Скептицизмът и реалността на чудесата

Най-важното чудо на Християнството е Христовото Възкресение, но също така не по-малко чудо е Неговото Въплъщение и Изкупителното Му дело. По този начин цялото християнство се основава върху чудеса.

Разбира се, не всяко необяснимо явление трябва веднага да се смята за чудо. По принцип търсенето или постоянното очакване на чудо е много разрушително за вярата. Чудото не трябва да се превръща в самоцел. Важно е да помним, че Бог не е „фокусник” и затова, ако извършва чудо, то е само с конкретна цел и при определени, специални обстоятелства. Най-важното чудо вече се е случило, но както и да е, можем да твърдим, че християнството е религия на чудесата. Ето защо съвременният скептицизъм атакува реалността на чудесата. Тук бихме искали да кажем няколко думи за доколко възможни са чудесата от гледна точка на здравия разум.

Скептикът или атеистът веднага ще заявят възмутено, че здравият разум и вярата в чудеса са несъвместими. Е, така е, но само в техния доста тесен, материалистичен, науколюбив свят, където има много информация, но малка широта на мисълта. Когато се сблъска с някакво необичайно или необяснимо явление, човекът, който вярва само в природата, със сигурност ще помисли за неправилността или непълнотата на наблюденията, за възможността то да бъде обяснено в бъдеще или за статистическата вероятност на това събитие, дори тя да е пренебрежимо малка. Някои хора може и да се усмихнат при тази мисъл, но не бих посъветвал, както обикновено се случва, да опорочим всичко и да започнем да крещим, че религията затормозява научния прогрес, защото, ако разсъждаваме така, то всичко може да бъде отнесено към Божията воля. Това популярно примитивно съждение е по-добре да бъде оставено за интернет-мемовете, но не е предпоставка за сериозни размишления. Във всеки случай си струва да се замислим върху факта, че изключвайки Бога, и опитвайки се да обясним едно чудотворно явление, ние вече игнорираме един от вариантите за обяснение.

Материалистът възприема вселената като затворена система, в която нищо не може да се намеси отвън, но в същото време сякаш забравя за ограниченията на собствените си сетива и познавателни способности. За учения и скептика науката се превръща в самостойна ценност, тя съществува сякаш отделно от хората, които я създават и творят, като някакъв „Свещен Граал”, единствен и независим източник на истината. Но как може нещо, което е производно на човешкия труд, да бъде източник на нещо за човека? Това би било все едно топлината и светлината, излъчвани от слънцето, да се превърнат в източници на топлина и светлина за слънцето. Аз не твърдя, че науката изобщо не е обективна, но пак повтарям, като сфера на знанието тя е създадена от ограниченото човешко същество. Онези, които вярват в Бога или поне говорят за метафизика, които ценят хуманитарните знания, не отхвърлят като недвусмислено лъжлив натрупания религиозен опит на човечеството, разглеждат вселената като отворена система и следователно вече допускат възможността за външна намеса в нея и като следствие възможността за чудеса.

Колкото и умен и начетен да е човек, към какъвто и светоглед да се придържа, едва ли има някой, който да се осмели да твърди, че е изучил всичко съществуващо, и следователно със сигурност не съществува духовен свят. Но изучавайки заобикалящата ни природа, ние имаме възможност да наблюдаваме и да преживеем само една малка част от вселената. И така, ако знаем толкова малко за това, което можем да „пипнем” или да „занесем” в лабораторията, то тогава, след като доброволно сме се ограничили до физическите познавателни способности, как можем да говорим обективно за нематериалните неща? Тук е много важна и тезата на К. С. Люис. Помислете за това, че цялото научно познание се основава на „стар” опит. Грубо казано: провежда се експеримент, резултатите се записват и се правят изводи. Ако резултатите от експеримента се повторят, могат да се предвидят някои събития на бъдещето. Но намесата на Бога в обичайното протичане на законите на вселената е не само извънредно събитие, но и винаги „ново”, поради което науката с нейните методи за опознаване на „старото” в този случай е безсилна.

Както казва К. С.Луис: „Основанията за вяра и неверие са винаги едни и същи”, затова много зависи от вътрешния мироглед на човека. Наблюдението на заобикалящата ни природа не може да даде стопроцентови доказателства за съществуването на Бога, но все пак съдържа косвени указания за това. Да вземем например известния аргумент на Уилям Пейли за „часовникаря”. Ако започнем да правим различни експерименти с часовници, получените физични данни няма да ни кажат нищо за майстора, който ги е направил. Но ако разширим нашия ум, отдалечим се от „сухите” числа и формули, и се опитаме да разгледаме не отделните метрични параметри на стрелките и зъбните колела, а целия механизъм, където не само всяка част зависи от другата, но и всички заедно служат на определена цел, ще разберем, че този часовников механизъм е създаден от разумен часовникар. Така и Бог е непознаваем чрез научните методи, но това не означава, че Той е непознаваем по принцип. Ако има Часовникар на този свят, няма ли Той право да се намесва в „часовника”, когато има за това важни основания? За обитателите на „часовника”, които са свикнали да се подчиняват на определени закони, подобна намеса би изглеждала чудодейна. Бог, като създател на законите, не е длъжен да им се подчинява, сякаш ги нарушава и прави нещо неправилно

Когато критикува реалността на чудесата, шотландският философ Дейвид Хюм не се позовава на прословутото еднообразие на природата. Той твърди, че ако чудото е рядко срещано събитие, а природният закон е събитие, което се случва редовно, то аргументите в полза на честото събитие явно надделяват над аргументите в полза на рядкото събитие. Ако обаче приемем тази на пръв поглед разумна мисъл, тогава цялото здание на съвременната еволюция и физическа космогония ще рухне, защото статистическата възможност за възникване на вселената, в която живеем, както и статистическата възможност за самовъзникване на живот е толкова нищожна, че в „лабораторни” условия учените биха написали само една нула вместо петстотин нули след десетичната запетая. За учените обаче и това е достатъчно, стига да не вярват в Бога.

Невъзможно е също така да не кажем, че Дейвид Хюм отъждествява вероятността и достоверността. Ако Възкресението на Христос е малко вероятно събитие, но има много свидетели за него, това не означава, че то е недостоверно. Всъщност почти цялото ни познание се гради на доверие. Аз, например, никога не съм бил в Антарктида, но знам със сигурност, че тя съществува, защото се доверявам на свидетелствата на хора, които са били там. По същия начин никой от хората, живеещи днес, не е срещал лично, да речем, Александър Велики, но ние се доверяваме на хронографите, които описват живота му. Ако се отнасяхме към всички области на знанието със същото недоверие, с което се отнасяме към религията, нямаше да има наука. Скептиците постоянно повтарят, че трябва да се вярва само на фактите, а когато въпросът се отнася до чудесата, те веднага „се насочват” към статистическите данни, твърдейки, че ако днес хората не възкръсват от мъртвите, значи и Христос не е възкръснал.

Реалността на чудесата, както и реалността на Бога, не е толкова очевидна, колкото законът за гравитацията, но приравняването им е категорична грешка. Всичко зависи от вродения светоглед на човека. Ако обаче започнем „да копаем по-дълбоко”, то вярата в Твореца на вселената, който е способен да се намесва в обичайния ход на живота, е много по-разумна от вярата във „всемогъществото” на науката и познавателните способности на човешкия ум.

Превод: Виталий Чеботар

Източник: pravlife.org