Християнската забрава
Съществуват два вида християнска забрава: забравата като забравяне и забравата като забвение. Първият вид е една от най-възвишените и най-трудно постижими християнски добродетели, достъпна за светиите, както и за всеки „с чисто сърце”. В какво се състои нейната същност и трудност?
На всички нас повече или по-малко постоянно се причинява някаква обида, някакво зло. Хората причиняват това един на друг съзнателно, и по-често, несъзнателно, някак автоматично, по навик, поради „злите помисли на сърцата си”. Още родителите в ранното детство, понякога и неволно, започват да ни унижават и подценяват, забравяйки, че детето, бидейки малко и слабо, се чувства непрестанно застрашено и вика за защита и любов. По-късно в живота преживяваме различни обиди, както изречени напълно обмислено и съзнателно, така и „излетели” в състояние на афект, необмислено, пресилено, както от непознати, така и от най-близките ни хора: братя и сестри, приятели, познати, колеги на работното място, началници. Почти всички обиди – и изговорените прибързано и емоционално, и съставените хладно и рационално – еднакво ни нараняват. Първите, защото чувстваме, че макар и изречени гневно и остро, те „излитат” от дълбините на душата и този, който ни обижда, дълбоко в себе си мисли точно така за нас; а вторите ни унижават, защото рушат красивия образ, който сме създали за себе си. И все пак най-тежко ни засягат обидите, забележките и „убожданията” от онези, които са ни най-близки, от които най-малко искаме да чуем нещо лошо за себе си и най-малко очакваме смъртоносните стрели на студенината или омразата.
Натрупвани с години и складирани в нашето подсъзнателно същество, различните обиди, идващи към нас от всички страни, не остават там завинаги в същото качествено и количествено състояние, в каквото са получени отвън. Всички обиди, унижения, презрение, които сме получили от хората, чакат да бъдат преработени в нашата подсъзнателна „работилница”. Как? Най-често по четири начина. Най-известният и разпространен отговор на нашето грешно същество на злото, нанесено ни отвън, има езически или в най-добрия случай старозаветен произход. Това значи, че на злото и обидите от хората отговаряме на обиждащия с още по-голямо зло и обиди; по-рядко този отговор е според старозаветната мяра: „Око за око, зъб за зъб”. Другият начин на трансформиране на злото, което сме понесли от хората, се изразява в невротизация и соматизация на злото. Вместо пряко или косвено отреагиране на обидата по същия начин – по различни причини, в които сега няма да навлизаме, – човек потиска обидата в дълбините на своето същество (в сферата на своето несъзнавано), така че тя сега се превръща в болестен симптом. Конфликтът, казано на научен език, е претърпял конверсия[1]. Вместо да бъде осъзнат докрай и доколкото е възможно, решен по рационален начин, конфликтът се превръща в някакъв невротичен симптом, например страх (или фобия), депресия, някакво принудително действие и т.н. или се изразява чрез симптомите на телесни болести, като язва на стомаха, астма, колит, високо кръвно налягане и редица други телесни (соматични) болести, които наричаме психосоматични, като под това название разбираме психичния произход на телесните (органични) болести.
Първият и вторият начин на реагиране на човека на преживените и натрупвани с години обиди, отправяни ни от нашето по-близко или по-далечно обкръжение, не е християнски отговор. За съжаление има твърде много християни, които реагират така, като с това свидетелстват, че са християни само на думи, докато по делата си са езичници и варвари. Така със своите постъпки те показват отдавна известната истина, че „питомната Христова лоза” много трудно и бавно се присажда и се враства в „дивото дърво” на варварската природа на човека.
С третия и четвъртия начин, по който човек отговаря на получените от хората обиди, вече навлизаме в християнската област на очаквания и желан отговор на човека християнин. Така третият начин на реагиране на обидата (обидите) на нашата личност означава успешното избягване на първите два описани нецелесъобразни отговора – отмъстителния и болестния. Обиденият човек не потиска конфликта с обидилия го (в себе си и външно), нито го превръща в симптом, но го задържа в съзнанието с познатата формула: „Ще простя, но няма да забравя”. Макар и това да е християнски отговор, все още недостигнал до Христовия отговор, който изисква от нас да обичаме враговете си и безкрайно да прощаваме обидите на хората. Възможно ли е, питаме се, естествено ли е това и кой всъщност може да извърши такова чудо в себе си и със себе си?
Великият европейски скептик на нашето време Емил Чоран е изказал една истина за човека (дали това е истина и дали се отнася само за европейския, или и за всеки човек, по всяко време?): „Ако приемем укора съвсем спокойно, тогава би трябвало да се преобразят и напълно да се изменят не само нашите наклонности, но и нашите органи”.
Християнският френски философ Симон Вейл (1909–1943) пише: „Не е възможно да простим на някого, който ни е причинил зло, ако това зло ни унижава. Трябва да мислим, че то не ни е унижило, а че ни е разкрило истинското ни състояние”. Ето повод да си припомним нещо значимо. Досега в тази статия ставаше дума преди всичко за обидите и униженията, които търпим от други хора, отвръщайки им по същия или по друг начин. Сега трябва да си припомним съдържанието и смисъла на християнското понятие за смирение, под което трябва да разбираме „състояние на изострено съзнание за своите грешки и недостатъци… Едва след като до болка осъзнае своята греховност, човек може да тръгне по стръмния път на духовното съвършенство” (Константин Каварнос). Как да осъзнаем своите грешки (всъщност грехове), ако не се вслушваме по-внимателно и самокритично в това, което казва обиждащият ни! Ние често създаваме един разкрасен образ за себе си и никак не сме склонни в този розов образ да разпознаем тъмните петна, които, ако не бъдат разпознати, с времето при всички случаи се увеличават. Не са необходими задълбочени знания по психология, защото всеки чувствителен човек, склонен към вглеждане в себе си и обективно оценяване на своите недостатъци и добродетели, ще забележи, че колкото по-разгорещено и бурно реагира на обидите на някой човек, толкова повече истина съдържат нанесените му обиди. Още от старо време са ни останали пословици, произлезли от житейския опит, които казват, че повече истини ще чуем за себе си от нашите врагове, отколкото от нашите приятели. Накрая, можем да бъдем и благодарни на нашите „врагове”, че са ни припомнили и посочили някоя наша тъмна страна, която не сме искали сами да забележим, и която сега, разпознавайки я, можем да изправим, да смекчим или да отстраним. Следователно дори и да не забравим обидата, ще си спомним, че не сме съвършени и че като християни имаме прекалено добро мнение за себе си. Затова и св. Исаак Сирин през VІІ в. е могъл да каже нещо, което на пръв поглед изглежда невероятно на човека: „Който е видял себе си, стои по-високо от онзи, който възкресява мъртви”.
Все пак само четвъртият път е Христовият път. А този път води до пълно забравяне на обидите. „Непомненето на злото е истинско покаяние”, казва св. Йоан Лествичник, VІ–VІІ в., или на друго място: „Добре е да простиш, но още по-добре е да забравиш”, защото „Който вижда себе си, той не вижда недостатъците на брата”. На такъв подвиг е способен само просветленият християнин, но и почти всяко дете, към чиято добродетел ни насочва Господ, когато иска от нас да станем (но не да останем) като деца.
Накратко да разгледаме втория вид забрава, която в самото начало на тази статия нарекохме забвение. Забвението не е забравянето, което, както изяснихме, е един от възможните достъпни върхове при изкачването на Христовата планина от християнина. Забвението не е и онзи нормален физиологичен и психичен процес, който прави за нас възможно новото помнене, защото „забравянето е пазител на помненето”. „Забравата на битието” (не съм в състояние да интерпретирам Мартин Хайдегер) е забвението на модерния човек и неговото „постмодерно съзнание” за своя произход. Като избягва да изследва по-нататък произхода на човека, уморено от диспути през изминалите векове, негласно приемайки еволюционната теория, според която човекът е възникнал от някаква по-низша форма на живот, модерното научно и философско съзнание в постметафизичната ера от нашето развитие е причинило на съвременния човек нещо много по-лошо, отколкото ангелът в онази възвишена притча от Талмуд, в която се казва: „В момента на раждането на всяко дете ангел докосва челото на детето и то забравя всичко, което е донесло със себе си на света. Но всичко забравено остава скрито да присъства в него”. „Ангелът на смъртта” на двадесетия век изтрива из основи и миналото на човека, и неговото бъдеще, и е циничен към „симулакрума и симулацията” на настоящето.
Както изглежда, християнска Европа вече отдавна е престанала да бъде християнска. Онова, което е останало от християнството в нея, са празните катедрали в римокатолическите и протестантските страни в Европа, шедьоврите на християнските художници и скулптори, край които ежедневно преминава туристическото стадо на света без пастир, величествените оратории и пасиони на Йохан Себастиан Бах, от които все още ще потрепери някое младо сърце, без да знае точно защо. Вече отдавна са умрели и последните велики християнски мислители на Европа: в Англия – Елиът и Тойнби, във Франция – Маритен и Клодел, в Германия – Ясперс и Хайдегер.
Тъмата на забвението е паднала над християнските хора на Европа, заслепени от изкуствения блясък на „златния телец”, около който отново играят всички народи на света. Те са като старите евреи, пред които разяреният Божи служител Моисей счупил Скрижалите на Божия Закон, донесъл на света (на целия свят) първата истинска революция на духа. Въпреки всичко това аз искам да продължа да наричам всички кръстени народи на Европа християнски, защото, с вяра повтарям думите на Тертулиан, че човешката душа е anima christiana naturaliter. Пришествието на Иисус Христос на земята, Неговото Слово и Дело, Неговата мистична кръв, която цялата Земя е попила в себе си, Неговото непостижимо за обикновения човешки разум Възкресение, е потвърдило и утвърдило предчувствието (не само на еврейските пророци), че Месията ще премахне от челото на човека онзи печат на забвението, който ни е поставен, когато сме облекли „кожените дрехи” (Битие 3:21).
Всички ние от древността сме християни, защото Бог ни е сътворил по Свой, Светотроичен образ. Николай Бердяев е могъл, само от своята истинска мистична дълбочина, да изкаже непонятната за много потънали в забвение днешни християни истина: „Христос съществува и за онези, които не вярват в Него”. Това не е само Христос Вседържител, Който ще дойде в „последния ден” като Победител на Злото. Това е онзи Иисус, Който се е родил във Витлеем и е живял като човек в Галилейската земя, Който е проливал „кървави сълзи” в Гетсиманската градина в навечерието на страданията, Който на Кръста е извикал: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил!” – но това е и Христос, Който се е преобразил пред избраните ученици на планината Тавор, възкръсналият Христос, Който е обещал и е изпълнил обещанието, изпращайки Утешителя на Своите ученици (и на учениците на учениците) до днес. Този Богочовек Иисус Христос, след като слязъл от небето преди две хиляди години, е влязъл във всеки човек на Земята и така е засвидетелствал, че всеки човек вече е бил, а тогава е и получил повод и съзнателно да стане християнин и да остане християнин „до края на света и живота”. Христос е отпреди две хиляди години в нас и когато Му се молим, се молим „с Дух и Истина”. Всички страдания на духа на днешния човек междувпрочем са християнска забрава. Можем ли все още да се сепнем, да дойдем на себе си (и така да излезем от себе си), да се сетим и тогава да се преобразим, за да стигнем от забравата до забравянето!
Превод: Татяна Филева
Из книгата на Владета Йеротич “Завръщане към отците”, ИК “Омофор” 2013
