Море от светлина

След дългия работен ден, наситен с преследване на дракони и борби с ангели (кой казва, че историята с Яков е “мъжка”, както наскоро се оплака по телевизията една еврейка-феминистка?) или пък просто с делнична досада, мъжът ми и аз понякога разпускаме, като гледаме един нов сериал, наречен “Чикагска надежда”. Краят на последния епизод наостри вниманието ми. Адвокатът в една градска болница е помолен от пациентка, бременно петнадесет годишно момиче, да съдейства за осиновяването на детето й. В напреднала бременност нероденото дете получава диагноза за остра сърдечна аномалия. Докато адвокатът наблюдава как интересът на потенциалните осиновители се разсейва яко дим в светлината на тази новина, той постепенно и неусетно преодолява първоначалното си безразличие към съдбата на детето. Когато накрая то се ражда, докато младата му майка дори не иска да го погледне и новороденото момиченце е поставено в следродилното интензивно отделение, болничният адвокат решава да го осинови.

Последните кадри от епизода показват новият баща, който седи в отделението през нощта, в края на собствения си бурен ден, люлеещ новата си дъщеричка на ръце. Към него се приближава дежурният лекар, хирург, който адвокатът току-що е отървал от присъда в дело за неправилна лекарска намеса. Хирургът му благодари и после се зачудва на глас: “Ама ти… ти си невероятен. Само се виж. Цялото това напрежение през деня. И изведнъж – самотен родител. И на всичкото отгоре, дъщеря ти има дупка в сърцето си, за Бога… Как можа да го направиш? Ами оттук нататък? Как ще се справиш?” Адвокатът го поглежда от люлеещия се стол, после поглежда лицето на детето, и после отново хирурга. Той отговаря простичко: “Досега никога не съм бил жив”.

В този кратък диалог между главните герои на сериала открих прекрасно изразена пропастта между утилитарния дискурс, превърнал се в наш национален идиом и дълбинно преобразяващия език на Православието, когато става дума за човешката съдба. И хирургът, и адвокатът говореха за това какво е да си родител. Но, колкото и да беше загрижен, хирургът говореше за организационни подробности и в крайна сметка – за страх. Адвокатът говореше за неизтощимата сила на изкупителната любов. Хирургът говореше за неща, които изглеждаха така ужасно важни, така всепоглъщащи, но които в крайна сметка нямат значение и меродавност. Адвокатът говореше за вечността.

Миропомазана само преди година и половина и бременна за първи път, постоянно търся поводи да мисля над новото си положение. Нито в популярната култура, нито в квинтесенцията на съвременната ми обществена мъдрост мога да намеря нещо, което дори бегло да описва съдържанието на това невероятно пътешествие, както и крайната му цел. В десетките лъскави илюстровани издания за бременността и раждането, натрупани на нощното ми шкафче, чета страница подир страница, описващи физическите и емоционалните промени, които следва да очаквам – от зачатието до раждането и след това. Има раздели за резките промени в настроението ми, за храненето, нервността, за това “как да получите подкрепата на съпруга”, както и безкрайни съвети как успешно да осъществяваме сексуална връзка по време на бременността! Срещаш организация, статистика и безкрайни поводи за тревога – също както онзи притеснен хирург. Тези книги ме изпращат в бездната – как наистина ще се справя? Ще изгубя ли собствения си облик? Дали животът ни, моят и на съпруга ми, ще престане във вида, в който го познаваме? Дали присъствието на детето ще подрони нашата независимост, нашата интимност, в крайна сметка – самата тъкан на света, който сме си създавали в продължение на седем години?

Като цяло, страдах от онази (типично американска) разновидност на феминизма, на която бях изложена през годините и която в главата ми се съчета с характерния за нашето поколение на шейсетте подход, който те кара да чертаеш безкрайни стратегии за самия себе си, вместо да търсиш и служиш на Божията воля, и да “организираш” времето си, вместо да положиш всеки свой миг върху святия Му олтар. През първите няколко месеца умът ми беше въртоп от тъмен страх, несвързан с определени понятия, вариращ от темата за памперсите до съдбата на кариерата ми и синдрома на внезапната детска смърт. Напразно търсех дори и споменаване за тайнството, в което навлизах. Едно-единствено изречение на една от страниците в луксозните ми книги за бременността се вряза в съзнанието ми: “Някои жени смятат, че бременността може да бъде вид прераждане”.

Когато прочетох това, си спомних за изтощения адвокат от “Чикагска надежда”, който доброволно беше свързал собствения си живот си с този на мъничкото Божие създание, чието съществуване висеше на косъм. Той сам беше поискал неприятности, тревоги и тъга. И беше го направил, защото Бог беше сложил непосредствено на пътя му, за пръв път в живота му на безкрайно “организиране”, възможност да обича безусловно; да разчупи собственото си сърце, за да може Божията безкрайна любов да се засели там. Затова и беше отговорил на хирурга “Досега никога не съм бил жив”. Именно така ни учи Православието да отговаряме на страховете си, на отчаяната си нужда да контролираме, подхранвана непрестанно от едно общество, което така цени “свободата да избира”.

По време на първия ми преглед с ултразвуков скенер, през третия месец, не бях готова да видя нещо повече от замъглено изображение на гръбначен стълб и може би някакви мънички крайници. Брус и аз обаче се оказахме втренчени в едно усмихнато, умно личице, което на свой ред сякаш ни гледаше – миниатюрна, жива икона на въплътената Божия слава. Никога няма да забравя тази гледка.

Малкото личице не излизаше от ума ми, докато се препъвах в академичното си ежедневие на това най-рядко от всички създания – бременен учен. Личицето ме преследваше докато преговарях с началниците си за отпуската си по майчинство и докато всички обувки ми отесняваха. Когато се сблъсквах с любопитството на студентите си и непохватността на колегите си, си спомнях това личице.

“Кимбърли!”, извика един възрастен професор, докато групите ни се сменяха в аудиторията. “Чух, че имаш нещо в корема!” Провикване по време на коледното тържество на факултета: “Питка в пещта, а?” И напоследък, слуха за колежката, която останала горда от факта, че успяла да скрие седеммесечната си бременност, за да приключи семестъра. “Защо тези реакции така ме дразнят?”, попитах един близък приятел от факултета, силно религиозен евреин. “Да не би да съм свръхчувствителна? Ами че това е физиология!” Той се замисли за момент: “Защото те превръщат тайнството в тривиалност”.

Благодарна съм на Бога, че прези тези дни ми се даде истинския език, на който да мисля за моята бременност и за детето, което нося и което, ако е волята Му, скоро ще видя лице в лице. Вечер чета “Молитви на бременна жена”, която моят енорийски свещеник ми даде преди няколко месеца. “Владико Господи Иисусе Христе, Боже наш, източник на живота и безсмъртието, благодаря Ти, задето в брака си ме направил приемник на Твоите щедрости и дарове… Благослови този плод на моята утроба, който от Теб ми е даден… Закриляй го и оживотвори го със Светия Твой Дух… Верен ангел, закрилник на душата и тялото, му дай. Запази, съхрани, укрепи и защити детето в моята утроба до часа на раждането. Но не го оставяй в утробата на майка му, защото Твоите ръце го устроиха, Ти му даде живот и здраве…”

Как може някой да се бои от раждането, щом за бременността се говори на един така нежен и в същото време така възвишен, така истински език? Започнах да разбирам, че Православието предава на мен, на съпруга ми и на детето ми едно достойнство, което собственото ми общество, така привикнало да мисли в понятия като “права” и “нужди”, не може никога да ни предложи. Когато започна да раждам, моят любим свещеник и неговата презвитера ще прочетат молитва за мен. Когато се роди детето ми, те ще дойдат на осмия ден, за да му се нарече име. Когато след четиридесет дни се върнем в църквата, ще бъдем като съвсем ново семейство, радостно прието в събранието на верните, чиято любов и сега ни обгръща и подкрепя. Когато малкото ми момиченце бъде кръстено, ще й сложат печата на Христовото наследие – веднъж завинаги. И докато тя расте, всяка неделя ще вижда в храма светлото, спокойно лице от голямата икона на св. Богородица – онази, която Акатистът нарича “съкровищница на чистота, чрез която ставаме от падението си, благоуханно цвете, радващо верните, ароматен тамян и драгоценно миро” – Божията Майка, която е разтворила ръце от олтара, за да прегърне собственото си Дете и всички нас, мъже и жени, болни и здрави, вечно отговаряща “да” от наше име на божествения призив.

Както пише о. Антоний Кониарис в книгата си “Православният дом”, “Тя отговори с “да” за всички ни. И Бог слезе на земята, за да живее във вашия и моя живот”.

Сякаш човечеството е удряло по вратата, по прозорците, почуквало е по тъмните стъкла, опитвайки се да влезе, а Духът е бил навън. Но един ден една девойка отворила вратата и малкият дом бил изчистен до белота от вятъра. Морета от светлина го измили и светлината останала в него; и в този малък дом се родило Дете и Детето било Бог.

Благословената Богородица отговорила с “да” за цялото човечество. Всеки един от нас трябва да отстоява ехото на това “да” в собствения си живот.

Към всички нас е отправен призив да предадем всичко това, което сме, нашето човечество, грехове и личности на Бога и да позволим на Христа да запълни празнината. Това предаване предполага пълно и абсолютно доверие, като това на Мария – безусловно и несъмнено.

Да предадем всичко това, което сме, на Духа на Любовта, за да може животът ни да свидетелства за Христа в света – това е призивът към всеки християнин.”

Разсъждавайки върху тези думи и помнейки, че сега, по милостта Божия, живея в осветения съсъд на сигурността, който е Православната Църква, си мисля: “Разбира се. Как съм могла да си въобразя, че светът е имал да ми каже нещо за това какво е да си бременна?” Истината е толкова по-проста и същевременно толкова по-удивителна. Както всичко в Христовото Царство, и това е парадокс. Разбира се, животът ми ще се промени безвъзвратно с появата на детето. Разбира се, ще трябва да се простя със старата си личност. Разбира се, моята собствена жертва е в сърцевината на този дар, но същата тази саможертва непрестанно ще ми се отплаща. Разбира се, нищо няма да е вече същото. Бог иска цялостното ни прераждане, и нищо по-малко от това; и в крайна сметка – нашето богоуподобяване, теозис. Какво по-добро средство за постигането на тази цел от едно дете, което разтърсва из основи себичните ни личности и житейски цели, породени от страха – чрез Божията велика принуда и нашето пълно покорство?