Защо в живота на вярващия има толкова много изпитания

о. Ясен Шинев

В духовния път на всеки вярващ християнин има въпроси, които са ключови и могат да го въведат в смут и безпокойство, и не само да травмират неговия крехък душевен свят, но и да доведат до пълно отстъпление от вярата. Това са бариери, които той е принуден да преодолее, за да продължи напред в своето израстване като личност и изповядващ тайната на вярата. Много често невярващите, тези, които не са възпламенени от небесния огън, си задават въпроси или в своето недоумение ги отправят към вярващите, наблюдавайки отстрани драмата на християнското подвижничество.

Един от тях, трептящ и болезнен, е въпросът: Защо в живота на вярващия християнин има толкова много изпитания, трудности и беди, за разлика от този на обикновените,“нормални“ хора. Повече от ясно е, че всичко – от най-големите до най-малките неща, става трудно, болезнено и чрез преодоляване на много видими и невидими прегради. А в битието на невярващите хора те следват един сравнително спокоен, почти винаги равномерен ход, и си идват на мястото без големи травми и перипетии, някак от „само себе си“. Виждайки всичко това невярващите си казват, и то съвсем естествено: защо е нужно да стават вярващи, щом животът им ще бъде по-сложен и труден. Защо да подлагат сами себе си на излишни лишения и терзания, при положение че могат да си ги спестят. На този въпрос, така деликатен, но и определящ, по интересен начин е отговорил патриархът на Русия Алексий Втори:

“А Вие виждали ли сте някога ловец на птици? Ако сте виждали, кажете, преследва ли той обстрелваната вече птица? Не ви ли е правило впечатление, че преследва другите, живите, а на простреляните не обръща никакво внимание, защото вече знае, че са в негови ръце. Така и дяволът, ловецът на душите, се старае да порази тези, които летят, духовно здравите, а поразените, мъртви души не засяга, знаейки, че вече са в негови ръце.“

Тези думи определят всичко. Те ясно сочат истинският отговор на въпроса и се явяват рецепта за тази особена болезненост в неизвестността, в която може да бъде въвлечена една търсеща душа. Наистина в живота на християнина всичко става трудно и по линията на най-голямото съпротивление. От мига на неговото съзнателно обръщане и вяра в Сина Божи сякаш целият свят му обявява война. Перспективата в живота му се преобръща, коренно се променят нещата около него в личен и социален план. Изведнъж, като бурени, израстват проблеми, дори там, където дори не е очаквал да се появят и той попада в ситуации, в които никога преди не е изпадал. Започва промяна в неговото поведение, както и на хората, които са около него. Завихрят се бури, връхлитат тайфуни от настроения и страсти, и нещата стават болезнени във всяко едно начинание. Това е война на два фронта – вътрешен и външен. Водят се битки за всеки окоп – на мисълта, волята и желанията. Християнинът е като воин, който е застанал в центъра на арена и понася удари от всички страни, които никога не спират, а само променят посоката и интензитета си. За кратко поема дъх и отново и отново е в тази стихия, в която защитава най-съкровеното – душата си. Причината и причинителят са обозначени по ясен начин от апостола на народите, св. ап. Павел, който изрича:

“Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф.6:12).

Христос допуска врагът на нашето общо и лично спасение, сатаната, да действа срещу нас, за да изпита вярващия и да го кали в стихията на боя. Във великата си милост и грижа за тази бореща се душа Той допуска демонските попълзновения в различна степен. Подлага я на изпитания, които тя не е преживявала до този момент и я поставя от ситуация в ситуация, като така преценява нейната устойчивост и последователност. Така разбира за всеки, дали е достоен да бъде Негов и да Го следва по пътя към Царството Божие. Изразено по друг начин и в други времена от един от великите мистици на светото Православие св. Исак Сирин, това звучи така: “… той преминава от знание в знание, като му пречат демоните, а помага Божията благодат“ (Аскетични слова).

След всяка атака от поднебесните духове над подвизаващия се спускат ангелите Божии и носят утеха и изход от изпитанията. На всеки Всемогъщият и Всемилостив Бог допуска толкова, колкото той може да понесе към конкретния момент и според нивото, което е достигнал в своето лично духовно развитие. Всичко е прецизирано до най-малкия детайл и дори до такава степен, до която никой от нас, „родените от жена“, не може и да си представи. Защото Той ни обича повече, отколкото всеки един от нас може да обича себе си. Няма ситуация, от която да не може да ни избави. Господ Бог е като грижовен баща, който наглежда детето си и стои в непосредствена близост до него. Допуска то да пада и да става в своите опити да се движи без чужда помощ, и преценява кога да се намеси и да му помогне по най-добрия за него начин.

Така е до последен дъх в стихията на „невидимата бран“. Вярващият пада и става, плаче и се радва, минава от едно духовно настроение в друго, като преоткрива себе си в стихията на своята лична и мъчителна, но неизбежна метаноя. Той бива изпитан във всичко до край, като злато в горнило и мокро дърво на бавен огън, за да бъде достоен да пребивава след напускането си от този свят в царството на избраните. Залогът за всичко е неговата душа: слизане в ада или вечно блаженство в рая. Невярващите не могат да го разберат и това е напълно естествено и логично, защото не са докоснати от преобразяващото действие на Неговата благодат. Те нямат никаква представа за тихите възторзи, поривите на новоповярвалия и всички приливи и отливи в неговата пламтяща душа. Не са сред пламъците на огъня и в окопите на първа бойна линия в калта, пред лицето на нападащия ги противник. Те водят светски, “нормален“ начин на живот, без тази перспектива и духовни турбуленции. За тях вярващите си оставят малко или много „луди“, някакви особени субекти, които живеят в един странен, тайнствен свят и вярват в мистификации и невъзможности. Дори ги приемат за социални аутсайдери, които не могат да се пригодят към суровите условия на живота и търсят утеха и пристанище в учението на светата Църква. Някакво причудливо съсловие от хора, към които, дори и добронамерено, трябва да се подхожда с уговорки и поне малко дистанция.

А „нормалните“ живеят със светски компромиси и с тихото усещане, че „така правят всички“. Движат се, живеят в порядъка на този свят – у дома и на работа, застинали в своя малък, самодостатъчен свят. Отношението им към Бога е предпазливо и обикновено приемат, че има „някаква сила“, която управлява и подрежда всичко. Потънали в суеверия, в зоната на сянката, успокоени и добре разположени в прегръдката на света. Не се интересуват и не знаят думите на Спасителя, че „целият свят лежи в злото“ (1 Йоан 5:19). Не искат да си усложняват живота по никакъв начин. Обичат своя свят и искат да бъдат щастливи, да живеят в сполука и се чувстват добре в своя полурай.

Но не разбират най-важното – че този път води надолу. Този рай води в ада. Трябва да ги разберем… И ние сме били като тях. Дори по-лоши – като пример и като поведение. До мига, в който сме тръгнали по пътя на вярата и живеем в този мистичен и необясним свят. Нека да ни мислят за каквито си искат. По-важното е друго – че ние знаем защо живеем и в какво вярваме. Ние сме призвани и призовани да бъдем Негови и това е най-голямата ни привилегия. Всичко друго е на заден план. Един е най-важният въпрос: Бог и човекът. Всички други въпроси не са така значими. Те са „провинциални“, както ги нарича Бердяев. На нас Бог, Отца на светлините, ни отвори духовните очи, за да приемем Словото Му и да вярваме и последваме Неговия Единороден Син Иисус Христос, изповядван и проповядван от Неговата света Църква.

Затова всичко трябва да понесем с търпение и радост, като преглътнем всяка обида и горчилката, която ни поднасят останалите. Защото знаем целта и смисъла на всяко добро и зло и истинската цена на всяко усърдие. Ние сме в истината. Живеем в нея и тя живее в нас – трептяща и необяснима, несвоевременна и навременна, вечна и пръскаща светлина. Нека бъдем благодарни. Защото Той ни отдели от погиващите чрез Своето Откровение, и каквото и да ни се случи, когото и да срещнем по пътя си нагоре към царството Божие, нека знаем, че е за благословение и наше лично спасение. Затова си струва да понесем всяка болка, страдание и въздишка в „долината на смъртната сянка“, защото всичко това е, за да очистим душите си и да пребиваваме в Несъкрушимото Му Царство.