Втория том на „Духовни беседи“ от св. Софроний Атонски можете да откриете на Коледния панаир на книгата в НДК

Животът в Бога сякаш е много еднообразен. Човекът, който се стреми да живее по християнски, става човек на „една мисъл”. И тази духовна мисъл, свързана с вярата във вечния Бог и вечното спасение на всички ни, трябва да опазим в суетата на житейските дела.
Има толкова много неща, за които трябва да говорим, и толкова малко, които можем да кажем! В книгите ми вече е написано много от това, за което бих искал да говоря днес: за свободата на човешкия дух, сътворен от Бога по непостижим начин. Началото на нашето битие е раждането ни в тяло. Усещането ни е, че духовният и умният живот също се заражда в тялото, получено от родителите. По своята природа обаче духът е съвсем различен. Според степента, в която позволяваме на духа в нас да расте, разбираме, че той произхожда от Бога: „Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята” на нашето сърце. Така викаме към безначалния Отец и всъщност само заради това си струва и да се живее! Но всеки ден ние сме смазани от работа, а наоколо е материята, която постоянно ни потиска. Създава се впечатлението, че все още не сме получили истински живот. Но и Господ казва, че Царството небесно се превзема с голям подвиг и труд и онези, които се трудят, го грабват. Забележителен е моментът, когато с дълбокото си сърце чуем тези думи. Оказва се, че ние самите сме строители на вечния си живот. Бог ни сътворява „потенциално”, а след това всичко подлежи на осъществяване – и Божиите дарове, и нашите тварни търсения на Неговата вечна любов.
При строежа на манастира самият живот ни заставя да работим с камъни и тухли, с баластра и пръст. Как да свържем живота на духа с необходимостта от такава работа? – Това става с борба. На нас невинаги ни е лесно с Бога. По-скоро рядко ни е лесно, а има предимно труд, неразбиране и усещане за нашата теснота, която не може да приеме Божия Дух. Как да се преборим с влиянието на материята върху нас?
Когато бях на вашата възраст, тогава по чуден начин ми бе радостно да се трудя и да полагам усилия в борбата за усвояване на Царството на любовта на безначалния Отец. Живеем на този свят като в тесен затвор и словото за свободата е в своеобразен контраст с него. Но има моменти, когато Бог ни посещава със Своята сила (казано богословски – енергия), и тогава ясно виждаме, че сме родени от Бога и сме призвани да имаме същия живот, какъвто има самият наш Творец. Да говоря за свободата и пътищата към нея, не е лесно… Нашият вечен дух е устроен по особен начин. Една мисъл е приемлива за него само когато тя е мисъл за безначалния Абсолют, а ние се нуждаем от земните дела. Преживял съм всичко, което преживявате в момента, и животът ми вече е съвсем различен от вашия. Бих искал да ви предам възторга на своя дух сега, когато Бог ни призовава да се борим за изграждането на нашия духовен дом.
В съдбата на нашия манастир наблюдаваме удивителен Божий план: започнахме с „нищо”, подобно на творенето от Бога от „нищо”, и всяка крачка ни струваше огромни усилия. И сега, когато мястото не ни стига, Бог ни даде ново пространство за строежа на нашия манастир. Приемете строежа на новия дом като задача от Бога. Господ ни е дал преимуществото да съвместим в живота си литургичната молитва с бавен градеж на дом и храм от тухли и камъни. Потърпете няколко години и стройте жилището, стройте и храма.
Отново започва изтощителен процес, и онези, които принуждават себе си и работят съзнателно, в резултат ще завладеят вечното Царство. Никога не бива да забравяме, че всички ние сме събрани тук, за да живеем вечно с Бога. И това е смисълът на всичките ми беседи с вас – как да направим нашия манастир дом за молитва и място за изграждане на живота ни в Иисус Христос, за да станем чрез Него деца на Небесния Отец: „Отче наш, Който си на небесата…”.
Колко бих искал да ви предам всичко, скъпи мои братя и сестри! Стройте манастира и успоредно с това ще се гради и вашият духовен храм, вечен и неръкотворен. Тогава това наше бедно малко местенце ще бъде за нас безценно.
Много пъти ми се е случвало да размишлявам дали формирането на човека е възможно само чрез положителен ход, като се избягва отрицателният опит. Когато отидох на Атон и се оказах в условията на светогорски манастир, то там игуменът и другите старци се грижеха за живота на манастира като цяло и на всеки член. Тогава почувствах свободата да се отдам чрез мисълта изцяло на Бога. Тази свобода за мене беше велик дар! Малкото кътче в килията ми стигаше, за да обгръщам в молитвата си целия свят.
Сега много хора, отивайки при духовника, се оплакват от самота. А всъщност, когато наистина живеем чрез Божествеността на Христос, тогава не познаваме самотата. Говоря ви от опит, защото седем години прекарах в пустинята и никога не ме докосна усещането, че нещо не ми стига, т.е. някаква компания. В духа ми имаше пълнота на общението с Бога и с човека.
Когато се ограничаваме във всичко, отказваме се от всичко и искаме да чуваме само Името на Бога, Неговите слова, Неговите заповеди, да Го призоваваме, да бъдем свързани с Него с цялото си същество – тогава всяко дело става литургичен акт с велико значение. И така, нека всеки от вас – всеки брат, всяка сестра – да не си мисли, че се занимава с нещо нищожно, когато трябва например да сади картофи, боб, да ги полива и прочие, да бърза, да се уморява… Каквото и да вършите – всичко се прави за изграждането на храма и за литургията. Тогава духът ни ще навлезе в онзи момент отпреди две хиляди години, когато Христос е бил с нас на земята, и ще се слее с този момент. Тогава времето ще се съкрати и двете хиляди години ще станат прозрачни като словото. По същия начин и всички възрасти на историята, дори това да са милиони години, в съзнанието ни ще се съединят в едното кълбо на молитвата. Неразгаданата тайна на битието – ипостасното, личностното битие, ипостасното начало по странен начин живее във всеки от нас и в Самия Бог. И това начало постоянно търси Абсолютното.
Защо не е достатъчно да си сам, за да живееш? – На нас ни е дадено Откровението, че в безначалното Си Битие Бог не е Един, а е Трима. И човекът, дори онзи, който постоянно мисли само за безкрайното и безначалното, по странен начин има нужда да каже за това на друго лице и да живее с него. Това е съ-общение, общение в битието. И монашеското общежитие особено дава възможност да се осъществи това общение.
И така, ние не мислим Бога като Едноипостасен. Пълнотата на Откровението за Триипостасния Бог показва, че дори Бог живее чрез общението с друго Лице, с друга Ипостас. Затова пазете скъпо това, че в нашето семейство можете да живеете наистина в постоянна молитва за всички, които са събрани в едно на това място.
За да бъде енергията на общението постоянно с нас, ще рискувам да ви дам образец на молитва за нашето единство.1 Тогава ще видите как в нас се заражда чисто духовна сила, в която усещаме свободата. Така, постепенно, от малките неща се ражда велика вечност. В книгата си написах, че след завършека на процеса на нашия живот, ако бъдем спасени от Бога, ще получим по същество безначален живот и ще забравим дори земния си произход.
Ние започваме от „а-б“, като вършим постепенно малки неща. Започваме с това да мислим добро за всички и всеки, за всички братя и сестри; с това да не приемаме лоши помисли, да не допускаме зъл дух да завладее сърцата ни, вкарвайки ни в осъждане; с това да пазим възторга от общуването си с всяко друго лице.
Ще се опитам да ви дам тази молитва не като задължително правило, а като образец за какво да се молим, за да победим натиска на материята върху нас и да пренесем всичко в областта на Духа, понеже „Бог е Дух”2. Така постепенно ще възхождаме в друга форма на битие, която не може да се опише с думи, нито да се даде разбиране за нея на онези, които опитно не са я преживели.
Сега ми дойде страшна мисъл: много книги за християнството са написани от хора, които нямат опит от Бога; от хора, чийто интелект е от земен порядък. Как да избегнем влиянието на тези умове? – Неотдавна ми се случи да разговарям с някои гости, като събеседниците бяха скъпи нам хора. Разсъждавахме за това, че в съвременния свят се появяват книги, написани от хора, които имат само земно образование, а всъщност никога не са почувствали Бога. Ние говорим за Духа, а за тях този Дух е мит. Ако бяха почувствали Бога, щяха да имат друго мислене.
Когато се молите на Бога за самите себе си и за всички свои братя и сестри, и дори впоследствие – за цялото човечество, духът ви ще свикне да живее именно в онази форма, в която много факти стават неопровержима истина.
Човекът е странно нещо! Той е извикан за битие чрез повелята на Бог Творец, и ние самите живеем своя произход от нищо, изпълнени със съзнанието за своята нищета. Но ето, че Христос ни е донесъл мисълта, надеждата, и дори енергията на друг живот. И колко странно се държи Той с нас! Тези, на които е възложено духовническо служение, които са духовници, разбират за какво говоря. Как възникналият от нищо човек изведнъж започва да говори за законите на вечното битие? Това е безкрайно интересно нещо, как Бог ни оставя да творим сами, а Той стои или срещу нас, или до нас и разкрива какъв е Той Сам по Себе Си. Ние не възприемаме всичко, което казва. Но при Неговото съдействие, чрез Светия Дух все пак постепенно навлизаме в духовното съзерцание, което ни довежда до възторг от нашия Бог и Отец, Който ни твори от нищо.
А молитвата ми сега е, Господ да държи всички ни на истинския път.
А нашият Път е Той Самият.

Духовни беседи, II том

Свети Софроний Атонски

Година на издаване: 2023

Страници: 256

ISBN 978-954-2972-96-9

Цена: 22 лв.