За страданието и смъртта

Наскоро публикувах една бележка в социалните медии, в която казвам, че Христовата смърт и възкресение са променили „безсмисления” характер на смъртта. Следователно, християните вече няма нужда да се страхуват от нея.

Кое е безсмисленото по отношение на страданието и смъртта?

Има два аспекта на страданието и смъртта, чиято безсмисленост се чувства особено силно. Първият е страданието, което, изглежда, няма никаква цел: тук веднага ни идва наум смъртта на дете. Вторият е самата смърт: независимо какво правим в този живот. Ние стигаме до края и се връщаме пак в пръстта. Последната мисъл е представена много категорично в книгите Йов и Еклисиаст. На тази краткотрайност на нашето съществуване винаги се е гледало като на предизвикателство с някакво трансцедентално значение. Целта е погълната от безсмислието.

Сигурен съм, че някои реакции на отхвърляне, които получих, бяха следствие от популярното християнство, което се опитва да постави щастлива маска на всичко в света. Такива нелепи и плитки тълкувания на страданието заслужават презрението, с което се ползват. От друга страна, никой от читателите на този блог не ме е обвинявал в третиране на страданието и смъртта прекалено лековато.

Писанията, като Йов и Еклисиаст, не бягат от дълбоката бездна от значения на страданието. Исаия изказва парадоксално твърдение, което конфронтира вярващите:

 Гласът говори: разгласяй!

и рече: какво да разгласям? –

Всяка плът е трева,

и всичката й красота е като полско цвете.

Тревата изсъхва, цветето увяхва,

щом духне върху него духане от Господа:

тъй и народът е трева.

Трева изсъхва, цвете увяхва,

а словото на нашия Бог ще пребъде вечно. (Ис. 40:6-8)

Безсмислието на нашето преходно съществуване е поставено в контраст с трансцендентната реалност на Бога. Големият парадокс за вярващите е въпросът кое от тези неща има връзка с останалите. Дали Неговата освободеност от страданието и смъртта не прави нищо друго, освен да увеличава нашето нещастие? Онези, които пристъпват към това тайнство по този начин (според който трансцендентността на Бога обикновено не представлява нищо повече от идея), е разбираемо да се оплакват от християните, заради нашите лесни преценки за страданието и смъртта.

Това е направено по-проблематично от различните форми на християнството, които маргинализират страданието и смъртта. Те се третират като наказание, а страданието – като нещо, което заслужаваме. Християнският живот се превръща в морално упражнение и арена, на която религиозните вярвания сами по себе си носят вечна награда.

Но това не е автентичното християнство, а някаква поевтинена версия, редуцираща вярата до пощенска катричка и поставяща я в подчинение на американската мечта.

Проблемът за страданието и смъртта, тяхното отсъствие на трансцендентно значение и съществуване, стои в самата сърцевина на християнската вяра в нейната автентична форма. Християнството, правилно разбирано и преподавано, не третира страданието и смъртта като проблеми в нещо друго – на тях се гледа като на главния проблем на нашето съществуване и сърцевина на Христовото Евангелие…

Едно от първите откровения на вярата е:

Христос възкръсна от мъртвите,

като със смърт смъртта потъпка,

и на тези, които са в гробовете, живот дарува.

Смъртта и грехът са синоними. Когато Православието казва: „грях”, ние разбираме „смърт” и всичко, което следва от нея.

Ние обявяваме, че Христос е „потъпкал смъртта със смърт”. С други думи, това може да означава, че „Христос е потъпкал безсмисленото страдание и смъртта с безсмислено страдание и смърт”. Не отричаме, че страданието и смъртта са безсмислени – наистина, това е най-важната част от проблема. Нашето учение е, че Бог, в Христос, е станал цялото безсмислие на страданието и смъртта, тъй като Той ги е изпълнил със Себе Си (вж. 2 Кор. 5:21). Страданието и смъртта вече не ни изглеждат като абсурден триумф над съществуването, напротив, сега те са пълни със съществуване.

Казваме това, без да гледаме към страданието и смъртта. Ако погледнем директно към тях, ще видим само страдание и смърт с цялото им безсмислие. Но ние изповядваме нашата вяра, гледайки Христовото Възкресение. Това явление само по себе си изразява очевидността на Смисъла, потъпкващ безсмислието, на смъртта, потъпкваща смъртта.

Във Възкресението на Христос тези неща са отменени – въпреки че истината се вижда само отвътре. Но това е точката, в която нашите разговори трябва да спрат. Не мога да споря с никого, който забелязва страданието в този свят и го обявява за „безсмислено”. Разбира се, то е такова. И в страданието няма нищо, което да прави нещата по-различни.

Начините, по които съвременността представя небето и ада, често редуцират вярата до пощенска картичка. Дискусиите за небето и ада, като отговор на страданието и смъртта, са като проповядването на Санта Клаус като отговор на бедността. Нашите разговори трябва да бъдат по-задълбочени. Това, което се отнася до думите „небе” и „ад”, няма нищо общо с полуезическите пародии на популярните разговори. Те имат значение само в контекста на бездната на екзистенциалното отчаяние.

Христовото Възкресение не е аргумент: то е реалност. Като такава, тя не служи като логично решение на абсурдната природа на страданието и смъртта. То е само съюз с тази реалност, който можем да видим в страданието и смъртта нещо друго, различно от пълното безсмислие. Това е самото откровение на Христовата вяра. Христос възкръсна, като потъпка безсмислието с безсмислие, изпълвайки го със Себе Си, тъй като това безсмислие само по себе си е голо и се превръща в смисъл. | blogs.ancientfaith.com

Превод: Татяна Филева