Православната църква и европейската интеграция

Автор: прот. Радован Бигович

Днес Православната църква съществува в един нов, радикално нов свят. Изчезнаха т. нар. „православни” царства и държави. До неотдавна с „православен свят” се обозначаваха Балканите и Източна Европа. За повечето хора от Запада този свят не принадлежи на Европа, а на Ориента. Той се отъждествява с „деспотизма”, „мракобесието”, „консерватизма”, „тиранията” и „изостаналостта”. С появата на много трагични исторически обстоятелства през ХХ в., както и вследствие на големите миграции, много православни напуснаха родния си край и се настаниха по целия свят. Днес Православната църква съществува по всички континенти.

Днес Православието и в географски смисъл е световно явление. То се среща със свят и етос, които са продукт на западноевропейската цивилизация, т. е. на католическа и протестантска Европа. За него този свят векове наред е бил и чужд, и враждебен, а днес това става негов свят във всекидневния живот. Източнохристиянските народи се стремят към този свят като към желан идеал. Наистина, има и съпротиви, но те са по-скоро с идеологическо естество. Във всекидневния живот почти не съществуват разлики, освен на равнището на жизнения стандарт. Народите от Източна Европа се определиха да изграждат заедно с народите от Западна Европа общия европейски дом. След падането на комунистическия (социалистическия) режим в Източна Европа и на Балканите Православието се обновява, възстановява се и се съживява, така че с основание може да се говори за своеобразен ренесанс на Православието от края на ХХ и началото на ХХІ в.

Трудно е да се каже от какво е обусловено това възраждане. Дали от голямата обществена криза, войната на територията на бивша Югославия, слабостта на другите обществени субекти, собствената мисия, съвременното неопатристично богословие, наподобяващо свежия въздух за къщата, която дълго време не е проветрявана, или става дума за някакъв дар и чудо Божии?

Едновременно с това обаче е трудно да не се забележи, че Православната църква се намира в особена ситуация: напред не може, назад няма накъде. Очевидно е, че тя е изправена пред големи изкушения и предизвикателства, отвън и отвътре. Във вътрешен план това са въпросите за идентичността на Църквата, за ролята на миряните в нея, за единството между поместните православни църкви и за институционалната организация, която новите, променени исторически и обществени условия налагат. Във външен план това са въпросите за икуменизма, интеррелигиозния диалог, генното инженерство, информационните технологии, биотехнологиите, екологията, европейската интеграция, глобализма.

„Глобализацията” и „европейската интеграция” не са приоритетни въпроси и нямат същностно значение за Църквата, но са предизвикателства, които тя не може да пренебрегне. Това са проблеми, които изискват църковна позиция и тълкувание, защото измъчват много хора в Европа и по света.

В социологичен план съществуват „глобалисти” и „антиглобалисти”, „еврооптимисти” и „евроскептици”, такива, които a priori приемат тези явления, и такива, които панически ги отричат и отхвърлят.

„Глобалното” измерение на Църквата

Европейската интеграция и глобализацията са идеи, които не са чужди (или поне не трябва да бъдат чужди) на Църквата. Колкото и да звучи учудващо, оправдано е да се твърди, че глобализацията е иманентна на самата природа на Православната църква. Християнският Бог, Света Троица, не е племенно или национално божество, а Бог на „глобалната” любов и грижа за целия свят, за всичко сътворено. Всички Христови дела в историята имат универсално и глобално, всечовешко и всекосмическо значение. Всичко, което Църквата има, което тя е и което трябва да прави, има глобални хоризонти. Църквата е „по-широка от небесата” (древен богослужебен химн). Тя обхваща всичко съществуващо, но не може да бъде обхваната от нищо. Под покрива на Църквата могат да застанат всички племена, нации и народи на света, но тя не може да се отъждестви с нито един от тях. Църквата е най-здравото и най-смисленото единство и интеграция.

Както казва гръцкият философ и богослов Христос Янарас, членовете на Църквата се съединяват чрез „приемането на призив, който коренно променя живота им: той претворява индивидите и фрагментарните монади в единно тяло, в Църква”. Тяхното събрание не се изчерпва с обикновеното събрание и не е моментно, случайно събитие. Те живеят като Църква, като единно тяло на живота, на който са причастни „братята” – като братя, които черпят съществуването си от една и съща утроба, от една и съща матрица, – стават членове на едно органично, живо тяло¹. Великите отци и учители на Църквата говорят за „космическата литургия”, т. е. за Божия план целият свят да стане Църква. Единството и „глобалната” природа на Църквата не се ограничават само до нейните членове, а се простират върху цялото творение, върху всеобхватното². Православната църква ежедневно се моли за „мир по целия свят” и за „съединението на всички”. Литургията се служи за целия свят. „Твоите дарове от Твоите люде на Тебе принасяме за всички и заради всичко” (Молитва на възношението). Чрез Причастието с Тялото и Кръвта Христови всеки вярващ става Христов, но заедно с това и „глобален сътелесник, съединявайки се с всички онези, които Христос е обхванал с безграничната Си любов, примирява се и се съгласува със света, с цялото творение”³. Светият Дух „навсякъде присъства” и „всичко изпълва”. Новият Завет, т. е. Откровението на св. апостол Йоан, завършва с видението на „ново небе и нова земя” (Откр. 21:1).

Според православния християнски опит нищо в света не може да съществува само за себе си, т. е. изолирано. Всичко съществуващо изисква за съществуването си нещо друго. Всяка изолация има за последица смъртта. Този опит се потвърждава и от науката. Затова днес холистичната картина на света изглежда най-убедителна. Вдъхновени от този опит, отделни православни мислители (Достоевски, св. Николай Велимирович и др.) преди съвременните „мундиалисти”, „космополити”, „глобалисти” говорят за „всечовешка общност”, за „всечовешко братство”. Това трябва да се предшества от всечовешко образование и възпитание, които да формират типа човек с всечовешка грижа, тъга, чувствителност и любов. Всички хора имат един и същ Творец, една и съща човешка природа, принадлежат към същия свят, към който принадлежим и ние, живеят в същия свят, в който и ние. Затова Климент Александрийски казва: „След Бога гледай на всеки човек като на бог”.

Ако се ограничим до това твърдение, можем да направим уговорката, че тук става дума само за някаква надисторическа романтична църковна позиция, която реалният исторически опит опровергава. Тази уговорка е оправдана. В емпиричен план светът (дори и християнският) е разделен. Както и цялата история, нашето време също е белязано от разделения, конфликти, сурови войни. По-сурови от когато и да било по-рано, тъй като технологията на злодеянието е усъвършенствана до невиждани размери. Това е трагедията на греха. Затова и светът ще остане такъв до края на историята. „Единството на света – светът като „глобално село” – не е даденост, а процес, зададеност, крайна цел. Единството на Църквата и единството на човечеството ще съвпаднат напълно само в пълнотата на Царството Божие, и в никакъв случай по-рано”⁴. Това обаче не трябва да означава капитулация на християните пред стихията на злата воля и отказ от усилието за самосъществуване, мирно съжителство, братско отношение и сътрудничество на различните хора, независимо от религиозната, расовата, националната, културната и езиковата им принадлежност. Църквата има задачата да изгражда „всечовешка общност”, „цивилизацията на любовта” (архиеп. Анастасий Янулатос). От тази цел не трябва да се отстъпва дори когато няма конкретни резултати. В противен случай Църквата би изневерила на самата себе си.

Всички „глобалисти”, „мундиалисти”, „космополити” имат искрен приятел и съюзник в лицето на Църквата. Това не поставя под въпрос дори съществуването на консервативни, десничарски групи и индивиди вътре в самата Църква. Задачата на Църквата следователно не е в това да отхвърля „европейската интеграция” и „глобализацията” на света, а да ги тълкува и обяснява, смело да се бори с патологията на модерното общество и по такъв начин самата тя да се запази да не бъде въвлечена в „кодовете” на съвременната потребителска идеология на прогреса.

Днес европейският континент и целият свят се интегрират с невероятна бързина. В този и такъв свят Църквата трябва да намери своя modus vivendi. Взаимното отношение между Църквата и света трябва да бъде антиномично. Църквата е в света, но не е от света. Тя не може да се отъждестви абсолютно с нито един политически проект, какъвто и да е той и колкото и съвършен да е. Тя не може да се идентифицира с нито един тип държава, но може да подкрепя и окуражава онези, които се застъпват за държавата, основана върху принципите на свободата, правото, справедливостта, недискриминацията, която защитава човешките права, свободи и достойнство, която се бори против подкупничеството, корупцията, търговията с хора, наркотиците, тероризма. Църквата трябва да бъде своеобразна „опозиция” на всяка власт, т. е. на държавата. Тя не може да бъде против държавата, но трябва да я демистифицира и да отрече същностното ѝ значение, като ѝ придава само условна и относителна ценност. От нея се очаква да демистифицира „нациите“, „парите”, „секса” и всички други митове и божества и да покаже, че всичко, та дори и държавата, трябва да бъде в служба на човека, а не обратното.

Европа от ъгъла на „другата Европа”

Православната църква разбира себе си като конститутивен фактор на Европа. Православието не е страничен елемент в географското, политическото, религиозното и културното пространство, което се нарича Европа, нито пък трябва да се разбира като такова. „Ние сме Европа преди Европа” (митр. Йоан Зизиулас). Люлката на европейската култура е Гърция, Балканите. Векове наред културните и цивилизационните блага на европейския Изток са се насочвали от Балканите към Запада и обратно. Тук са се кръстосвали пътищата север–юг, изток–запад на Европа. Никой не е определял толкова хубаво Европа, както Пол Валери: „Европеецът не е определен от раса, нито от език, нито от нация, тъй като Европа е родина на много езици, националности и традиции (…) Европеец е всеки, който е протръбил романското разбиране за справедливост, който добре е разбрал гръцкото образование и който е приел и усвоил християнското учение”.

Предстоятелят на Православната църква в Албания архиепископ Анастасий смята, че Европа е немислима без православните народи и техните култури. „Рим, Атина и Йерусалим са троякият темел на европейския духовен живот”⁵. Във всеки случай участието на славянските, германските и другите култури в Европа не е малко и незначително.

Съвременната европейска идентичност е немислима и без европейското Просвещение и секуларизацията. Архиепископ Анастасий дори смята, че „европейското единство е дело на християнския дух и може да се разбере само като израз на християнското учение”⁶. За Православната църква европейската общност не е само икономическото и политическото сътрудничество на дадени страни, нито пък е само общност от държави с политически и икономически цели. Архиепископ Анастасий пише: „За Църквата Европа е определена духовна възраст на християнството, тъй като тя съдържа в себе си римското наследство и елинското образование, които с времето християнството е прегърнало и разпространило през Средновековието и по-късно. Именно поради това подкрепата на Църквата за обединението на Европа не е политически акт, а духовна отговорност”⁷. Константинополският патриарх Вартоломей по време на своя молебен за Европа, отслужен в Страсбургската катедрала, казва: „Нека смисълът на Европа да бъде несводимият човек, цялостният човек: не само homo economicus, а homo adorans! Нека смисълът на Европа бъде личността, която внимателно се приближава към другия, будно ослушвайки се с уважение и отговорност (…) Нека Европа да бъде катедрала на богочовечността, в която да има място за всички изследвания на модерното и за цялата всемъдрост на традиционното”⁸. „Православната църква приветства всеки напредък в практиката на помирението и единството. Особено приветства хода на Европа към нейното единство и напомня, че в нея живеят много православни християни и че се очаква в бъдеще да се причислят и още. Не трябва да се забравя, че в голямата си част страните от Южна и Източна Европа са населени с православни народи, които имат решаващ принос във формирането на европейската култура и европейския дух. Този факт означава, че нашата Църква също е важен фактор във формирането на обединена Европа, а това само увеличава отговорността ѝ”⁹.

Шмеман говори за изчезването на „православните светове”¹⁰. Съвременният свят, в който Църквата съществува, независимо дали става дума за Изтока, или за Запада, „вече не е нейният свят”¹¹. Този свят поставя под въпрос самата ѝ същност¹². Кръстоносните походи, двете световни войни през ХХ век и много други трагични събития са създали сред народите на Балканите определени страхове и подозрение спрямо Европа. Между другото и сред сърбите. Днес някои кръгове в Европа, но и в самата Сърбия, изтъкват, че Сръбската църква е най-голямата пречка за европейската интеграция и за „модернизацията” на Сърбия. Когато някой иска да подкрепи това, той най-често се позовава на съчиненията на две несъмнено най-важни църковни личности на ХХ в. – св. Николай Охридски и Жички и св. Юстин Попович. В интерес на истината трябва да се каже, че те са били критични към много явления, възникнали в Западна Европа – фашизъм, национализъм, комунизъм, атеизъм, материализъм, империализъм, радикален индивидуализъм, – но не са били антиевропейци. Напротив – и единият, и другият твърде много са ценили и уважавали всичко онова, което е достойно за човека и което западноевропейската цивилизация е постигнала. Те са не по-малко критични към собствения си народ, но това не означава, че са антисърби. И единият, и другият скърбят за Европа преди всичко защото тя е започнала да изгонва Христос от културата и историята си и да идололатризира човека и неговия разум. Както се твърди, антиевропеизмът се поддържа и от някои техни ученици, което също не е така или поне не може да се генерализира.

Когато говори за християнската визия за Европа в православна перспектива, еп. Атанасий Йевтич, вероятно най-добрият сръбски богослов, между другото казва: „В нашия исторически съвместен живот с много народи и нации в Европа не само че няма нищо лошо, а напротив, тук трябва да се види Божията воля и задачата за общение в разнообразието, за единство в различието”¹³. Той вижда като задача на всички християнски народи и църкви в Европа „собствената си реевангелизация” и „изграждането на едно католично Тяло Христово, което е Църквата, която е единство в разнообразието по образа на Света Троица”¹⁴.

Сръбската църква е член на Световния съвет на църквите и активно участва в работата му. Тя изпраща свои представители на домакинските и на международните срещи, посветени на икуменическия и интеррелигиозния диалог. Изпраща свои студенти в католическите и протестантските факултети. Православният богословски факултет на Белградския университет има институционално сътрудничество с Папския латерански университет. През последните години той беше домакин на най-видните личности от Римокатолическата църква и от протестантските църкви. Да се твърди, че Сръбската църква е антиевропейски ориентирана, е почти същото, както и да се твърди, че е против самата себе си, защото тя има пет епархии на територията на Западна Европа и голям брой свои вярващи.

Сигурно в Сръбската църква има хора, които правят непремерени изявления и пишат антиевропейски памфлети, но това не е и не може да бъде израз на Църквата, а само на тяхната незначителност и ограниченост. Да бъдеш православен (сърбин, грък, българин, румънец) не се съгласува с това да бъдеш в общия европейски дом. Но християнството като цяло и Православната църква в своята мисия не бива да се ограничават само до някаква „евроценчтричност”. Църквата „мисли глобално”. „Тя не може да мисли Европа без другите континенти”¹⁵. Ако Православната църква се противопостави на волята на мнозинството народи в Европа (а и на онези, които нарича „свои”) да създадат обединена Европа, то това би било историческа грешка. „Православието не е призвано да парира Европа, както мнозина са искали под влияние на горчивината и разочарованието, предизвикани у православните от техните европейски партньори, а е призвано да смята Европа за своя, за свое естествено пространство и дом”¹⁶. Този най-влиятелен днес православен богослов и епископ на Църквата Христова прави крачка напред и казва, че „изолацията на Православието в Европа може да го превърне в секта или в гето, да го маргинализира и да го направи неспособно за служение и принос в духовното случване на Европа”¹⁷. Днес европейската общност се задоволява с празното единство (това предполага и човешките права), като допуска, и дори стимулира, всеки друг плурализъм: религиозен, културен, национален, езиков, морален. Това означава, че православните не са застрашени от опасността да изгубят в Европа своята идентичност, нито църковна, нито национална.

Ако се обърнем към историята на източнохристиянските народи, тогава се стига до заключението, че те са настоявали като основа на единството да изградят единен космотеоретичен мироглед. Въпросът, каква трябва да бъде основата на европейското единство в бъдеще, е точката, от която трябва да се започне критичен и творчески диалог. Мнозинството православни и християнски мислители смятат, че за здравото единство не е достатъчно само правното, политическо и икономическо единство, но заедно с това трябва да съществува изграждането на духовно единство и „европейска идентичност”.

Ролята на Православната църква в Европа

Приоритетната цел на всички християни в Европа, включително и на православните, е нейната „нова евангелизация”. Това не означава „реставрация на европейската греховност”, а отваряне и свидетелство за Христос в условията на свобода и плурализъм на европейските народи. „Църквата ще направи най-доброто за бъдеща Европа, ако остане вярна на собствената си задача”¹⁸. Ролята на Църквата е преди всичко екзистенциална, а не политическа. Тя има за цел утвърждаването на един нов етос, манталитет и стил на живот, който да се разпростира върху целия обществен живот, върху държавните и обществените институции, включително и върху политическите решения. Тя трябва да открива на Европа надевропейските, надисторическите, надполитическите цели и ценности. Християните преди всичко не се борят за „демокрация”, „човешки права” и „по-добър стандарт”, а за Царството Божие. Това е най-нужното за Европа и за света. Ако остане на позициите на радикалния антропоцентризъм и индивидуализъм, на утилитарно-хедонистичната етика, на потребителския манталитет и на „пазарния характер” (Е. Фром), тя ще се изправи пред големи изкушения и неизвестно бъдеще. Православните, заедно с другите християни, трябва да се опитат да преобразят съществуващия европейски хипериндивидуализъм в европейски персонализъм („личностноцентричен манталитет” – Й. Зизиулас), защото „основен принцип в православния етос е зачитането на другостта”¹⁹. На Европа ѝ е повече от необходимо, както дъждът – на сухата земя, преодоляването на метафизичния дуализъм, помирението на душата и тялото, на разума и вярата, на духовното и материалното. Тя има нужда от равновесие в отношението Бог – човек, един – много, локално – универсално. Църквата не може да приеме интеграция, която има за последица асимилацията, нито пък единство, което унищожава различието, или различие, което разрушава единството. „В обществото трябва да съществува и зачитане на всички форми на другост, които не ограничават свободата на другите личности”. В тази „примирена различност” „трябва да съществува уважение към различността на културата”²⁰. Църквата трябва да „изключва изключителността”, т. е. да проявява любов и грижа към всеки човек. Би било повече от драгоценно, ако чрез своето богословие Църквата в Европа артикулира нова философия на политиката и на обществените служения. Същността на тази нова политика би била в образованието и в разбирането на политическите функции (служби) преди всичко като служение (като власт и сила за), а не като сила на подчиняването, покоряването и поробването. Човеколюбието и трезвостта, любовта и солидарността нямат нищо общо с „репресивната толерантност” (Х. Маркузе) или с „прогонващата толерантност” (Й. Романидис), които служат като средство за потискане на другите.

Християните и политическият активизъм

Днес християнството като социо-политическа форма не е привлекателно. Църквата вече не нормира публичния и обществения живот. Тя се намира в ъгъла на обществото. Средновековната християнска Европа е изгубила битката със секуларната Европа. Животът на модерните европейци се определя от търговците, банкерите и журналистите, от естрадните, спортните и медийните звезди, от политиците. Това, а не светите люде, са техните „идоли” и „божества”. Европейските катедрали все повече се превръщат в атрактивни туристически дестинации. Европа не иска Бога в конституцията си, но това не означава, че е против Бога и че е по-малко религиозна. Модерна Европа не е антирелигиозна, но е антиклерикална. Тя гледа с презрение и неодобрение на политическата дейност на Църквата. Как трябва да се разбира това? Преди всичко като неодобрение и недоволство, когато свещенството се занимава с политика или заема политически служби. За днешния свят това е неприемливо, но, от друга страна, е приемливо миряните (вярващите) да участват в политическия живот. Това дори е желателно. Когато става дума за политическа дейност, политическите центрове на властта насочват Църквата към сътрудничество с гражданското общество. „Еманципацията” и „автономията” на политиката по отношение на Църквата предполага политиката да се основава на „правото на разума” (Ю. Хабермас), а не на „божественото право”. Бог не е и не може да бъде субект на политическия живот. По въпроса за участието на Църквата в политиката Православната църква няма съгласувана позиция. Съществува консенсус, че на Църквата не може да ѝ бъде оспорено правото на публична и обществена дейност. Водят се спорове по въпроса, кой и как трябва да действа. Дали Църквата да се „намесва” в политиката? Някои мислят, че силата на Православието идва от неговия дух и етос и че то е най-силно, когато няма политическа сила. Неговата сила се крие в политическата му немощ. „Когато Православната църква функционира като общност, както на енорийско, така и на епархийско равнище, тя е образец и фактор за общественото съ-живеене и дейност, сила, която преобразява общността повече и по-значимо от който и да било политически активизъм”²¹. От това недвусмислено следва, че православните в Европа не трябва да се организират в политически партии, а просто трябва да бъдат и да останат автентична Църква.

Други смятат, че православните християни също трябва да се занимават с политика, защото това е тяхно задължение. Към такава позиция особено е бил склонен известният и признат православен богослов и свещеник Йоан Майендорф, макар и сам да не е гледал благосклонно на политиката. Той смята, че в миналото Църквата е давала безусловна и безкритична подкрепа на владетелите, на царете или на други властимащи, доколкото те са смятали, че сам Бог ги е определил да властват²². „Християнството е пострадало много, защото се е отъждествило със силата, с държавата, с парите, с официалността”²³. Някои православни и днес с носталгия си спомнят за „добрите стари времена”, за православните монархии, за „византийската симфония” между Църква и държава, за хармонията между олтара и трона. Нерядко се споменава православната и християнската теокрация, цитират се примери, когато предстоятелите на Църквата са били етнарси, ръководители на държави (Черна гора, Кипър). В съвременните секуларни държави за нечие властване носят отговорност само хората, а не Бог. „Самата природа на християнството, а и на юдаизма, е такава, че включва в себе си обществените задължения, не само към онези, които имат еднакво отношение към вярата или към членовете на една и съща Църква или религиозна общност, но и към цялото общество”²⁴. Политическите избори не са избори между абсолютното добро и абсолютното зло. „Когато на избори гласуваме за кандидатите, ние не гласуваме за и против Бога, а за личността, която според нас е по-добра (или не много по-лоша) от някоя друга (…) Затова, като отговорни християни, ние трябва да имаме мнение, кое е „по-добро” или „по-лошо” за народа, за обществото или за страната ни. Ако пък не се опитаме да имаме собствено мнение за това, ние се намираме в прелестта на безотговорния егоцентризъм”²⁵. На въпроса, кой трябва да участва в политическия живот на Църквата, Майендорф дава недвусмислен отговор: вярващите. Те трябва да бъдат субектът на политическия живот в името на Църквата. Тя окуражава и винаги ще окуражава вярващите да участват в политиката и да бъдат отговорни, защото, ако те не направят това, ще го направи някой друг. Тяхната съвест, която се просвещава от Евангелието и от Църквата, е техният водач в дейността им в служба на обществото. Политикът, който е член на Църквата, не може да престане да бъде това, което е – християнин²⁶.

Не е за пренебрегване, нито пък е без значение фактът, че църковните канони забраняват на свещените лица (на епископите, свещениците и дяконите) да заемат държавни служби. Тази забрана не се отнася за миряните. През историята Църквата не е отхвърляла политиката, държавата, културата, а се е стремяла да ги християнизира. Това трябва да прави и днес. Не съществува област от живота и дейността на човека, която да не може да бъде пропита от Евангелието, а това важи и за политиката. За християните в Европа не е полезно постоянно да се позовават на „християнските ценности”, на „християнските корени” и на „християнското минало” на Европа. Трябва да имаме смелост и да творим, да инкорпорираме Евангелието в „настоящето” на Европа. Християнските исторически паметници рано или късно изчезват и ние не можем да бъдем определени от миналото, което трябва да се уважава, но не трябва да бъде идололатризирано.

Християнската идентичност се определя от бъдещето²⁷. От социо-политическа гледна точка се създава впечатлението, че днес християните са склонни към политическо сътрудничество (а и към подкрепа) с консервативните десни политически движения и партии. Затова и самата Църква бива обвинявана в консерватизъм. Заради тази прикованост към миналото, към миналите форми на живот, Църквата губи младите хора. Не съществува никаква доктринарна причина Църквата да бъде по-близо до „десницата”, отколкото до „левицата”. Понякога отделни светски организации, вдъхновени от либералните и от т. нар. леви идеи, функционират и действат по-църковно от самите църковни институции. Църквата е над левицата и десницата и не трябва да се отъждествява нито с едната, нито с другата. Заради преакцентирането на ориентацията към миналото не са неоправдани исканията (отвътре и отвън) за своеобразна модернизация на Църквата. Този християнски модернизъм и тази съвременност обаче не трябва да се проявяват като пасивно и безкритично подражаване на навиците и манталитета на времето, в което живеем. „Модернизацията” на Църквата не може да предполага християнската „консумация” на всички „магии”, които съвременният „вавилонски пазар” предлага. Православният, християнският модернизъм означава опредметяване, въплъщаване, отеловяване (инкорпорация) на Евангелието, на вечното Божие послание в настоящето. Модерен и съвременен християнин е този, който съсредоточава в себе си Преданието на Църквата („древната красота”), но и иконата на есхатона („славата, която ще ни се открие”).

Историята на Църквата и на света не е статична, а динамична реалност. Всеки ден е нов, миналото е необратимо. Никакви норми и форми на живота не могат да бъдат валидни за всички времена. Всяко поколение трябва да „твори” формите на живот в своята епоха. „Дадена” е само Истината, която в историята се актуализира и конкретизира чрез продължителното творческо усилие на християните. Светът е в постоянно възникване и движение към своя край. Днес Църквата понася много щети от „пазителите на традицията”, от „любителите на старините”, от лъжливите апостоли на „националните интереси”. У тези хора съществува силната склонност да вярват, че само те имат монопол над Божията любов, докато всички останали не могат да избегнат Божието наказание. У такива хора „правоверността” и „православността” се проявява като омраза към другите. Православната църква не може (и в Европа, и в света) убедително да свидетелства и да служи без критичен и творчески диалог с другите сили, които се събират и участват в конституирането на нова Европа, като атеизма, хуманизма, управлението на технологиите, технокрацията, развитието на генетиката и биотехнологиите, екологията и т. н. Тя трябва да води диалог и да си сътрудничи с гражданското общество.

„Църквите обаче не са организации в смисъл на неправителствени организации, които обединяват интересите на членовете си, за да ги осъществяват колкото се може по-действено в политиката”²⁸. Ако Православната църква иска да влияе на бъдещите събития и процеси в Европа, е необходимо да направи всичко, за да стигне до помирението на християните в света. „Ако иска да обнови християнските си корени, Европа трябва да възстанови християнското единство”²⁹. За християните е неубедително и дори лицемерно отстояването на „Европа с два бели дроба”, „европеизацията на Европа”, „обединяването на християнските ценности”, при условие че и за в бъдеще самите те остават разделени и противопоставени, отчуждени и далечни светове. Православната църква все още страда от болестта на етнофилетизма. Тази болест отслабва, но нейните трагични последици и разрушително действие все още се усещат върху църковното тяло. Това са тежките окови, от които трудно може да има освобождение, тъй като вече се е създало убеждението, вече е запечатано в манталитета на хората, че Църквата е „слугиня” на националната държава, че е част и пазителка на националната идеология. Това спъва и парализира мисията на Църквата в съвременния свят. Църквата може да свидетелства в Европа само ако се освободи и преодолее етнофилетизма. „Трябва да съществува категорична осъда над създаването на евхаристийни или еклисиални общности въз основа на природната, социалната, расовата или националната идентичност”³⁰.

В голямото желание за обединение на европейския континент Църквата не би трябвало да не забелязва многобройните патологии на европейските общества и да не посочва опасностите, които дебнат. Повечето поместни православни църкви съществуваха почти половин век в един от най-суровите тоталитарни режими, които историята познава – комунизма. Свободата и демокрацията са нещо желано. Но демокрацията, която днес всекидневно се изгражда на Запад, въобще не прилича на демокрацията, за която се учи в училищата, за която сме чели и четем у теоретиците на демокрацията от миналото и днес. Това е по-скоро ера на постдемокрация, на новата демокрация. Постдемокрацията се корени в недоверието в самите граждани (хората) и се основава върху една организация на управляващия елит, в която техните амбиции (интереси) все повече се представят и налагат като колективни, обществени и държавни интереси. За тях е важно да убедят народа, че му е „добре”, и тогава, когато му е „зле”. За християните Европа не бива да става „митът за златния телец”. Защото днес европейският човек прекалено много е зает със себе си, твърде много е потопен във времето и историята и изпълнен със страх за утрешния ден. Целта на живота вече става това да притежаваш (да имаш), а не да бъдеш. Всичко се превръща в стока: идеите, художествените произведения, науката, религията, музиката. Ние сме това, което притежаваме, а не това, което сме. Културната индустрия създава лъжливи потребности. Този фетишизъм към стоката става доминираща форма на съществуването. Рекламата и маркетингът стават съставна част от културата. Животът на модерните европейци е life after God (животът след Бога) и pack and max (живот според желанията). Хората превръщат себе си в религия и този „свещен егоизъм” на модерния човек е най-голямата заплаха за Европа и за света. Алтернативата на това е „интегралният хуманизъм” (Ж. Маритен), „теохуманизмът” (Юстин Попович), „солидарният хуманизъм” (социална доктрина на Римокатолическата църква), който Църквата трябва да артикулира и да утвърди със саможертвена любов и смирение, а не с надменност и праведническа арогантност.

Откъс от Църквата в съвременния свят на прот. Радован Бигович, „Омофор“, 2013, превод: Свилен Тутеков

Бележки

1Вж. Jaнарас, Хр. Азбучник вере. Нови Сад, Беседа, 2000, с. 180.

2Вж. Зизиjулас, J. Евхаристиjско виђење света. – В: Православна теологиjа. Београд, 2005, 18–20.

3Jанулатос, А. Глобализъм и Православље. Београд, 2002, с. 37.

4Маjендорф, J. Jединство Цркве и jединство човечанства. – В: Хришћанство и европске интеграциjе. Београд, 2003, с. 281.

5Jанулатос, А. Реч и улога православља у Европскоj униjи. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 165.

6Пак там.

7Пак там, с. 168.

8Васељенски патријарх Вартоломеj Ι. Молитва за Европу. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 10.

9Саопштење са саветовања Патријараха у Цариграду 15 марта 1992. – Светигора, 1992, № 3, с. 11.

10Вж. Шмеман, А. Православна Црква у свиjету неправославном. – Светигора, 1992, № 7–8, с. 27.

11Пак там.

12Пак там.

13Jевтић, А. Хришћанска визија Европе из православне перспективе. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 174.

14Пак там, с. 180.

15Леман, К. Хришћански корени европског друштва. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 190.

16Зизиjулас, J. Сведочење и служење православне жене у уjедињеноj Европи. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 206.

17Пак там.

18Леман, К. Хришћански корени европског друштва. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 189.

19Зизиjулас, J. Сведочење и служење православне жене у уjедињеноj Европи, с. 207.

20Зизиjулас, J. Есхатологиjа и друштво. – Видослов, 2003, № 28, с. 93.

21Пак там.

22Вж. Маjендорф, J. Сведочење хришћана у савременом свету. Краљево, 2007, с. 92.

23Маjендорф, J. Jединство Цркве и jединство човечанства. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 289.

24Маjендорф, J. Сведочење хришћана у савременом свету, с. 96.

25 Пак там, с. 92.

26Пак там, с. 98.

27Вж. Зизиjулас, J. Есхатологиjа и друштво, 87–88.

28Леман, К. Хришћански корени европског друштва. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 194.

29Паненберг, В. Црква и стварање европског jединства. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 269.

30Зизиjулас, J. Есхатологиjа и друштво, с. 93.