За светостта и мъченичеството в наши дни

Светостта, аскетизмът и мъченичеството са огромни богатства на нашата Църква, които ни движат, привличат, преобразяват и спасяват от заблудите и лъжите на този свят през всички векове. Негово Високопреосвещенство Навпактскиият митрополит Йеротей (Влахос) отговаря на въпросите за светостта и съвремието на гръцкия журналист Георгиос Теохарис от Agioritikovima.gr.

Ваше Високопреосвещенство, мнозина не са сигурни дали днес съществуват светии. Какво бихте им казали?

Разбира се, че има светии. Предназначението на Църквата е да освещава хората, иначе тя не би трябвало да съществува. Църквата, с Тайнствата и аскетичния живот, се стреми да изцели човеците от страстите и да им даде духовно здраве, което е светост. Бог казва: „Бъдете свети, понеже Аз съм свет” (1 Петр. 1:16). А в Откровението пише: „Светият нека се още осветява” (Откр. 22:11). За жалост, повечето християни днес възприемат Църквата като религиозна, нравствена или социална организация със светски цели. И очакват в Църквата да се произвеждат социални или нравствени проекти. Разбира се, Църквата осъществява такива проекти, но те са резултат, плод на личностно единение с Христа.

Затова и днес има светии, които са живели и живеят вътре в Църквата – като владици, свещеници, монаси и миряни от всички съсловия. Но основният проблем е, че нямаме православни критерии, по които да ги различим, тъй като те имат свой вътрешен свят, който остава скрит за множеството, а мнозина от нас не се намират в благоприятното духовно състояние, за да ги разпознаят.

Всъщност по-главният въпрос е не дали днес съществуват светии, а как ние можем да станем светии. Всички науки си имат определен подход, така и за да бъде един човек светия, той трябва да следва този особен подход, който включва освещаването на сърцето, просветяването на ума и пътя на обожението, ведно с Тайнствата на Църквата. Срещаме това в Добротолюбието и в ученията съвременните отци. Светостта се изразява в покаяние, смирение и любов към Бога и човека.

По тази причина хората днес имат нужда да четат за живота и словата на съвременните светии, сиреч житията им, от които се вижда как те се борят за спасението си, като житията на стареца Паисий, стареца Порфирий, стареца Софроний, стареца Ефрем Катунакиотис и мнозина други, знайни и незнайни, които вече са покойници. Това са нашите водители и образци, без да отричаме или да подценяваме църковната институция.

Има много хора, които търсят духовен старец с особени дарби, който да ги напътства, а това, ако не друго, трудно се намира в наши дни…

Това търсене е нещо естествено, защото съвременните хора, както човеците от всяка епоха, търсят личности, които ще им покажат пътя на спасението, подхода, който води към светост и вътрешна пълнота. Това не е подход, основан върху логика, техника или някакво нравоучение, а съчетание от Тайнства и аскетичен живот.

Хората търсят живия опит, търсят „живите организми“, а не просто учители и академични богослови. Тъкмо както биологичният живот се предава от живи организми, а не от мъртви, защото никой мъртъв организъм не може да предаде живот, същото става и в духовния живот. Онзи, който обича Христа с цялото си същество, може да предава тази любов на другите. Всеки, който знае пътя към дадена цел, може да упътва онези, които я търсят.

Тук използвам възможността да кажа, че има три стълба на духовния живот, както ги тълкува св. Николай Кавасила. Можем да видим как тези три стълба се проявяват при освещаването на храм, когато светият олтар се освещава от епископа, който поставя в него мощи на мъченици. Така че оста на духовния живот е тройна: епископът, олтарът и светиите, като и трите трябва да действат правилно, за да съществува църковна нагласа на ума.

Великите старци почитали епископа и водели онези, които искат да се съединят с Църквата, на светата Литургия и ги подготвяли за общение с Тялото и Кръвта Христови. Ето защо хората търсят такива благословени старци и приемат думите им. В Отечника и в аскетическите писания става ясно, че онзи, който жадува за Бога, бяга при „живите организми” и моли: „Отче, дай ми слово, та да се спася”. Това „слово” на отеца е мощно и действено, това са Божиите слова и думи на живот, които възраждат в Христа.

За жалост, както отбелязвате Вие, такива старци рядко се срещат днес, когато е време на секуларизация и компромис във вярата и живота, или защото са твърде малко, или са скрити, или защото хората не могат и не искат да ги следват. Христос е казала така: „защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Мат. 7:8). Много пъти край нас има благословени хора, а ние дори и не подозираме. И е нещо ужасно да си заминем от този свят, без да си дадем сметка за приятелите на Христа, които са близо до нас.

Днес виждаме, че на много места по света Православието се преследва. Докъде мислите, че ще стигнат враговете му?

Имате право, навсякъде, където съществува Православна църква, тя е подложена на изпитания и гонения. Това е закономерност. Виждаме го навсякъде, където има Православна църква – на север, на юг, на изток и на запад. Единствената разлика е в начина на преследване в различните страни. Понякога е явно и настъпателно, и напомня за древните времена на ранното християнство, а понякога е прикрито и по-коварно, като например при секуларизацията, тоест сливането със света.

Православната църква е Тялото Христово, тя е слънцето, което причинява болка у онези, които са свикнали с мрака. И където е слънцето, там има и сянка, а в сенките цари тъмнина, която е свърталище на многобройни кръвожадни зверове.

В интернет гледах ужасяваща сцена как християнин бива обезглавен от фанатичен мюсюлманин и бях потресен. Сетих се, че това е начинът, по който апостолите и мъчениците са били изтезавани, или както се казва в синаксаря, „бидоха усъвършенствани с меча”. И това е изпитание за нас, които обичаме да си прекарваме добре, които правим компромиси в желанието си да преуспяваме. Разбира се, гоненията показват вътрешната болест на гонителите, както и величието на християните. Мярката на нашето христолюбие е много висока. Светостта и верността към евангелските повели не се дават с ниски критерии за нравствена и социална дейност, а трябва да имат високи образци.

В крайна сметка Църквата днес трябва да подготви чедата си и онези, които обичат Христос и Неговото спасение, за мъченичество, да стават мъченици за Христа. Богословието, мисиите и социалната работа извън усещането и виждането за мъченичество нямат особена стойност. Великите духовни старци по време на османското владичество са били „треньори” на мъчениците. Това правят и великите старци днес.

Наскоро се трогнах, когато получих съобщение от един християнин в Египет, което гласеше: „Моля ви, молете се на Бога да ни даде сила, мир и покой, за да можем да носим кръста си със смелост и силна вяра, и да се удостоим да станем светии и мъченици заради името Христово”. Как да не обичаш такава готовност за мъченичество!

Следя с дълбока скръб онова, което се случва в Сирия и в други страни от близкоизточния регион… Трябва да създадем армия, която да се моли тази кървава баня да свърши и в региона да настане мир.

Скърбя и защото познавам тези места, които многократно съм посещавал в един отрязък от три години – от 1988 до 1991, както и още толкова пъти след това. През 1988 г., по предложение на Атинския и Всегръцки архиепископ Серафим заминах в Ливан, за да преподавам в Баламандската богословска школа „Св. Йоан Дамаскин”. Тъй като летището в Бейрут не работеше, заради гражданската война, трябваше да ходя до Дамаск в Сирия, а оттам от Антиохийската патриаршия ме заведоха в Ливан.

Така много дни пребивавах в Дамаск, където разговарях с млади православни хора, учени и студенти, които имаха силен копнеж по Бога. Посещавах мнозина от тях и отслужвах литургии, и говорех с хората, например в Хомс, Алепо, Латакия и други градове. Там спечелих скъпи приятели и жалея, че всеки ден виждам размириците в региона.

Живеем в епоха, в която трябва да се грижим не само за себе си и за домовете си, но трябва да сме загрижени и за проблемите и на другите наши братя и православни християни, и трябва да се молим за тях. Разбира се, Бог направлява историята и ние сме под Неговото провидение, а Той се намесва в правилното време, но нашите молитви са нужни. Затова всяка света Литургия е молитва за мир, укрепване на Църквите Божии, прекратяване на войните.

Нека да направим това призив за молитва. Нека сърцата ни болят, защото, за жалост, проблемите на света са геополитически; обикновените хора са смятани за малки пешки на международната шахматна дъска, установена от някакви „глобални играчи”, без милост и жал. Бог да се смили над всички нас!

На фона на всичко това мнозина казват, че Света гора е духовен оазис, който дава покой на хилядите, които го посещават в последно време.

Света гора наистина е благословено място, духовен оазис, който е осветил хора, които знаят как да обичат, как да помагат на народа, как да се жертват за другите и как да дават покой на измъчените.

Нека да не звучи парадоксално, ако кажа, че Света гора е бойно поле, място на ожесточени войни. Разбира се, имам предвид духовна борба срещу злите духове. Св. ап. Павел пише: „защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12).

Светогорските отци придобиват опит от тази война, поради което и могат да преподават тези начини за духовно воюване на онези, които желаят да се научат. Когато някой се бори срещу дявола, греха и смъртта, той може да преживее плодовете на Божественото домостроителство, на Христовото Въплъщение и да се сдобие с духовна свобода и вътрешна пълнота.

Още от студентските си години често посещавах Света гора, запознах се с достопочтени монаси, вкусих благословения им хляб, чух свещените им слова, усетих любовта и съкровения им живот, узнах кой е естественият човек в Христа, бях на бдения в манастирите, скитовете и отшелническите обители, ходих по дивни пътеки, наслаждавах се на девствената чистота на тамошната природа и изобщо живях в един свят на любовта, чистотата, нежността и благородството.

В Света гора познах истината, че същинските монаси са обзети от пророческия, апостолския и мъченическия живот, те „живеят Евангелието”, те са съвременните пророци, апостоли и мъченици на Църквата. Много пъти призовавам за техните ходатайства и молитви.

Света гора, въпреки определени грешки, извършени от отделни монаси, е място на Тайнството, огряно от молитва. Тя е духовна утроба, която се намери непразна и ражда Божии чеда, небесни граждани. Ето защо трябва да изпитваме дълбока почит към нея. I orthognosia.blogspot.com

Превод: Константин Петров