„Дай сега да те изцеля…“

Старецът Гавриил все още не беше канонизиран, когато за пръв път чух за него. Първата ни среща беше, когато бях ученик в седми клас и с приятелите ми посетихме манастира Самтавро. Първото, което ми направи впечатление, беше огромното количество хора, дошли да се поклонят на гроба на светията. Съвсем несъзнателно аз също се приближих до гроба на стареца и тук започна приятелството ми с него. Покланяйки се на гроба, усетих огромна благодат. Сърцето ми се изпълни с любов. Почувствах вътрешна радост и ми се прииска силно, много силно да извикам: „ОБИЧАМ ВСИЧКИ ВИ!“ Монахиня Параскева ни подари масло от кандилото на гроба на стареца и ни обясни как да се помазваме с него. Имах усещането, че съм получил непобедима сила. И беше точно така!

Минаха няколко месеца и вкъщи се случи нещо неприятно. Баща ми се разболя от псориазис. Обиколихме много болници, но поради тежкия и усложнен стадий на болестта, никъде не го приемаха. След известно време с ходатайството на наши роднини настанихме баща ми в Болницата по кожни и венерически болести в Тбилиси. Лечението вървеше бавно. Лекарите казаха, че ще са нужни поне четири месеца за пълното му излекуване. Една нощ баща ми получи сърдечен пристъп, лекарите едва го върнаха към живота. Тогава си спомних, че на гроба на стареца стават чудесни изцеления. Хукнах вкъщи, взех маслото от кандилото му и отидох в болницата. Вечерта лекарите не пускат никакви посетители в отделението, но когато им обясних положението, те се съгласиха да ме пуснат тайно. Отидох при баща ми. Той спеше. Помазах го три пъти на кръст с малкия си пръст, казах „Отче наш“ и от цялото си сърце помолих стареца Гавриил да изцели баща ми. След това безмълвно излязох.

На другия ден ние с майка ми и с един приятел отидохме в болницата. Приближихме се до стаята на баща ми… или по-точно с ужас се затичахме, тъй като медицинската сестра викаше: „Не може да бъде!“. Помислихме си: „Това е краят!“. Майка ми припадна. Започнах да треперя. Влизам в стаята и виждам баща ми да седи на леглото. Изгубих ума и дума. Нито на лицето, нито по тялото му имаше някакви петна. Кожата му беше като на новородено. Скоро в стаята влезе главният лекар – същият, който ми разреши да посетя баща си. Никога няма да забравя израза на лицето му, когато видя напълно чистата кожа на своя пациент! Той започна да плаче и да се кръсти с думите: „Слава Тебе Боже… Слава на този старец…“.

В този момент баща ми ни прекъсна и ни попита за какъв старец става дума. Едва започнах да разказвам за стареца Гавриил и баща ми сам ми каза, че през нощта видял насън някакъв свещеник с бяла брада да влиза в стаята и да му казва: „Ех, братко мой… Ти все още нито веднъж не си се причастил или изповядал, но имаш вярващ син и вярваща жена, които ме призоваха. Не мога да ги гледам как плачат… Дай сега да те изцеля, а ти започни да водиш църковен живот. Ходи редовно на църква, изповядвай се и се причастявай, и така ще станем приятели… В противен случай не съм ти приятел. Разбра ли?“. После старецът смигнал на баща ми, прекръстил го и излязъл. Заплаках. Всички в стаята също плачеха. Макар баща ми никога през живота си да не бе виждал стареца, описанието на посетилия го „свещеник“ съвпадаше напълно с образа на преподобни Гавраиил.

Слава Тебе Боже! Слава на тебе, отче Гаврииле!

Откъс от Добрият старец Гавриил на Константин Церцвадзе, Омофор, 2021, превод: Мила Игнатова