Ловеч прес: Християни и театрали в спор за пиеса

Интересно явление е фактът, че домогванията да се опетни християнството и дискредитира Църквата регистрират необичайно висока активност около най-големите християнски празници. Нека си припомним, че Нешънъл Джеографик (националното географско дружество на САЩ) пусна в обръщение новината за новия превод на "Евангелието от Юда" малко преди Великден през 2006, а българската книжна борса реши да измъкне предателя от ада по време на Рождественския пост, като излезе с бестселър, посветен на реабилитирането му. За съжаление, пример за активност за опетняване на християнството и дискредитация на Църквата, можем да почерпим от културния живот на нашия град и по-конкретно от изявите на Ловешкия драматичен театър. След "Ловчанския владика" и "666" на сцената малко преди Рождество Христово се състоя премиерата на "Плейбоят от джендема", "достойно" продължение на споменатите две пиеси.

Директорът на театъра и режисьорът на ирландската постановка вероятно биха различили като основно внушение на последната нещо от типа на идеята за човешкото достойнство или представянето на няколко етапа в израстването на човешката личност. Що се касае до оригиналния текст на пиесата, не се наемаме да твърдим каква е истината, поради възможността за творческа инвенция от страна на режисьора. Но по отношение на това, което се представя на сцената, колебание не може да съществува, че "Плейбоят от джендема" целенасочено петни вярата, хули Църквата, проповядва нравствен декаданс.

"Праведниците са виновни за всичкото зло на този свят" – тази крилата "мъдрост", понесла се от сцената, е лапидарен израз на богоборческия дух на постановката, която умело представя и афишира психологическата мотивация за антихристиянското светоусещане. А тази мотивация се свежда до следното: когато един човек, който е поробен от страстите си, отдава им се с наслада и не мисли да се кае, чуе за висотата на християнската нравственост, той застава на една крачка от ненавистта към Бога и Христовата вяра. Защото Христовите заповеди за него са бреме, което го гнети и "ограничава" неговата свободата (свободата в какво, обаче? – в греха и разврата). А гнети го, защото, както казва един от ранните апологети на християнството – Тертулиан, душата е християнка по рождение и чрез своята съвест тя интуитивно различава доброто и злото. За последното тя измъчва човека, особено когато на него му се напомня за низкото му състояние и падение. Естествената ответна реакция на грехолюбивия човек е бунт срещу Бога и Неговите нравствени наредби. Виновен, обаче, е не Бог, а човекът, отдал се доброволно на влечението към греха.

В пиесата обаче, нещата се преобърнати диаметрално. Бунтът срещу Бога и Неговия нравствен закон (един от фундаментите на който е заповедта да не се убива) се представя и пропагандира като геройство, като качества на развилата се, израснала човешка личност, като неотменими атрибути на човешкото достойнство. За по-голяма сила на внушението, на този типаж герои се противопоставя християнската "праведност", чийто носител в пиесата се явява антипатичният характер на Шон Киоу, годеникът на кръчмарската дъщеря Пеги. От една страна той е морално стриктен, примерен, скромен, смирен, послушен на своя епископ и духовник, от друга – страхливец, подлец, готов да отмъщава и дори да убие, но не сам, защото той, разбира се, е "праведник", а "праведникът" не може така явно да потъпква моралните ценности. Духовенството на Църквата е сложено под същия знаменател на фалша и фарисейството. Отец Райли макар и да не се появява нито веднъж на сцената, невидимо присъства чрез своя духовен син Шон, който, според както се внушава, е негов продукт и на Църквата.

Разбира се, тези, които съдят за пиесата като за сатира или гротеска, биха казали, че Шон е всъщност изобличение на "лъжеправедността" и духовното позьорство, а не хула срещу християнската етика. Подобно твърдение, обаче, е несъстоятелно, защото, ако беше така, то на неговата личност би трябвало да се противопостави образецът на истинската християнска добродетел, чието неотменимо свойство винаги е било мъжеството, решителността, жертвоготовността. Такъв образ не само, че не се появява на сцената, но, нещо повече – антипод на Киоу се явява главното действащо лице, който е герой и любимец на всички, именно защото е убиец на баща си. Кристофър Махоун е обаятелен и харизматичен, неустоимо импониращ особено за женските сърца, защото e разчупил "догмите и схоластиката" на християнството, което със своите изисквания потиска човека – нека си припомним думите на едно от селските момичета, приятелки на вдовицата Куин, което гореше от желание да има някой грях, с който да се похвали на изповедта пред свещеника.

За по-голяма сила на психологическия ефект, антихристиянският дух, внушаван от сцената, бива подплатен и с една извратена нравственост – да убиеш баща си е геройство, да станеш причина за смъртта на съпруга си също е подвиг, е, не толкова голям колкото първия, но все пак подвиг. И кой е виновен за всичко това? Разбира се, услужливо ви отговарят на езика на актьорското майсторство, християнството и Църквата, те със своя морален натиск върху човешката психика, я довеждат до един момент, в който злото, и особено голямото зло, стават неустоимо привлекателни. Затова, именно, и праведниците са виновни за всичкото зло на този свят. Затова е и по-добре, по думите на кръчмаря Флахърти, децата да са гамени, които се "бият и псуват в името на Бога", отколкото сбутани отрепки и мухльовци. А кои са тези безгръбначни и овчедушни дечица – в пряк текст не са казва, но, разбира се от контекста на пиесата, става пределно ясно – християнчетата, децата на Църквата. С други думи, на зрителя се насажда комплексът, че да бъдеш християнин, означава да си слаб, безгръбначен, жалък.

Основните внушения, които се култивират у зрителите, имат за словесен декор един безкраен низ от богохулства и поругаване над християнските светини – кръстното знамение и разпятието. Какво да кажем за издевателството над Тайнствата на Изповедта и Брака. По фин начин се внушава една нова форма на бракосъчетание – секса без брак. Тук имаме предвид сцената между Макхоун и Пеги, когато "бракът" им за малко не се състоя поради "ненавременното" завръщане на кръчмаря.

Съзнателно не отчитаме факта, че в пиесата става дума за католическата църква, не за Православната, защото едва ли повечето от зрителите могат да направят разликата. В тяхното съзнание, духовенството и Църквата, представени в постановката, се отъждествяват с духовенството и Църквата, които те познават и то в негативна светлина, защото 80% от материалите, излизащи в медиите, по един или друг начин хулят Православната Църква и нейния клир. В заключение, нека споделим и недоумението си от представянето на една пиеса, плод на исторически и религиозни противоречия, които нашето общество никога не е познавало – тези между католицизма и протестантството. Що се отнася до това, че някои от "по-широко скроените" зрители, ще открият в постановката универсални общочовешки ценности, които са характерни за класиката, то смятаме, че за здравомислещия човек разликата между "Плейбоят от джендема" и Достоевски, Гогол, Чехов, Шекспир, Ибсен, Молиер и пр. е колкото от ада до небето. Тогава какъв е резонът за изваждането от забвение на една баята театрална постановка, чужда на българската душевност, неактуална за българското общество и изпразнена от всякаква нравствена и културна стойност?

В постановката няма нищо дяволско!

Откритото писмо до медиите по повод спектакъла "Плейбоят от джендема" подписаха с уважение: Васил Василев и Елица Матеева – Драматичен театър – Ловеч

В историята на западноевропейския театър съществува един период, който не е бил особено очарователен за театъра. Средните векове. И тъй като в този период на актьорите се е гледало като на същества, обладани от дявола, не им оставало нищо друго, освен да се заиграят с правилата, като ги надхитрят.
Тогава Църквата осъзнала своя най-пагубен проблем в каузата за привличане на вярващи, а именно отдалечеността й от хората. Така се стигнало до театралните жанрове като мистерия, моралите и прочие и пак на обладаните от дявола се паднала задачата – пионерско поръчение от Църквата – да разкажат по достъпен начин на плебса за божиите чудеса и дела. И хората влезли в храма. Преразказваме историята по един твърде лаичен начин, защото чрез този пример ще защитим една теза. Днес, в 21 век, когато отдавна не съществува т.нар. от историята папо-цезаризъм по нашите земи. Една постановка в един извънстоличен театър е бръкнала в окото на отдадени на църковната кауза и "вещи" в театралния занаят хора. И те искат да "анатемосат" спектакъл в Драматичен театър – Ловеч. Само че да не забравяме, че театърът е художествена реалност и тя се отдалечава като такава от баналното, буквалното и този духовен остров не се разклаща така лесно от анатеми.

Поводът за тези дяволити размисли е "Плейбоят от джендема"- спектакъл на режисьора Николай Поляков. Да отбележим името, защото всеизвестна е тайната, че местните църковни деятели не са фенове на този режисьор и отдавна се опитват да впишат името му сред страниците на съгрешилите. Както и да е. А що се отнася до драматургията на спектакъла – действието се развива в Ирландия, в началото на миналия век. И ако в него са описани местните нрави и отношенията с местните църковни деятели, макар че става въпрос за Църква, но не източноправославна, и то само защото се споменава името на един пастор – отец Райли, който трябва да венчае страхлив младеж. И после се появява едно момче, което си измисля истории, за да възхити хората от Джендема…

Та, ако това е обидило местните духовни деятели, се извиняваме, но нека те да се свържат с наследниците на Джон Милингтън Синг. Пък може да се разбере кой, защо и за какво се бори. В тази постановка няма нищо дяволско, по същия начин би трябвало отдавна да са анатемосани режисьори като Скорсезе, Пазолини, Мел Гибсън, Педро Алмодовар, които са правили филми с религиозна тематика и са развенчали институцията от митичното. От мита за нея.

Този казус припомня една история: как Никос Казандзакис бил анатемосан от Църквата, след като написал "Последното изкушение на Христос". И сега не е чудно, защо в зората на родната българска драма и драматургия се е родило по тези географски ширини едно произведение, което описва по достоен начин сложните нрави на местните духовни деятели – става дума за "Ловчанския владика". Би трябвало отдавна и този врязал се в идеята за ценностите и духовния облик на българина текст да е тотално отречен от местните папи. Те вече го правят. Ще е необходимо от тук насетне да анатемосват всеки артефакт не само от периметъра на град Ловеч, но и в контекста на целия ни театрален живот. И тогава ви предлагаме да започнете със спектакли като: "Марат/Сад", "Монолози за вагината","Археология на сънуването", "Кислород", "Слугините", "Дзен-порно", "Криза в рая", "Психозис 4:48" и прочие придобили популярност. Това са български театрални спектакли с непристойно съдържание, според схоластиката и традиционното… Странно, защото досега никой духовен деятел не се сети да сломи духа им?

Що се отнася до постановката на Драматичен театър Ловеч "Плейбоят от джендема", тя има своите качества и няма да изчезне от репертоара на театъра. Тя е дело на един добър екип от отдадени на театъра хора, които правят всичко възможно в Ловеч да се случват различни и любопитни проекти. Вместо да се помага на хората, които се занимават с култура в това дяволито време, някой изисква тяхното прогонване от ХРАМА. Театърът няма за цел да убива установените форми на общуване. Но театърът е сцена на живота, такъв, какъвто е усетен през очите на драматургията. А публиката притежава сетива, за да разбере всеки спектакъл. Вярвайте й!

В духа на изложеното в тези редове, може би е добре да се организира кръгла маса между театралните дейци и църковните деятели на град Ловеч, за да се определят параметрите на правилните и полезните думи. По-мъдрите са казали, че в културния диалог се ражда истината. Ние подаваме ръка и ще очакваме един разумен отговор от другата страна.