Възпитанието в светлината на християнската антропология

Илиана Димова

Логично и понятно за всеки е, че щом възпитанието е приоритет в предучилищната възраст, то заниманията по религиозно възпитание, което е видно и от наименованието на тази допълнителна форма в детската градина, са особено ориентирани към ценностното образование и възпитание, което обаче не е самоцелно, а има своята обосновка, опора и обяснение в Свещеното Писание. От своя страна, Свещеното Писание като наратив е темелът, основният, знаковият елемент, върху който се изгражда ценностната система на децата.

Възпитанието е пряко свързано с нравствените измерения на човешкия живот. Когато става въпрос за личностно нравствено израстване, стремежът на всеки християнин е богоуподобяването, спасението и единението с Бога. „В контекста на автентичното църковно съзнание и опит, тази нравственост се разбира като еклисиално събитие, което позволява на личността да открие своята истинска идентичност като евхаристийно събитие.“¹ Този православно-християнски смисъл и стремеж няма как да бъде основна цел в светските образователни институции, но със сигурност отразява пълнотата на човешкия живот от християнска гледна точка и би могъл да бъде избран като житейски път от всяко дете или ученик. Познаването на смисъла и съдържанието, на извора на библейските събития и произтичащата от тях нравственост дава възможност на децата да направят този житейски избор.

Когато става въпрос за религиозно възпитание в предучилищна възраст, основната изходна точка на това възпитание неминуемо би трябвало да бъде християнската антропология. „Какво означава това? Означава, че е необходимо връщане към истинската антропология; означава преди всичко да се намери природата и целта на човешкия образ и битие, за да се знае как трябва да се възпитава = питае, да се храни това битие и как то трябва да се образова, за да може да постигне своето истинско предназначение.“² Необходимо е обобщено, но в ясни граници да се изясни въпросът за произхода на човешката личност и смисъла на нейния живот. Това са въпроси, които очертават основните цели и задачи на религиозното образование от гледна точка на християнството. Не може да използваме цялото Свещено Писание или части от него като наратив във възпитателния процес, без да го възприемаме като „книгите, написани от богоизбрани мъже по внушение и при съдействие на Св. Дух“³. Оттам и най-важното разбиране за произхода на човека, свидетелство за което получаваме в книга Битие (1:26–27): „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“. И така, човек действа в света като творение, като богоподобна личност, съвършен завършек на творческия акт на Бога на земята. Желанието на човека да се усъвършенства, да се богоуподобява, да бъде най-висшата част от цялото творение (да властва над другите живи същества и да си взаимодейства със себеподобните) е заложено в неговата същност още при Сътворението. „Това библейско откровение за „образа Божий“ и „подобието Божие“ в човека открива цялата богоцентричност на човешкото битие и на човешката история, разкрива, че всички събития в човешкия живот и история не са само събития, обусловени от човека и природата около него, а са събития, обусловени и от присъствието на Твореца на човека и творението в самия човек и в самото творение, присъствието на великата свята тайна на Божия ум, на Божията воля. Тази богоцентричност на човешкото съществуване е непрестанен призив към човека за изпълнение на онова, което на библейски език се нарича „воля Божия“⁴.

Тук е необходимо да се изясни, доколкото е възможно, и въпросът за същността на Бога. Познаваем ли е Бог за човека, за да може той да се богоуподобява на Него? „Който не обича, той не е познал Бога, защото Бог е любов“ (1 Йн. 4:8), казва евангелистът. Още в Старият Завет Бог засвидетелства любовта Си към хората. В Новия Завет тази любов проявява пълното си съдържание чрез въплъщението на Сина, второто Лице на Светата Троица в богочовека Иисус Христос, в раждането Му на земята. „Това, което човек не може да направи, Бог прави от любов към Своето творение: Той „слиза“ или по-скоро „снизхожда“, т.е. Той се приспособява към състоянието на човека, преминава отвъд пропастта, разкрива Себе си на Своето творение и предлага на човека възможността за истинско общение на любов, за истински живот.“⁵ Човекът не само се стреми, но стремежът да бъде самият той любов е заложен в неговата личностна същност. Човекът може да постигне тази любов с чисто сърце, като развива добродетелите си, нравствените си стремежи и остане убеден в твърдението, че вярата е правилен път към смисъла на човешкия живот. Доколкото Бог е познаваем за човека, най-пълното определение за Него е, че той е Любов. Човекът е венец на творението, естественото му състояние е да дава и да получава любов, да твори, да действа, да съществува, да бъде изпитван от Бога със и чрез любовта. „Това означава, че нивото, на което се поставя въпросът за човешката личност, надхвърля нивото на онтологията в общоприетия смисъл на това понятие. И ако става дума за някаква метаонтология, единствено Бог може да знае това, Онзи Бог, Когото повествованието на книга Битие ни явява като преустановил творчеството Си, за да каже на Съвета на Трите Ипостаси: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие.“⁶ Въпреки тези ясни постулати на християнската антропология, на въпроса „Какво е човек?“ няма еднозначен отговор. „За някои човекът ще продължава да бъде „маска“, която играе главната роля във вселенския театър на живота, докато падне завесата. За други човекът е ядене и пиене, ето защо те продължават да повтарят: „Нека ядем и пием, защото утре ще умрем“. Но за онези, които чувстват живо думите на бл. Августин, че човекът не може да постигне духовен покой извън лоното на Бога, човешкото същество е създадено от Бога като малко по-низше от ангелите, то носи образа на Бога и е призвано да се богоуподоби.“⁷

Възпитанието в християнски ценности и в любовта като най-висша добродетел е целта на заниманията по религиозно възпитание в детската градина. Библейският наратив, като техен източник, е опорната точка, върху която се утвърждават тези ценности. Библейският наратив е извор и опора на нравствените добродетели на християнския живот. Този живот е неосъществим без съдействието на Светия Дух, Който действа в света от раждането на човека; по време на неговия растеж човек получава благодатни сили чрез Него в Църквата, в общението. Проф. д-р Думитриу Попеску в своята студия „Основни аспекти на християнската антропология“ се спира на три от тях (Човекът, сътворен по образ Божий; Възстановяването на човека в Христос; Църквата като място за лично спасение) и обобщава: „Поради факта, че цялата православна антропологична доктрина има дълбоко пневматологичен характер, още в самото начало трябва да се уточни, че връзката между Бога, човека и Църквата в Христа се реализира чрез Светия Дух. Той е извор на несътворената светлина, която се излива в Църквата и света от Отца чрез Сина в Духа, тъй като в Духа и чрез Сина вярващите имат възможност да видят Отца. Христос слиза в споделената ни от Светия Дух несътворена светлина, за да преобрази човешката природа и да въздигне вярващите към Бога Отца. Цялата православна антропология е илюстрация на основния принцип, изказан от църковните отци, а именно: „Бог стана човек, за да може човекът да стане Бог“⁸.

Изхождайки от християнската антропология и заложените естествени стремежи към духовен живот, от действието на благодатта на Светия Дух върху човека, религиозното възпитание е основен и ефективен инструмент, чрез който могат да се поставят основите на общочовешка и универсална ценностна система у децата. Религиозното възпитание има основно духовно-нравствени цели. Възпитанието въобще би трябвало се стреми към такава универсално приложима добродетелност, която да има реална приложимост и практически смисъл в живота на всяко дете. От казаното дотук става ясно, че тази добродетелност логично би могла да има своята обосновка, устойчивост и опорна точка в Свещеното Писание, а по-късно да получи и своето житейско потвърждение в реалния живот на децата.

Откъс от Наръчник за адаптиране на библейски текстове за деца в предучилищна възраст, от Илиана Димова„Омофор“, 2022

Бележки