вече ще ни бъде търсена сметка по друг начин.

Повикал ли ни е Господ? Повикал ни е. Но Той съвсем не ни е призовал, за да останем, идвайки при Него, синове на този век, синове на греха, които не желаят да се разделят с него.

Ето, мои скъпи, за какво ни напомня днешната притча. Когато днес се прибирате у дома, нека всеки си зададе въпроса: „Ето, аз откликнах на Божия призив. Но бях ли достоен за това? Достоен ли съм Господ да ме призове при Себе Си и да ме приеме?“ И ако отговорите: „Не“, тогава нека не се отчайваме, а да кажем: „Нека покаянието ме очисти, за да бъде заменена мръсната ми дреха с чистата дреха, дадена от Него, по Неговото безкрайно милосърдие и прошка.“

Амин.

Източник: Проповеди по евангелските четива, прот. Александър Мен, www.bible-center.ru

Дарение с кредитна/дебитна карта