Мюсюлманската имиграция в Европа – предизвикателство или шанс?

Една руска приказка започва така. Почукала веднъж лисицата на вратата на зайчето: "Зайченце, мръзна, дай да си подържа поне опашката на топло в твоята къщичка!" Зайчето се смилило, пуснало я. Вкарала си опашката лисицата и рекла: "Зайченце! И краката ми мръзнат, пусни ме поне в преддверието да се постопля". Пуснало я зайчето в преддверието. Влязла тя и рекла: "Зайченце, гладна съм! Дай ми да ям". Сложило я зайчето зад масата, дало й да яде. Гостенката се нахранила и казала: "Махай се оттук, това е моят дом!"

Днес в Русия мнозина си спомнят тази приказка, когато става дума за мюсюлманската имиграция. Защото тъкмо различните фази на тази история виждаме днес в цивилизования свят. В Европа тя вече е влязла в решаващата си фаза – съвсем наскоро бесни арабски тълпи крещяха по улиците на Дания и Франция: "Махайте се оттук, това е наша земя!" Колкото за Русия, тя все още е на етапа "от преддверието – към масата". Неотдавнашните скандални искания на мюсюлманите за вицепрезидент мюсюлманин и премахване на кръста от националния герб на Русия са тъкмо такива провокации, проверяващи колко далеч са готови да отстъпят руската власт и руското общество.

Разбира се, нито руският герб ще бъде променен, нито законодателството ще се нагоди към желанията на мюсюлманите. Поне засега. И затова събития, подобни на френските, едва ли могат да се случат в момента в Русия. Въпреки че вече има тревожни признаци за отстъпки. Например, 625-годишнина от победата на руснаците над татарите беше игнорирана от руското правителство, "за да не се обидят татарите". Но в Европа, задушаваща се в примката на политическата коректност, положението само ще се изостря. Мой приятел от Франция ми писа, че тяхното правителство е решило да плаща на арабите и алжирците, предполагайки, че техните изстъпления са породени от бедността им.

Във Франция има алжирци-християни, има и православни араби. Интересното е, че нито едните, нито другите участваха в погромите. Това е доказан факт. Всички погромаджии бяха мюсюлмани – те признаваха, че громят само коли на неверниците, а тези с мюсюлманска символика не докосват. И още един интересен факт. В европейските страни има множество имигранти – филипинци, китайци, славяни. Защо тогава не чуваме за славянски или китайски погроми? Та нали проблемите с бедността са еднакви за всички.

Дори френските националисти се страхуват да признаят, че проблемът не е в имиграцията изобщо, а тъкмо в мюсюлманската имиграция. Че причината е тъкмо в идеологията. Славянинът или китаецът пристига в Европа, за да работи честно и да храни своето семейство. Мюсюлманите идват, за да разпространят господството на исляма върху целия свят. В самата идеология на исляма е заложено делението на света на "дар ел ислям" – земя на исляма, където действат законите на шериата, и "дар ел харб" – земя на войната, тоест цялата останала територия, която трябва да бъде подчинена на мюсюлманската власт. Алжирците, които нападат френски полицаи, турците, които убиват немски жени, мароканците, които колят холандски режисьори, арабите, които взривяват пътниците в английското метро – всички те изпълняват категорическия императив за насилствено разпространяване на исляма, заложен в самите извори на тази религия – Корана и Сунната.

Характерен е например следният хадис (предание) от Сунната, според който Мохамед е казал: "Заповядано ми е да воювам с хората, докато те не изповядат, че няма друг бог освен Бога и че Мохамед е Негов слуга и пратеник, и докато не обърнат лицата си към Мека и не започнат да се молят като нас. Щом започнат да вършат това, ние няма да имаме право да им вземем живота и собствеността, освен данъка, който са длъжни да платят". Тоест – пряко нареждане за война срещу всички немюсюлмани. Също и в Корана се казва: "Нека се бият в името Божие тези, които купуват бъдещия живот с цената на живота си в този свят. Този, който се бие в името Божие и бъде убит или победи, ще получи от Нас велика награда" (Коран 4: 74). На самия Мохамед е заповядано: "Пророче! Насърчавай вярващите да се бият с неверниците!" (Коран 8: 65).
Това е факт, от който не можем да избягаме. Можем да си затваряме очите за него, както правят мнозина в Европа, Америка, Русия, но този подход изобщо не помага за решаването на реалния проблем – натиска на исляма. Факт, който обяснява защо навсякъде, където се заселват мюсюлмани, започват кървави конфликти между тях и местното население. Няма значение дали в Африка, или в Индия, Китай, Европа, Америка, Австралия…

Проблемът е, че примката на политкоректността, в която Западът си е пъхнал шията, му пречи да види същината на явлението, и, виждайки го, да има смелостта да нарече нещата с техните имена, да признае, че причината трябва да се търси в идеологията, а не в националните, социалните или историческите предпоставки. В исляма има редица изначални положения, които пречат на трайното установяване на стабилни отношения между мюсюлманите и друговерците. Това е и изискването за задължителното разпространяване на исляма върху цялото човечество, в това число и с насилствени методи. И превъзнасянето на "джихада" – войната с неверниците за разпространяване на исляма на територията на "дар ел харб". И забраната за излизане от исляма, за което шериатът предвижда смърт – един безусловно тоталитарен елемент. Разбира се, не всички мюсюлмани реализират тези принципи на дело, мнозина ги тълкуват символично, духовно, или просто ги игнорират. С такива хора може да се живее в мир. Но винаги е имало и ще има мюсюлмани, които възприемат буквално и изпълняват заповедите, дадени от Мохамед в Корана и Сунната, и водят агресивни действия срещу немюсюлманите, в това число и срещу християните. А в исляма няма някакъв единен авторитетен център, който да може да им забрани да го правят. За съжаление това е невъзможно. Срещу един мюфтия или шейх, който осъжда ислямския тероризъм, винаги ще се намери не по-малко авторитетен мюфтия или шейх, който благославя "джихада срещу неверниците". Затова напрежението винаги ще се запазва. И колкото повече ще нараства влиянието на мюсюлманите в обществото, толкова по-малко стабилност ще има.

Ако Европа виждаше и признаваше корена на проблема и ако имаше волята да го реши – решаването на проблемите с мюсюлманите щеше да е работа за един месец. Сериозно! Достатъчно е да се издаде указ, според който всички мюсюлмани (именно по религиозен, а не по национален признак) трябва да бъдат депортирани в страните на ислямския свят. И толкоз. А прословутата липса на работна ръка лесно ще се запълни от имигранти, дошли от онези страни и култури, които не желаят да заграбят духовната и политическа власт над целия свят.

Но да оставим сега политиката и да помислим над следния въпрос: какво може да означава за нас като християни ситуацията с мюсюлманската имиграция? Това може да прозвучи парадоксално, но един от съвременните руски свещеници-мисионери нарече това положение "уникален мисионерски шанс". Най-ефективното неполитическо средство за решаването на проблемите с исляма е християнската мисия.

Малко се знае за това, но православната мисия сред мюсюлманите е съществувала винаги. Така например още един от ранните последователи на самия Мохамед, Убайдалах ибн Джахиз, повярвал в Христос и приел кръщение. Той бил първият, но далеч не последният мюсюлманин, който се обърнал към светлината на истината. От историята на Констанстинополската църква може да се посочи епизодът с връщането на Антиохия през Х в. в състава на Византийската империя, когато практически цялото местно арабо-мюсюлманско население доброволно преминало в Православието. А през 935 г. цяло едно арабско бедуинско племе – Бану Хабиб, около 50 хиляди души – преминало към гърците, приело християнството и започнало да воюва със своите предишни едноверци. За Руската църква мисията сред мюсюлманите е традиционна. Още св. Михаил Киевски през X в. изпратил монаха Марк да проповядва Христа на българите-мюсюлмани (става дума за волжките българи, потомци на прабългарите, заселили се край Волга и приели исляма – бел. прев.), в резултат на което се покръстили четири български княза. Св. Петър Московски влизал в публични диспути с мюсюлманските проповедници и ги побеждавал. Св. Макарий Московски кръстил последния хан на Казан – Едигер-Мохамед – и работил за разпространението на православната проповед сред татарите. В резултат на повече от четири столетия руска православна мисия сред татарите се е образувала нова етноконфесионална група — кряшените, православните татари. Днес 320 хиляди от тях живеят на територията на Русия. Към покръстените мюсюлмански народи спадат и гагаузите, и по-голямата част от осетинците, и дори част от моздокските кабардинци.

А някои новопокръстени мюсюлмани са дали толкова значителен духовен плод, че впоследствие са били прославени от Църквата като светци. Например сред арабите това са преподобномъченикът Христофор Саваит и мъчениците Абу Тбилиски, Антоний-Равах и Варвар; от българите – св. Авраамий Български; от турците – мъчениците Омер, Ахмед Писар и Константин Агарянин; от албанците – мъченик Йоан Албански; от татарите – мъчениците Петър и Стефан Казански и преподобни Серапион Кожеезерски, основал Кожеезерския Богоявленски манастир в Северна Русия и възпитал седем светци за Руската църква.

Това не е само история. И в наши дни има мисия сред мюсюлманите. Да вземем Индонезия. Преди 20 години в Православието се обърна първият индонезиец. Преди 15 години, след като прие монашество и свещеническа хиротония, той се върна в родината си, започна да проповядва и обърна през тези години 2500 души, създаде няколко енории, построи храмове, подготви за ръкополагане други индонезийци – в мюсюлманската страна възникна Православна църква! Друг пример – през 90-те години в Грузия в резултат на мисионерска дейност повечето грузински мюсюлмани преминаха в Православието. Случвало се е в един да ден да се кръстят 5 хиляди мюсюлмани.

Това е важен опит, който трябва да се използва от всички православни общини, съседстващи с мюсюлманите. Чувал съм, че известни усилия в тази посока се предприемат в ислямизираните райони на България, а също и в Албания. Нещо се прави и в Русия. Например вече няколко години в Москва по благословение на свещеноначалието се служат молебени на татарски език за православните татари. Нашата Църква активно превежда Библията на казахски език, на езиците на Дагестан – това са все мюсюлмански народи. Работи се за укрепването на Православието сред осетинския народ. Шест години действа сайтът "Православие и ислям". Издават се православни полемични и апологетични книги за исляма. А съвсем наскоро се състоя първият след революцията публичен религиозен диспут на православния свещеник Даниил Сисоев с мюсюлманина Полосин, завършил с победа за православните. В нашите семинарии учат студенти, преминали в християнството от исляма, мнозина от тях стават свещеници, някои желят да водят мисионерска дейност сред своите сънародници.

За съжаление, доколкото знам, в страните от бивша Югославия никой не се занимава целенасочено с мисия. Специално се интересувах от този въпрос и неведнъж ми отговаряха, че нито в Босна, нито в Сърбия, нито в Черна гора, нито в Македония някой проповядва на мюсюлманите. Струва ми се, че ако това не се поправи, то ще доведе до поражение на православните. Рано или късно. Защото самите мюсюлмани са мисионерски активни и имат обикновено повече деца в семейството. Само мисията с Божията помощ може да превърне враговете в наши братя в Христа. Това е истинската победа. Религията оказва огромно въздействие върху съзнанието на човека; ако повярването е било истинско, той наистина се преражда. Не един път ми се е случвало да се убеждавам: при общуването с православни араби аз се чувствам като сред братя, но когато общувам с руснаци, приели исляма, аз усещам, че пред мене са съвършено чужди хора.

Ако се върнем към приказката, с която започнах тази статия, ще видим, че тя завършва добре: зайчето повикало на помощ петела, който изгонил грабителката-лисица и върнал на зайчето неговия дом. Исторически за много християнски народи ролята на такъв петел е играела Русия. Руските императори официално провъзгласявали, че защитават християните по целия свят. И думите не се разминавали с делата. През последните няколко века руснаците реално са помагали на много християнски народи – гърци, сърби, българи, румънци, грузинци, арменци, осетинци, православни араби, дори етиопци. Изпращали сме им книги, помагали сме с пари, оръжие, подслонявали сме техните изгнаници и най-сетне сме воювали и умирали за тях. Малцина помнят за това сега, но ако не беше кръвта на руските воини и ако не бяха усилията на руското правителство, сега нямаше да има страни като Грузия, Армения, Гърция, Румъния, България, Сърбия.

Но днес Русия вече не е същата. Властта е слаба. Политическата воля е парализирана. Не само едноверните братя в другите страни, но и самите руски християни са оставени на произвола на съдбата пред наплива и натиска на мюсюлманите. Тъй че е безполезно да чакаме, че ще дойде някакво приказно "храбро петле", което ще реши всички проблеми. Именно от нашите мисионерски усилия зависи, дали ще живеем в скоро време сред врагове или сред братя в Христа.

Превод: Андрей Романов