Добрата новина

Приключила е гладната стачка на отец Иван от Сливен. Медиите отразиха ефектния финал: на литургия, заобиколен от тълпа журналисти с камери, отец Иван смирено пожелава да се причасти като мирянин. Трепетни мигове на благоговение пред Чашата. Обаче митрополит Йоан отказва. Свещеникът излиза от храма. Журналистите вървят след него. Пред медиите той споделя, че нарочно е провокирал митрополит Йоан и отсича: „Гладната стачка приключи, протестът – не“. Такива неща по Благовещение.

Вече могат да отдъхнат всички, които следиха с уплах развитието на конфликта през последната седмица – и първа на Великия пост. Но и не съвсем да се отпускат – защото отец Иван е обявил, че протестът продължава с други средства до пълната победа. Победа на какво и над кого? Този въпрос потъна в общия ропот за това, как проблемите в Българската православна църква са толкова тежки, усложнени от различни фактори и зависимости, неразрешими и болезнени, че Синодът е виновен по подразбиране. И така постепенно се оказа, че въпросът какво точно е тласнало отеца към тази стачна решителност няма съществено значение. Затова и няма проблем стачката да продължи, дори след като основните тригери бяха изключени: 1) Митрополит Николай се отказа да бъде задкулисният причинител на касирането, настанител на свой човек за патриаршеския избор и проруски претендент за патриаршеския престол; 2) Светият Синод на БПЦ преразгледа позицията си по новата наредба, която преурежда изборните права на миряните в разрез с Устава на БПЦ; 3) Светият Синод, който има право, задължение и отговорност да реши окончателно въпроса за касиране на изборите в Сливен, го реши. Ще има нови избори. Ще има проверка на сигналите, ще има възможност да се повтори вотът. Но не така иска отецът. Той си иска своето: епископ Йеротей. Постепенно това желание заразява нови и нови сливенски православни – защото дните намножиха местните симпатизанти, които се снимат с отец Иван пред сградата на Сливенска митрополия. Някой ще каже, че може би това са сливенските вярващи, които полагат душата си за своя свещеник и си искат добрия епископ, който да се грижи за тях. Може би. Но отговорът идва от самия отец Иван. Когато митрополит Йоан отиде на площада, за да го увещава да прекрати стачката и да се прибере в храма, отецът му отговори, че в храма няма хора. „Там не влиза никой, освен тримата служители и аз… Трийсет години не ми пречеше.“

Трудно е при такива уверения да се повярва в дълбоката църковна принадлежност и мотиви на този протест. Наложи се самият епископ Йеротей да напише отрезвяващо писмо на неговия вдъхновител, в което между другото се казва: „Добрите дела се постигат с добри средства. Не е добре да се разпалват антицърковни и антиклерикални настроения сред хората. Св. Ефрем Сирин, чиято великопостна молитва ни води в пътя на покаянието, ни поучава: нашият Господ поставя по-високо от всяка добродетел любовта, но кой е богат с любов, ако не смиреният? Със смирението се придобиват както любовта, така и вярата, и надеждата…, смирението прави жертвата угодна на Бога… За смирения дори да съгреши, е лесно да принесе покаяние, а гордият, дори да е прав, трудно се обръща към покаянието и лесно става плячка на врага. А Господ дойде, за да ни даде живот в изобилие (Йоан. 10:10). Вразуми се от всичко това, учениче Христов, и отхвърли всяка гордост и избери за себе си смирението.„

Писмото ли помогна на отец Иван да вземе това правилно решение, не знаем. Вероятно.

Какъв проблем остава с днешна дата. Те са най-малко два: 1) Публичното принизяване на най-важното тайнство на Църквата до медийно представление, средство за провокация и емоционален шантаж на митрополита; 2) Постъпването на отец Иван в болница, поради влошено от глада и жаждата състояние. Други, по-малко значими и по-лесно поправими проблеми (къде породени, къде просто открити от стачната авантюра), са тези за нарушеното доверие в църквата – между клирици и клирици, между миряни и клирици, между самите миряни; за неефективната комуникация на Синода с вярващия народ; за опитите да бъде отслабена Църквата отвън, чрез умишлено раздухване на политически страсти и противопоставяния между самите вярващи. Всички тези проблеми се коренят в състоянието на обществения живот и обществените отношения в България и нямат гарантирано решение. Но те са задължителни въпроси към съвестта на всеки вярващ, и особено на всеки клирик, комуто е поверена грижата за душите на така наречените „малки“. На когото повече е дадено, повече ще се иска от него.

Очаквано, започнаха спорове около отказа на митрополит Йоан да причасти свещеника като мирянин. Но това не е истинският въпрос. Истинският въпрос е този за мотивите; това е въпросът за християнската ни съвест.

Пожелаваме бързо възстановяване на отец Иван и завръщане в храма, където е по-нужен и полезен. И ако пак реши да пристъпи към Чашата като мирянин, припомняме му какво пише в православния молитвеник, по който се готвят за Свето причастие неговите енориаши:

“Човече, като искаш да ядеш Тялото Господне,

пристъпи със страх, за да не се изгориш, защото е огън.

И като искаш да пиеш Божествената Кръв за общение,

първом се примири с тия, които са те оскърбили.”

Може и без журналисти.

 

Автор: Илиана Александрова

Източници:

1. Официален сайт на БПЦ: https://bg-patriarshia.bg/news/pismo-na-agatopolskia-episkop-yerotey-do-svesht-ivan-yankov

2. БНР: https://bnr.bg/horizont/post/101967679/otec-ivan-ot-sliven-prikluchi-gladnata-si-stachka-no-vleze-v-nov-konflikt-s-mitropolit-ioan

3. Дир.бг: https://dnes.dir.bg/obshtestvo/mitropolit-joan-otkaza-da-dade-prichastie-kato-miryanin-na-protestirashtiya-otets-ivan