Кръвта Христова

Много думи се изговориха и изписаха за трагедията в ивицата Газа, а коментарите за нея ще продължават десетилетия наред и след прекратяването й, и дано то да бъде възможно по-скоро. И все пак, колкото и да слушаме и четем за тази криза, това едва ли ще ни помогне да вникнем в нея, ако не почувстваме в сърцето си, че войната и изтреблението на мирно население в Газа са не просто един от многобройните примери на конфликти в нашия „цивилизован“ свят.

Едва наскоро с изненада разбрах, че голям процент от населението в Газа са православни християни.

И дори да сме свикнали да приемаме „новините“ за войни и разрушения като нещо тривиално, а броя на жертвите – като обикновена „статистика“ и дори да сме загубили човешката си съпричастност към болката на другия – макар и непознат, нека поне мисълта, че това са наши братя и сестри в Христа Бога, нашия Спасител, ни накара да възприемем различно кошмара, наречен Газа. Останах потресен от някои коментари под Извънредното Послание на Негово Високопреосвещенство Севастийския митрополит Теодосий (Аталах Ханна). Нима стигнахме дотам да оправдаваме, и то с “възхитително” бездушие (да си го кажем направо – със злорадство), убиването на наши братя и сестри в Христа? Ако смъртта на „другите“ вече изобщо не е в състояние да ни трогне, нима поне тяхната смърт няма да ни накара да почувстваме нещо по-различно? Не сме ли заедно с тях в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква? Не е ли Христос Бог на всички нас? Не пристъпваме ли заедно с тях към едното Тяло и Кръв Господни? И с каква съвест ще продължаваме да бъдем „добропочтени православни християни“, образец и критерий за другите, щом като смъртта на тези хора минава през нашите сетива и ни оставя равнодушни, а безразличието, пълната липса на състрадание и оправдаването на тяхното убиване ни прави реални съучастници на техните убийци – всъщност прави ни техни убийци? И откъде се появи у нас това настървение за кръв и смърт? Въпреки всички официални опровержения от „компетентните власти“, съществуват неоспорими доказателства, че израелската армия използва срещу беззащитните мирни граждани в ивицата Газа снаряди с бял фосфор, забранени от международните конвенции като противопехотно оръжие, а какво остава – като оръжие срещу цивилно население (виж: тук). Жертвите в Газа са били само бащи, майки и деца като всички нас. При своето изгаряне след детонация белият фосфор може да причини изгаряния от ІІІ-та степен, които често – при доведената до колапс здравна система в Газа – завършват с летален изход, обричайки жертвите на нечовешка смърт. Ако ви е трудно да разберете какво означава това, ами най-добре просто се огледайте – в очите на вашите близки или в очите на тези, които стоят около вас във вашата Църква – и си спомнете, че такива изгаряния засягат тъканите в дълбочина до самите кости. Погледнете човека, когото обичате най-много, и се опитайте да си го представите като овъглен труп. Не вярвам, че бихте могли да го направите.

Българската православна църква с право се гордее със своето решително участие в спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта през Втората световна война, и не въпреки това, а именно заради него ще забравим ли, че каузата на любовта, мира и състраданието на нашия Господ Иисус Христос са общочовешки, както и Неговото послание? Възможно ли е понесените страдания и дадените жертви от еврейския народ в кървавата мелница на световната война да се експлоатират като морален имунитет, безусловно оправдаващ действия на неподправен фашизъм и откровен геноцид в наши дни? Колко е дълъг пътят, изминаван от жертвата, за да се превърне в палач? Съществува ли морален имунитет за злото, което вършим?

С какво Газа сега е по-различна от Треблинка тогава?

Защо с такава лекота заклеймяваме отминалото зло, а ни е толкова невъзможно да го видим в самите нас сега, в този миг? Под канонадата на бомбите и снарядите призракът на Сабра и Шатила витае над Газа. Изтощителната и все още продължаваща блокада отдавна хвърли върху нея сянката на нацистки концлагер. Тогава умираха евреите, днес умират арабите, а смъртта е все една и съща – човешка смърт. Всяка историческа епоха е имала и своите исторически провали, днес в Газа нашата цивилизация се провали напълно.

И не окаменелите ни души и сърца, а Всемилостивият Бог ще пролее сълзи над опустошените домове, над разкъсаните и обгорени тела на жертвите, над локвите кръв, над димящите останки от човешки живот и над нашето сляпо безумие.