Религиозната свобода – дилемата на европейска България днес

В последно време някои политици и най-вече държавни служители се произнасят по въпроса колко лошо е, че няма изискване за минимален брой на членовете, необходим за регистрация на вероизповедание. Защитниците на тази теза се аргументират с факта, че регистрираните за последните 10-15 години у нас вероизповедания са твърде много. Те опипват почвата и правят опити да подготвят обществото да приеме евентуални предложения за промяна на Закона за вероизповеданията, в съответствие с идеята за минимална членска маса.

Фактите: след 10 ноември, до 2002 г. у нас действаше стар Закон за вероизповеданията. През годините на управлението на СДС бе изготвен проектозакон, който не бе приет заради негативната оценка на Съвета на Европа. По-късно, в края на 2002 г., дни преди Коледа, необичайно бързо бе приет сегашният Закон за вероизповеданията. Той не бе изпратен за експертиза, защото неговите автори се били съобразили с критиките на Европа, отправени към предишния проект, който по същество, е не само различен по съдържание, но и по философия.

Някои вероизповедания и неправителствени организации протестираха с публични действия и открито писмо до президента срещу ограничителния и на моменти дискриминационен характер на закона. Виждайки недостатъците му, 50 депутати атакуваха част от законовите разпоредби, с иск Конституционният съд да отмени някои членове. Оказа се облаче, че съдът от своя страна, въпреки че на практика взима решение в съответствие с искането (6 са "за", а 5 – "против"), не може да отмени членовете, поради специфичните изисквания на Закона за Конституционния съд, налагащ необходимостта от болшинство от 50% плюс 1 глас от всичките 12 съдии.

Според мнозина, Законът за вероизповеданията има дискриминационни елементи и ограничителна философия.

На този фон се чуват искания за допълнително увеличаване на възможността държавата да контролира и ограничава свободата на религията и правото да се сдружаваш според вярата си. Считам, че българското общество все още е склонно да проявява нетърпимост към изповядващите различни, по-малко популярни религиозни идеи. Подобна проява е опитът да се насочи обществеността в подкрепа на идеята за налагане на ограничения по отношение на минималния брой последователи, необходими за регистрация на юридическо лице на вероизповедание, а изразителите й правят паралел със Закона за политическите партии.

Нека отговорим на няколко въпроса:
1. Какво представлява регистрацията на юридическо лице на дадено вероизповедание?

Регистрацията, най-общо, дава възможност сдружението от изповядващи дадена религия, да присъстват в правния мир. Тоест легитимират се като правен субект, с произтичащите от това права да придобиват собственост, да извършват стопанска дейност и пр. Самият Закон за вероизповеданията казва: "Религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице", но могат и да не придобият – въпрос на техен избор. Регистрацията не е привилегия или признание, а облекчение за съответната общност да участва в обществения и стопански живот на страната. Защо умишлено се насажда и поддържа разбирането, че регистрацията едва ли не дава право публично да се практикува дадено вероизповедание, нека отговорят тези, които изразяват това мнение.

2. Един от важните признаци до колко едно общество е демократично, е отношението и търпимостта между и към различните вероизповедания, нивото на свободата на религията и правото на избор и самоопределение.

Как стоят нещата у нас и какви са критериите в това отношение?

Някои от тях са: законовата рамка, отношението на държавата, обществото, медиите и големите религии към проблема. Вероятно има и други.

Законите – Конституцията, Законът за вероизповеданията, антидискриминационния закон и пр., – гарантират равнопоставеността на различните деноминации, без оглед на тяхната численост и дата на въникване или учредяване в България. Може да се каже, че законовата рамка е приемлива. Проблемни са настроенията, неписаните правила и традиционно установени норми. Пример за това, че държавата има дискриминиращо отношение към новите и малцинствените вероизповедания е Законът за държавния протокол (чл. 6 ал. 3 т.5), приет през 2000 година.

Обществото ни често демонстрира нетърпимост към "другия" и "различния". Прокарва се идеята – необходимостта да се противодейства на "опасната псевдо-духовна инвазия" и опити от страна на "опасните секти" да завземат все повече духовни територии, чрез въвеждане на задължително
вероучение в училищата.

За тях остава пренебрежим и незначителен факт това, че законите определят България като секуларна, а вероизповеданията като отделени от държавата. Вижда се, че преставителите на законодателната и изпълнителната власт не демонстрират нужното демократично отношение по този въпрос.

3. Защо идеята за налагане на минимален брой членове, необходима за регистрация на вероизповедание е дискриминационна?

От една страна, Законът за вероизповеданията не поставя като задължително условие за съществуване на дадена религиозна общност регистрацията й като юридическо лице в Софийски градски съд. От друга, държавните и общински служители изискват регистрация от определено вероизповедание, за да бъде проведено дадено мероприятие, въпреки че Законът за събранията, митингите и манифестациите дава това право и на отделни граждани, а Законът за вероизповеданията не предвижда ограничение на правото свободно да се изразява и практикува религия без съответната регистрация. Считам, че сравнението с политическите партии е неуместно по ред причини и най-малкото поради това, че Законът за вероизповеданията изрично забранява верските убеждения, общности и институции да бъдат ползвани за политически цели. Така, подобен паралел е нелеп, а смесването на политиката и религията – незаконно.

Регистрацията на юридическо лице е облекчение, а не привилегия, която дадената религиозна общност може да получи, в желанието си да извършва определени дейности. Няма никаква основателна и обективна причина да се иска промяна в Закона за вероизповеданията, която да постави праг, на основата на минимален брой членове, пред възможността да се регистрира юридическо лице за нуждите на дадена религиозна общност.

Изразителите на тази идея дават за пример други европейски страни, където има подобно изискване. Такъв праг (за 20 000 членове) съществува в Словакия. Но не съществува в страни като Великобритания, Португалия, Унгария, Германия, Ирландия, САЩ, Австралия, Мексико, та дори и в Русия, където дори десетина души могат да регистрират вероизповедание.

България не е страна от мащабите на Китай и подобни ограничения са дискриминиращи и смехотворни, особено като отчетем факта, че у нас, митинг от 500-1000 души, проведен при засилен обществен интерес към събитието, се счита за голям успех.

Като се има предвид това, се питам, каква ли долна граница предвиждат носителите на идеята за горен праг при регистрацията на едно или друго вероизповедание?