Отец Емил Паралингов: Пандемията засили вярата, но спасението не идва наготово
Разговорът на Хенриета Костова с отец Емил Паралингов е отличен с трета награда на конкурса за християнска журналистика под надслов „Казвайте истината“ в категория: интервю.
Възкресение ни отваря двери към тържеството на живота
Ако Христос не беше възкръснал, вярата ни щеше да е празна, суетна и безсмислена
Трапезата взема превес над духовния празник, но това е избор на всеки човек
– Отче, кое прави Великден най-светлият и свят празник на празниците?
– Това е празникът, който отваря за всички нас дверите към истинската вечност, към Царството Божие. Чрез Христовото Възкресение, както се пее и в тропаря, смъртта загубва сила над нас. Това е най-светлото тържество на живота по принцип и на вечния живот, за който човекът е създаден.
Както се казва в песнопенията:
Със своята смърт Христос смъртта победи и със своето възкресение живот вечен ни дари.
Това е смисълът на празника.
За съвременния човек това може да изглежда абсурдно – че за Великден не празнуваме раждането, а смъртта. Но именно Възкресение Христово ни показва, че смърт няма, има вечен живот. Смъртта е само преход към този вечен живот, и то преход, който почти ние сами сме си го изискали, след като сме нарушили Божията воля.
Сам свети апостол Павел ясно казва в едно от своите послания, че ако Христос не беше възкръснал, вярата ни щеше да е празна, суетна, безсмислена. Но Христос възкръсна и ни дари победата на нашата вяра.
– Умеем ли да ценим духовните радости, не сме ли прекалено подвластни на трапезните изкушения?
– Има го, разбира се, този доста силен битовизъм у нас, българите.
Затова като че ли трапезата взема превес над духовната трапеза в църквата – литургията, истинският духовен празник, който отбелязваме. Не само сега за Великден, но и за именните дни например, когато често хората бързат да седнат на трапезата, да вдигнат наздравица за Иван и Георги, като забравят, че празникът всъщност е на свети Йоан, на свети Георги.
Великденските яйца и козунаци, клонките на Цветница са недостатъчни, губят смисъл, ако хората не погледнат какво се крие зад тези материални символи.
Ето – на Разпети петък хората идват в храма, редят се на опашка, за да се поклонят пред плащаницата, да минат под масата. Длъжни сме да им обясним смисъла на тези символи, но
е въпрос на свободна воля всеки човек да го възприеме.
Т.е. всеки човек сам избира дали ще възприеме празника Възкресение в пълнота, или ще дойде в храма, но ще остане само на ниво яйца и козунаци.
Добър знак е, че по време на Страстната седмица най-различни хора намират пътя към храма.
Ако и да не показва дълбоко разбиране на духовното значение на ставащото, това означава, че нещо в тези хора им показва истинската посока.
– Може ли да повярва в чудото на Възкресението днешният човек, понесен от въртележката на свръхдинамичното ни, свръхтехнизирано време?
– Вярата не може да бъде програмирана в човека – не можем да му вкараме компютърна програма „Вярвай!” и човек веднага да започне да вярва. Вярата е нещо твърде лично и се случва с всеки по начина, по който Бог смята, че е най-добре за него. Светите отци и духовните учители разкриват, че вярата се придобива чрез знание, опит, а и като дар Божи при хора, които от раждането си имат силни духовни възприятия.
Изпитанието, което ни донесе пандемията, накара много хора да повярват. Всеки човек има в себе си усещане за Бога, въпросът е в кой момент ще отвори и ще осъзнае това усещане напълно.
Може би днешният човек е станал свръхматериален, супермаркетен, затова иска да получи и спасението лесно и бързо. Идват в църквата: Отче, ще ни прочетеш ли молитвичка? Да, ще прочета, Бог ще чуе молитвата, но
не можем да се сещаме за него само когато ни сполети беда.
Не можем да очакваме спасение без усилия, наготово.
И самият Христос не се спаси наготово – дойде, претърпя мъки, беше бичуван, разпънат на кръста, умря. А и онова, което човек придобива с много усилия, е много по-сладко от полученото наготово.
– Кое е най-силното послание на Спасителя, най-важният му урок?
– Моментът е много личен, опира до вътрешното светоусещане на всеки кое от това, което Спасителят е изрекъл в своето божествено евангелие, е най-близко до човешкото сърце.
Особено въздействащи в тази година на пандемия са едни от последните Христови слова преди неговото Възнесение:
Аз съм с вас до свършека на света!
Ако си повтаряме тези думи на безкрайна надежда, ще знаем, че каквото и да ни се случва в този кратък земен живот, ако Господ е с нас, не за ден-два, а до свършека на света, до второ Пришествие, ще преодолеем всички трудности. Тези думи са напред във времето, дори когато нас няма да ни има.
Важни са и други думи на Спасителя: Радвайте се и пак ще кажа, радвайте се!
Бих посъветвал хората да обръщат внимание на онези думи на Спасителя, които прогонват страха.
– Стана ли вярата наша опора по време на пандемията?
– Откакто свят светува такива изпитания винаги са довеждали част от хората до размисъл за това колко е преходен животът, както и нещата от ежедневието, на които толкова държим. Тези наши устои се разклатиха и видяхме, че въпреки напредъка на технологиите, всесилният човек се оказа безсилен – един невидим вирус може да отнеме хиляди човешки животи.
Всеки ден в църквата и извън нея срещам хора, които именно пандемията е довела до вътрешен катарзис, до равносметка на нещата от живота, обърнала ги е към Бога. Разбира се, това не означава, че те веднага ще станат супервярващи, но когато човек започне да си дава сметка за духовната страна на нещата,
Бог ще му помогне да стъпи на здрава духовна основа.
В историята на човечеството е имало много страшни пандемии, описани още в Стария Завет – чума, проказа. Но изпитанията са преминавали, както ще премине и коронавирусът – с Божията помощ и с помощта на медицината, на технологиите. Въпросът е как ще живеем след вируса – важно е да се научим на по-голяма отговорност, съчувствие, на помощ за другия. Много са уроците, които може да научим от тази пандемия. Искрено се надявам това сериозно изпитание да ни направи по-добри.
– Идват ли млади хора в храма?
– Не мога да се оплача от липса на контакти с млади хора в енорията ни и храма, където процентът на млади и възрастни е 50 на 50. Чудесно е, че по време на Страстната седмица в храма идваха много млади хора. Сигурно оказва влияние и това, че ползваме съвременните средства на комуникация – интернет, Фейсбук. Бог привлича в храма, от нас се иска да сме гостоприемни към младите, които проявяват интерес. Използваме модерни средства.
Нашият храм, както и много други, има и сайт, и Фейсбук страница.
Поддръжката им съм поверил на млади хора. Привличаме младите хора с това да бъдат полезни за Църквата с уменията си, те са хора на новите технологии, компютрите, информатиката.
Около празниците в предишни години имахме чудесна инициатива – прожекция на филми с подходяща тематика, морално християнско съдържание. Пандемията прекъсна тази инициатива, но смятам да я възстановя.
Обмислям прожекции на открито, изчакваме топлото време. През 2019 г. голям успех пожъна прожекцията на филма „Пинокио” на Роберто Бенини – прекрасно и мъдро послание за деца и възрастни.
– Кой е най-свидният Великден в живота Ви?
– Всеки Великден е свят за мен. Първият Великден в пандемия миналата година е нещо много специално – нужни бяха специални усилия, за да получат хората надежда и усещане за празник.
Много свидни спомени имам от първото пасхално богослужение през април 2008 г. в храм „Света Параскева“, първия голям празник, който отбелязахме след отварянето на храма след цели 40 години. С дошлите хора споделихме щастието от празника и от това, че сме извадили храма от мизерията и запустението.
Щастлив съм, че днес всичко е по-различно – храмът е притегателен център, пълен с живот, навсякъде около него цъфтят цветя.
Винаги обаче се връщам към трудните месеци на началото, напомням ги на хората, за да не забравяме откъде сме започнали.
Това е изключително важно за добрия духовен път на човека. А българинът често забравя много бързо трудностите, които е преживял. И докато смята, че всичко вече е розово, идва пандемия или личен проблем и сигурността рухва. Затова трябва да помним уроците на изминатия път.
– Какво послание ще отправите към пловдивчани?
– Нека пасхалният пламък, който ще вземат със себе си, за да го отнесат в дома си, е пламък на непредаваща никога човека вяра, на надежда, на любов, винаги побеждаваща злото.
Нека хората се опитат да запазят тази любов в себе си колкото може по-дълго.
С пламъка на Възкресението, който веществено вземаме на Пасха, трябва да запалим огъня в нашите сърца. Този пламък не трябва да загасва – той ще ни помогне да преодолеем и най-трудните изпитания.
И да не забравяме думите на Господ: Аз съм с вас! И ние да останем с Него – това е най-важното.
Отец Емил Паралингов е един от най-уважаваните пловдивски свещеници. Завършил е дърворезба в техникума по дървообработване в Пловдив и Богословския факултет в Софийския университет. В расо е от 19 години. От 14 години е свещеник. Митрополит Николай му възлага важна мисия – да възстанови храма „Света Параскева” в подножието на Стария град, затворен преди десетилетия. Днес храмът е истински райски кът, отлично стопанисван, посещаван от много хора. Семейството му е отдадено на изкуството – майка му е музикант, баща му – художник, съпругата му се занимава с иконопис.
Източник: в-к „Марица“
