Кандило
Валери Станков
Катунарите тръгват.
И скрива ги древната кал.
Подир тях издълбаха очища огнища бакърени.
И какво? Със луната – парче разтопена печал –
калайдисвам сега кандилата на моите мъртви.
Сякаш пламъкът хвърля искрици от идния ден,
в който аз ще съм вече навеки отлитнала птица.
Над онези, които са дишали миг преди мен,
и които ще дишат,
докато им паля свещица.
Дядо Станко и баба Марина. И далечният дядо Вангел.
Между тях и онези, които не помня, но зная.
Ако трябва сега, ще ги вадя с ръждясал ченгел –
да не тръгват безпаметни
синовете мои към Рая.
Следвайте ни
