Традиционно рождественско телевизионно интервю на Руския патриарх Кирил

На 7 януари 2021 г., когато по стар стил се празнува Рождество Христово, руският телевизионен канал “Россия” проведе традиционното си коледно интервю с Негово светейшество патриарха на Москва и цяла Русия Кирил. Предстоятелят на Руската православна църква отговори на въпросите на водещия на предаването “Вести”А.О. Кондрашов.

— Ваше Светейшество, благодаря Ви за възможността да общуваме според създадената традиция с Вас в деня на Рождество Христово.

— Благодаря Ви и аз.

— Ако може, веднага към първия въпрос. Трудна, необичайна се оказа изминалата 2020 г. Какво бе това – наказание? Изпитание?

— Съвсем справедливо това явление се нарича пандемия. Гръцката дума пандемия означава “целият народ”. И наистина, целият народ, целият човешки род бе застрашен от тази опасност. В миналото е имало епидемии от различен вид, често много жестоки. Да вземем например чумата в Западна Европа — тя отнела живота на половината жители на Европа, това било страшно изпитание и затова хората нарекли тази страшна чумна зараза пандемия. Също и днес тази дума е напълно приложима, защото няма такова място, където да можеш да скриеш от тази болест. Това е един извънреден феномен, свързан с разпространението на много опасен вирус и затова не трябва да имаме несериозно и повърхностно отношение към него.

За съжаление, и до днес сред много хора е разпространено мнението, че това е някъде там, далеч от мен, а аз никога няма да се разболея. Разболяват се днес всички — и високопоставени хора, и работещи, и безработни, и пенсионери, и младежи; ето защо всеки човек трябва да е нащрек спрямо тази болест. А пък опитът, в това число и историческият опит, ни учи, че когато обществото е способно да вземе съответните консолидирани противоепидемични мерки и да използва необходимите средства, епидемиите спират. Така е било дори в старо време. Да вземем епидемията от XVII в. Тогава започнала чума в Москва, която довела до страшни последици. Много свещеници просто измрели, нямало кой да служи литургия, храмовете се затворили; нещо повече, нямало къде да погребват мъртъвците — на църковните гробища било забранено да се погребват умрелите от чума. Можем да си представим тази страшна картина, този ужас, кошмар, през който е минала Москва. И все пак е минала през него, правейки си съответните изводи, и тези изводи не само са се врязали в паметта на московчани, но са станали част и от държавната политика. Когато през 1837 г. в Одеса пламнала чума, губернаторът граф Воронцов и владика Гавриил, архиепископ Херсонски и Таврически, съвместно взели решения, които и сега са образец за нас. Представям си какво му е било на владика Гавриил — във време, когато храмовете са играели централна роля в живота на хората! — да затвори храмовете. Два месеца храмовете останали затворени, след това достъпът до тях бил ограничен: пред всеки храм стоял полицейски патрул и не допускал да влязат толкова хора, че да няма достатъчно дистанция. Освен това било забранено целуването на кръста и иконите. Всичко това е запечатано в книгата на историята и ние знаем, че то е било санкционирано от църковните власти и подкрепено от държавата.

Ето защо това, че днес вземаме противоепидемични мерки, които понякога предизвикват смущение, в това число и сред благочестивите хора, не е някакво нововъведение. Ние се движим в руслото на нашите благочестиви предци. И както взетите от тях мерки не са предизвиквали у никого съмнения, че свещеноначалието действа в името на някакви недекларирани и опасни цели, така и днес, надявам се, народът ще се отнесе с доверие към всички онези указания, които моите събратя и аз трябваше да дадем и които са насочени към максимално ограничаване на възможността за заболяване, в това число и поради участие в богослуженията.

— Коронавирусът изобщо извърши огромни промени в нашия привичен начин на живот. И обществото се раздели: някои загубиха всякакви ориентири, изпаднаха в паника, започнаха изобщо да избягват хората, страхувайки се да не се заразят и да умрат; появи се и терминът ковид-дисиденти — тези хора пък изцяло игнорират всички санитарни норми. Ваше светейшество, какво трябва да бъде християнското отношение към коронавирусното предизвикателство, ако можем така да се изразим?

— Сега настъпват рождественските дни, и на празника Рождество ще чуем в храма и следните думи: “Страха же вашего не убоимся, ниже смутимся”. Не трябва да има страх. Страхът изобщо е много негативно чувство. Страхът сковава човека и нерядко може да го пороби напълно, да го лиши от свобода на действие. Затова страхът е едно изцяло негативно понятие, с изключение на едно толкова важно нещо като страха Божи. Но страхът Божи не е емоционален страх, а осъзнаване на нравствената си отговорност за постъпките си пред Божието лице.

Ето защо хората да бъдат карани да се страхуват, да се шири паника във връзка с това заболяване — това е абсолютно неправилен път. А какъв е правилният?

Разбира се, хората трябва да се възпитават, да им се внушава начин на мислене и действие, който да минимизира възможността от заразяване. Обръщайки се към вярващите хора, бих искал да им кажа: не трябва да изкушаваме Господа Бога, както е казано в заповедите. (Старобългарският глагол “изкушавам”означава “изпитвам, проверявам”. Да изкушаваме Бога означава да смятаме, че Той е длъжен да направи нещо за нас; да се държим така, сякаш очакваме от Него чудо или специална намеса – бел. прев.). Някои си мислят: нали съм вярващ човек, причастил съм се със Светите Христови Тайни, дошъл съм в храма с добри намерения, нищо не трябва да ме смущава, никаква инфекция няма да ме докосне. Но вижте как Христос отговаря на лукавото предложение на дявола, когато онзи Му предлага да се хвърли от покрива на Йерусалимския храм с вярата, че Неговият Небесен Отец ще Го запази жив. Какво му отговаря Христос? “Казано е: не изкушавай Господа, твоя Бог”(вж. Втор. 6:16; Мат. 4:5-7). Затова никога никой искрено вярващ човек не би се осмелил да изкушава Господа, твърдейки: щом съм вярващ, щом съм дошъл в храма, щом съм целунал светинята, аз няма да се разболея.

Нека този евангелски пример ни помогне да разберем, че да изкушаваш Господа — това е желанието на грешния човек, който иска Господ да следва нашата лъжлива логика. Невъзможно е да привлечем Вседържителя на света към участие в нашите дребни, често твърде неправилни, а понякога и просто лоши постъпки.

— Ваше светейшество, помните ли как по време на първата вълна на пандемията с Ваше благословение службите в църквите преминаваха в присъствието на минимален брой хора – само на клириците, певците, служителите на храма. Как мислите, не остави ли тази практика травма в душите на свещенослужителите и паството? Та нали храмовете на Руската православна църква винаги са били отворени за всички — и сега изведнъж това?

— Ще кажа нещо твърде лично. За мен бе реална травма и тежко изживяване необходимостта да призовавам хората — публично, посредством телевизията — да не посещават Божиите храмове. Целият ми живот, казвал съм го и друг път това, е посветена на обратното – да зова, да приканвам хората в храмовете, да водя хората към храма, да ги водя при Бога. Друга цел в живота няма.

— И тук изведнъж това…

— …И ето че изведнъж патриархът бе принуден да каже: не отивайте в храма. Тежко ми беше, знаете ли, не просто морално, духовно — физически тежко ми беше да изговоря тези думи. Ала ми помогна примерът на преподобна Мария Египетска, велика подвижница от V в., която отишла в пустинята и целия си живот, десетки години, прекарала там, без да общува с хора и да ходи на църква, и станала велика светица, угодница Божия. Тоест при някакви екстремни условия неходенето на църква е възможно; но какво със сигурност не трябва да става? Неходенето на църква не трябва да отслабва вярата ни, да понижава нивото на нашата църковност, а да не говорим за разклащане на нравствените основи на нашия християнски живот. Ако ли пък заедно с неходенето на църква ние преставаме да бъдем добри християни или дори изобщо християни — ето това вече е огромен грях. А, виж, да потърпи малко, да изчака, докато посещението на храма няма да води вече до опасни рискове за здравето — това също е дълг на християнина. Той трябва да запази себе си за по-нататъшни добри дела, за помощ на ближните, пък и изобщо да запази своя живот, защото грижата за живота е внушена от Бога и е непременно задължение на всеки човек. Затова самоубийството е непростим грях. Животът и здравето са дар Божи и отговорността за този дар носи самият човек. Затова всяко съзнателно действие, което може да отнеме живота на човека, да съсипе здравето му, е несъмнен грях.

— Струва ми се, трябва да сме благодарни на пандемията, защото тя разкри на света едни съвсем нови герои. Съвсем скромни, преди незабелязвани хора, към които никога не се е насочвало нашето внимание. Вие разбирате кого имам предвид…

— Да.

— Това са медиците, доброволците, свещенослужителите. Хората, които вероятно и сега, докато ние с Вас си говорим, се трудят в някоя “червена зона”.

— Да.

— Какво бихте казали на тези хора, които, без да жалят силите си и живота си, са на първа линия в борбата с инфекцията?

— Изпитвам чувство на голяма благодарност и радост от това, че чудесната традиция на жертвеното служение в името на благото, здравето и живота на ближните се запазва и в живота на съвременните хора, в това число и в живота на младежта. Та нали, ако се върнем към епидемиите от миналото, ако си спомним такива имена като доктор Хааз, доктор Пирогов — това са наистина удивителни примери за това как по време, когато не е имало такива мощни лекарства като днес, лекарите са се жертвали за болнитеси. Пирогов 16 пъти е навестявал смъртноболни хора — болни от чума, — и не се е заразил, Господ го е опазил. И това, че днес нашите доброволци и особено нашите лекари, медицинският персонал, рискувайки живота си, здравето си, вършат своя дълг с такъв ентусиазъм, дръзновение, без всякакво хленчене, без да искат нищо в замяна, среща дълбока благодарност от страна на народа. А в моето сърце — и благодарност, и радост, защото в този тежък момент на нашия живот се оказа, че има множество хора, способни на подвиг и саможертва.

— Ваше светейшество, един такъв въпрос. Вие много често говорите за потенциалните рискове от всеобщата дигитализация на нашия живот; ето и сега  Светият Синод в своето послание отбеляза загрижеността на християните, пък и не само на християните, от това, че дистанционното образование може и след отминаването на пандемията да остане с нас завинаги. Как смятате, какви обрасти, сфери на дигитализацията изискват особено внимание?

— Няма да говоря за дигитализацията като цяло, ще кажа за някои отделни сфери на приложение на електронните технологии. Електронните технологии са способни да създадат инструменти, позволяващи тотален контрол над човека. Нищо подобно в миналото не имало. Човешката мисъл, техническата цивилизация днес стигнаха до такова ниво, че с помощта на електронните технологии може да се осигури тотален контрол над човешката личност. Не просто наблюдение, а управляване на човешкото поведение. В библейската книга Апокалипсис е казано, че идването на антихриста ще се придружавава от тотален контрол над човека. Там не са използвани точно тези думи, но от съдържанието е съвсем ясно, че става дума за тотален контрол над човешкото поведение. Там се казва, че върху челото на човека ще бъде сложен печатът на антихриста, и без този печат той няма да може нито да купува, нито да продава, нито да участва в социалните отношения, — ще бъде обречен на гибел.

— Ами ако този човек сам с радост приема да бъде “световно наблюдаван”? Както е сега със смартфоните — вижте само какви възможности, от геопозиция до всякакви снимки…

— Да.

— …и при това хората се съгласяват сами на това.

— Точно там е проблемът. Та нали дяволът се явява не под формата на злодей, на демон, а под вид на ангел на светлината (2 Кор. 11:14), и идването на антихриста ще изглежда като поява на удивителен човек, който по своята интелектуална мощ, по силата на своето въздействие върху хората е способен да изведе човечеството от всички кризи, в които е затънало то. И този човек ще предложи: за да отстраним всяка престъпност от нашия живот, нека всеки има нещо като ключ към всичко, което му е необходимо. Например, това може да бъде електронна карта — задействате я и получавате достъп към хранителните продукти, достъп към образованието, а ако нямате такава карта, за вас няма нищо. Ние с Вас сега разсъждаваме за това, че развитието на електронните технологии въоръжава човечеството с възможности за тотален контрол над личността. Дадох като пример Апокалипсиса и антихриста, за да убедя хората, които може би все още не са се замисляли над това, че максималното развитие на тоталния контрол над човека означава робство и всичко ще зависи от това кой ще е господар над тези роби. Ето защо Църквата е категорично против използването на електронните технологии като начин за осигуряване на тотален контрол над човешката личност.

— Да се надяваме поне, че дистанционното образование ще бъде отменено и очното образование ще се върне в нашия живот…

— Е, дистанционното образование не е най-страшното от онова, което ни заплашва в момента. Разбира се, сега е необходимо да не допуснем заразяване на голям брой учащи се с опасната инфекция. Но дистанционното образование има други негативни последици — не онези от Апокалипсиса, за които говорих, а по-близки до нашето съвремие. Например, когато хората се обучават, без да общуват с другите — това, струва ми се, също е много опасно. Защото детето се формира в семейството, студентът се формира в колектива, в общуването с професорите, преподавателите, със своите приятели, другари. Поставянето на човека в изкуствена изолация ще се отрази несъмнено твърде негативно върху неговото личностно израстване.

— Ваше светейшество, мога ли да Ви питам за Беларус, та нали това е територия на пастирската отговорност на Руската православна църква? Там от известно време се наблюдава известно напрежение между властта и част от обществото; сега това върви на спад, но все пак се запазват някои елементи. Белоруската екзархия на РПЦ призова за спиране на насилието и за започване на диалог. Кажете, как Руската православна църква като цяло реагира на граждански размирици от този род и как белорусите биха могли да стигнат до национално помирение и съгласие?

— Ние напълно подкрепихме владика Вениамин, новия глава на Белоруската екзархия,  и целия белоруски епископат, които се обърнаха към народа с призив за прекратяване на насилието и търсене на национално помирение. И този апел беше отправен и към двете страни. От страна на властите имаше случаи на неоправдано насилие, на прекалена употреба на сила; но и от страна на протестиращите също имаше прояви на радикализъм.

Свидетели сме на това, което се случи в Украйна, — днес думата “майдан”е станала нарицателна. Съвсем очевидно е, че опитът на Украйна трябва да научи всички ни на това, че промените в обществото трябва да се извършват без нарастване на напрежението и особено без радикализация на отношенията между хората. И наистина, колко революции вече е имало, колко преврати от всякакъв вид, но къде, кой и кога е стигал чрез насилствени действия до мир, покой и благополучие в обществото? След всяка революция е необходим дълъг период на възстановяване. Затова трябва да се стремим към промяна, към по-добро, без да разрушаваме онова, което съществува в момента, а като го развиваме към по-добро, като модернизираме в добрия смисъл на тази дума и обществените отношения, и изобщо живота на страната.

Затова нашият апел към Беларус, към близката на моето сърце Беларус, с която аз лично съм свързан още от времето на моето служение в Смоленск – аз много обичам белоруския народ, обичам Минск… Та ето такъв е нашият пастирски апел и пастирски съвет: всички проблеми трябва да се решават мирно, но ако такива проблеми съществуват, те трябва да бъдат решавани, и това вече е призив към белоруските власти. Не може да се отлага за еди-кога си в бъдеще онова, което предизвиква несъгласие и напрежение в обществото. Нужни са инструменти за разумно, делово обсъждане на проблемите с търсене на конкретни решения. Дай Боже да се прекратят опитите за силово решение на тези проблеми в Беларус и по милост Божия да започне да се развива диалог между властта и народа, властта и обществото, с участие на всички сили, включително представителите на религиозните общности, насочен към стабилизиране на положението и всестранно развитие на братската нам Беларус.

— Ваше светейшество, всички знаят, че Вие от много време участвате в мирния процес между Баку и Ереван заедно с религиозните лидери на Армения и Азербайджан. Наскоро там имаше конфликт, ново изостряне на конфликта в Карабах; слава Богу, сега там са нашите миротворци. Какви са перспективите, ще има ли според Вас мир?

— Надявам се, че ще има, и тази моя надежда се опира върху позицията на църковните и религиозните лидери както на Армения, Карабах, така и на Азербайджан. Знаете, че Руската църква инициира обсъждане на карабахския проблем с участието на католикоса на всички арменци и на върховния мюфтия, върховния мюсюлмански лидер на Азербайджан. Проведохме няколко пъти такива преговори и се разбрахме за много неща. И мисля, че главният резултат на тези преговори е в това, че двамата религиозни лидери, зад които е мнозинството на техните народи, общуваха един с друг, и разговорът им бе много спокоен в смисъл, че нямаше никакви обвинения, никакво напрежение. Всеки си имаше аргументи и ги изказа, но без онова, което хората наричат скърцане със зъби, когато емоциите преливат и диалогът се превръща в словесен двубой. Нищо подобно не се случи нито веднъж, и така бе, защото именно религиозните лидери носят в пълна степен отговорност за духовното състояние на своя народ. А какво ще рече духовно състояние? Коя сила ще вземе връх — силата на мира, любовта, спокойствието или силата на злото? От това ще зависи и поведението на хората.

Затова ролята на религиозните лидери е важна — ние не я преувеличаваме, но и не я подценяваме. По време на тези преговори се стигна до съвсем конкретни резултати — размяна на пленници, съгласие да не се използват религиозни символи, религиозна фразеология, религиозна мотивация за вдъхновяване на воюващите армии. Изваждайки религиозния фактор от този конфликт, ние, разбира се, значително смъкнахме възможния градус на конфликта с всички произтичащи от това последствия. Ето защо, без да преувеличаваме ролята на религиозните лидери, в никакъв случай не следва и да игнорираме тази роля.

Руската църква също е готова да участва в този процес, за даде своя миротворен принос за решаването на този мъчително сложен проблем, на този конфликт, който за съжаление можеше да бъде спрян за момента само чрез присъствието на руските миротворци. Дай Боже миротворният потенциал на религиите да замени присъствието на хората с оръжие, които разделиха воюващите страни.

— Вече споменахте майдана, след който настъпи дълбок обществен разкол в самата Украйна. Но после започна и църковен разкол — Фенер побърза да се включи и процесът се задвижи… Днес ние виждаме колко дълбок е разколът в Църквата. Как смятате, Ваше светейшество, ще може ли да се възстанови православното единство и по какъв начин?

— Фенер направи не грешка, а престъпление – казвам с горчивина това. Чужди нашепвания и чужди внушения накараха Константинополския патриарх да извърши това, което извърши. Неслучайно подчертавам: чужди, защото имам информация, че патриарх Вартоломей се е намирал под натиска на могъща политическа сила, свързана с една от суперсилите в света. Неговото положение в Турция, както знаем, е много сложно, трудно. Винаги се молим за Константинополския патриарх, разбирайки, че не му е лесно да осъществява своето патриаршеско служение. И все пак, в някакъв момент — не искам да уча на нищо моя събрат, но в някакъв момент може би просто трябва да събереш сили, за да кажеш “не”и на най-мощните чужди фактори. Това патриарх Вартоломей не направи и се включи в конфликта. А каква е била логиката на онези, които стояха зад патриарх Вартоломей, които собствено инспирираха този конфликт? Логиката им бе да откъснат Русия, православна Русия от православните ѝ братя и сестри в Средиземноморието, в Близкия Изток. Защото по мнението на тези стратези Православието е играло и играе прекалено голяма роля в изграждането на духовната, културната общност между нас и без разкъсване на православните връзки би било невъзможно да се разруши тази духовна общност. Затова замисълът е прост: да се откъсне Руската църква от православните в Гърция, арабския свят, Близкия Изток, за да стане Православието по-слабо.

— Тоест опитите ще продължават?

— Да, опитите ще продължават. Отново не бих искал да отправям критика към моя константинополски събрат, но несъмнено е, че всичко, което се случи впоследствие в Константинопол, в Истанбул, свидетелства за Божие наказание. Патриарх Вартоломей въведе разколниците в киевската светиня, в киевската “Св. София”, и загуби константинополската “Св. София”— тя стана джамия. Би било добре хората да се замислят над това, което се случи. Ти отне “Св. София”в Киев от православните християни, от Православната църква, ти влезе там и доведе разколници, и веднага след това загуби собствената си “Св. София”… Мисля, че по-очевидни последици на Божия гняв трудно можем да си представим, и тези последици настъпиха незабавно, защото грехът бе прекалено голям. А, виж, по въпроса за излизането от тази ситуация – всички заедно трябва да търсим изход от нея. Трябва да се молим едни за други, поне в личните си молитви, ако в момента това трудно може да се направи в богослужението, защото ние сега не споменаваме Константинополския патриарх в диптисите. Но все пак трябва да се молим едни за други и да направим всичко тази криза в Православието, натрапена отвън, да отмине колкото се може по-бързо. Руската църква е готова да измине своята част от пътя, за да се стигне до тази цел.

— Ваше светейшество, много ми се иска да завърша това интервю с празнична коледна нота, въпреки че, разбира се, тази година и Новата година, и Рождество у нас минават без масови прояви по разбираеми причини, в името на епидемиологичната безопасност всички ние ще бъдем лишени от големи и шумни празници. Но какво да направим, за да не изгубим тази радост, която традиционно излиза извън рамките на божествените богослужения, да не я изгубим в собственото си сърце? Как да имаме празнично настроение?

— Изобщо празникът се придружава от две емоции — веселие и радост. На пръв поглед те са едно и също, но в действителност това са различни неща.

— А по какво се различават те?

— Веселието — това са външните емоции. Някой разправи нещо смешно и хората се засмиват, става им весело. А радостта е състояние на душата. Ето, когато ние се причастяваме със Светите Христови Тайни, никой не ни весели, а ние все пак излизаме от храма с радост в сърцето. Когато вършим добри дела, когато доброволците, жертвайки своето време и рискувайки здравето си, се грижат за хората, в сърцето им има радост, а не веселие. Веселието се появява в отговор на весели предавания по телевизията, в отговор на разни смешни истории, — какво пък, няма нищо лошо, нека хората се посмеят, повеселят, но нека помним и за това, че веселието ще мине много бързо. Ето, изключихме телевизора, угасихме лампите, приключихме с празничната софра, — и веселието свърши. А, виж, радостта е важно да пазим в сърцето си, защото радостта е дар Божи. Радостта, за която говоря, не може да се предизвика от никакви външни фактори — нито културни, нито научни, нито делови; това състояние се създава със силата на Божията благодат, която се излива не само върху православните и дори не само върху вярващите хора. В отговор на всичко добро, което хората вършат, дори само в отговор на добрите им мисли, на готовността им да се откажат от онова, което е помрачавало сърцето им и е създавало скръб на другите, Господ изпраща тази радост. Бих искал да запазим именно тази рождественска, божествена радост колкото се може по-дълго в сърцата си.

— Благодаря Ви, Ваше светейшество.

— Благодаря Ви и аз.

Пресслужба на патриарха на Москва и цяла Русия | patriarchia.ru

Превод: Андрей Романов